Ревю: "Деветият дом" на Лий Бардуго

    Алекс Стърн е обречена да се бори за оцеляване в свят на пепелянки. Всичко изглежда ще се промени, когато получава шанса да стане част от Лета и да учи в Йейл след един ужасен инцидент, от който тя по чудо излиза жива и бива забелязвана от тайните общества на Йейл заради своята дарба. Но надеждите ѝ за нормален живот се изпаряват, когато на кампуса бива убито младо момиче и обстоятелствата около смъртта ѝ изглеждат странни на Алекс, която се заплита в мистерията. 

С “Деветият дом” на Лий Бардуго вече сме имали три срещи. За първи път я прочетох на 13 декември 2019 г., когато осъзнах, че тя ще се превърне в една от любимите ми книги, след което още на следващия ден започнах да я чета за втори път, когато осъзнах, че това вече е най-любимата ми книга. Третия прочит имах шанса да го споделя с Клуба на Боклуците и заради това беше много специално и забавно изживяване. Без съмнение, мога да кажа, че все още си я обичам много. 

“Деветият дом” не е книга за всеки и мненията са изключително разделени по нейно отношение, което знаех още преди да я започна. Ако си я купите заради това ревю, не мога да ви обещая, че ще ви хареса. Само едно мога да обещая и това е, че “Деветият дом” е моята книга. Никога преди една книга не е улучвала толкова точно всичко, което харесвам и искам от една история и нейните герои. Сега, когато я четох за трети път, имах чувството, че се е превърнала в местенце на комфорт за мен и отваряйки първата глава, усещането беше същото като завръщане у дома. 

Откакто прочетох “Шест врани” ми е известно, че Лий Бардуго има прекрасен стил на писане, който пасва много на моя личен вкус, когато става дума за литература, но мисля, че в “Деветият дом” е отприщила този свой стил с пълна сила. Повече от всичко друго за мен се открояваше колко лесно тя съчетава думите и ги кара да звучат мелодично на моменти, но студено и остро в други. Личи си, че Бардуго е развила още по-добре способността си да вплита малки мистерии в историята си, карайки читателя да лови за някакви улики и да се опитва да ги свърже, като по този начин навързва няколко сюжетни линии, на пръв поглед уж различаващи се, в едно цяло в края на книгата. 

Сюжетът беше точно това, което очаквах, започвайки “Деветият дом” - кървава и мрачна история за безизходици, хора с твърде много шансове в живота и такива без нито един, за безотговорността и за покваряващата сила в ръцете на неправилните хора. Смятам, че творбата отива изключително много на жанра urban fantasy, тъй като магията тук е много фина, опасна и гротескна. Вече съм убедена, че Лий Бардуго изгражда своите фентъзи светове по недоловим начин като предоставя информацията постепенно така, че да не направи книгата си мудна заради твърде много информация в първите глави. Но същевременно темите, които са в центъра на всичко никога не са тези, свързани с фентъзи света, а по-скоро проблеми, срещу които се изправя човекът, повишени до едно по-високо ниво заради магията.

Героите мога да ги опиша като чисто и просто хора. Алекс Стърн е сякаш истински човек от плът и кръв, а не изградена от мастило и хартия и от ума на една прекрасна писателка. Тя става жертва на явления и случки извън нейния контрол, отлично подчертавайки какво е да си човек загубил всичките си шансове в живота и да искаш просто да продължаваш да оцеляваш - да живееш ден за ден, час за час. Алекс дори не се доближава до думата перфектна и това е магичната съставка, която я прави толкова истинска. Ужасните неща, които ѝ се случват, ужасните неща, които тя няма избор освен да извърши, я съживяват. 

Мисля, че “Деветият дом”, повече от убийствата, магията и чудовищата в нея, ми харесва заради човечността. В ядрото си това, което прави “Деветият дом” това, което е е всичко, което срещаме и има възможност да срещнем в собствения си живот. Човечността е толкова грозна, колкото и красива и ние заедно с Алекс се учим на това с всяка страница.

В крайна сметка, не съм сигурна дали успях да опиша какво представлява за мен тази книга, но важното е, че аз го чувствам всеки път, когато я прочета или си помисля за нея. Само се надявам всички да знаят какво е това усещане, тъй като няма нищо по-красиво и вълнуващо за любител на книги от това да мисли за любимата си книга, но доста често е твърде трудно да изразиш тази любов словом. 

Ревю: "Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл" на Стюарт Търтън

     Събуждаш се в тялото на човек, когото не познаваш - може да си ти, може да е друг, и единственото, което помниш е име, което е чуждо, но едновременно познато. Намираш се в свят, който ти е също толкова непознат, колкото самият ти и скоро научаваш, че единствената ти задача е да разгадаеш убийството на Ивлин Хардкасъл, която ще умира отново и отново, докато не го направиш. Заклещен си в имението Блакхийт, задължен да разбереш случващото се без дори да помниш себе си. Всеки нов ден е един и същ - Ивлин е предопределена да бъде убита, а ти се събуждаш в тялото на нов човек всяка сутрин, опитвайки се да решиш загадка, която се повтаря от години. 

Така започва “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” на Стюарт Търтън - една невероятна книга, която съм много щастлива, че прочетох. Още от първите страници знаех, че с лекота ще се нареди сред най-любимите ми книги и не беше изненада за мен, че това наистина се случи. Както и се подразбира от анотацията, “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” е една игра с мозъка. Стюарт Търтън те кара да се чувстваш изключително глупав, докато четеш книгата, тъй като нищо не е ясно, макар че читателят усеща, че всички знаци, които сочат към отговора са пред очите му. Четенето на тази книга е като реденото на пъзел от 2000 части, който изобразява “Герника” на Пикасо. Целият пъзел е пред теб, но ти дори не знаеш откъде да започнеш. 

Причината, поради която бях убедена още от първите няколко страници, че “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” ще ми стане любима, беше стилът на писане. Стюарт Търтън има невероятно красив и елегантен стил на писане, който с фин усет вплита цялата история в едно цяло. Усещаш как зъбците на колелата биват задвижвани от всяка една негова дума. Бих могла да нарека стила атмосферичен, тъй като той наистина те пренася в книгата и имаш чувството, че обикаляш коридорите на Блакхийт. 

Смятам, че книгата е толкова забавна за четене, тъй като човек несъзнателно започва да се опитва да разгадее мистерията и си измисля какви ли не теории. На всяка глава ми хрумваше нещо ново, но накрая Стюарт Търтън пак успя да ме изненада. Смяташ, че си минал през всяка една възможна версия, но той ти показва, че е възможно да има още много. Но книгата не ми стана любима, само защото краят беше изненадващ, защото за мен не шокиращият обрат прави една книга добра. В “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” обратите освен, че са неочаквани, са и изключително гениални и изпипани до най-малкия детайл. Разкритията се правят по изтънчен и едва доловим начин. Личи си, че Стюарт Търтън е вложил много работа в тази книга и е дал най-доброто от себе си. 

Въображението в “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” няма граници. Заради това и се чувствах сякаш съм в escape room и съм в кожата на всеки един приемник на Ейдън, опитвайки се да разбера кое парче на пъзела къде се намества. Идеята с променящите се приемници е великолепна. Ейдън е един празен лист в началото на книгата и самият той не знае какъв е и каква му е целта, но с всеки приемник той се променя, разкривайки едновременно повече от себе си, но също така и повече от всеки един приемник. 

Смятам, че “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” на Стюарт Търтън е един модерен шедьовър, който заслужава да бъде прочетен от всеки читател. Ще се чувствате тъпи, но ще ви хареса!

Ревю: "Приказка за Долната земя" на Ирена Първанова

  "Приказка за Долната земя" е книга, която чаках с нетърпение още от момента, в който видях на инстаграм стори на самата писателка, че я пише и си направих предварителна поръчка, когато беше обявено, че ще я издават издателство "Сиела". Преди да съм започнала с ревюто си искам да благодаря на всички прекрасни хора, които са работили над тази невероятна книга, тъй като тя се превърна в една от любимите ми. 

(Даже успях след дни чудене какво и как да снимам да получа вдъхновение заради "Приказка за Долната земя" и ѝ направих тази снимка)

  Тринадесетгодишният Александър е огромен фен на видеоигрите и е изключително развълнуван поради факта, че предстоящата си лятна ваканция ще прекара по цял ден пред компютъра, тъй като родителите му трябва да придружат двамата му братя извън София за цялото лято. Мечтите му биват разбити обаче, когато една сутрин научава, че всъщност трябва да отпътува да прекара 3 месеца при баба си, която е виждала само веднъж като бебе, в далечно село на име Вратня. Във Вратня технологиите не работят и е местенце, което е напълно откъснато от цивилизацията. Една лятна ваканция, която Алекс очаква да е скучна и изпълнена с досадни дни, се превръща във вълнуващо приключение, когато главният ни герой се впуска в разплитането на мистериите на селото, което има много за криене, а жителите му имат твърде малко за казване. 

  Както вече посочих, с огромно нетърпение очаквах "Приказка за Долната земя". Ще излъжа, ако кажа, че очакванията ми не бяха високи, тъй като те бяха до небесата само заради вълнението, с което чаках датата, на която щеше да бъде издадена книгата. Ирена я следвам в инстаграм, и преди това в аск.фм, от дълги години и може би затова очаквах една вълшебна и прекрасна приказка. И точно това получих, че и повече. 

  Стилът на писане на Ирена Първанова е невероятен. Взима те от скучното ти ежедневие и те пренася на преплетените и странни улици на Вратня, които са нагорещени от лятното слънце. Имаш чувството, че си се потопил в една приказка и нямаш желание да излезеш. Всичко описано от нея - от мистериозната гора, от която се чуват песни, езерото, от което трябва да стоиш далеч, до масленките с бадеми и мекиците, оживява и се превръща в реалност. Топлата и уютна атмосфера на книгата ме взе в обятията си и ми предложи успокоение и щастие точно в момент, в който имах нужда от това. От самото заглавие се разбира, че това ще е една приказка и тя е най-вълшебната, която съм чела досега. 

  С лекота в "Приказка за Долната земя" са съчетани съвременни фрази, тенденции и технологии с българския фолклор. Беше изключително забавно да чета за осъвременената версия на познатите ни от малки предания и приказки, както и да видя неща, които в ежедневието си използваме, говорим и ядем да бъдат описани в една такава книга. Искрено се смях на доста от моментите в книгата. Всички като малки сме чели Пърси Джаксън и сме се възхищавали на съчетанието на модерните явления и старогръцката митология и ми се иска да можех да се върна назад във времето и да връча на малката аз тази книга, тъй като и тогава щях да се влюбя в нея. Това не означава обаче, че в момента не съм тотално захласната по "Приказка за Долната земя". С ръка на сърцето си мога да кажа, че я поставям на същото място, на което са и всички други мои любими книги, които съм чела през годините. 

  Героите от книгата бяха супер сладки, както и интересни. От самите главни герои до всеки един страничен герой ми беше много забавен и исках още страници и страници техни описания, тъй като много ми хареса как Ирена Първанова изгражда характерите им и всеки един изпъква със своята личност сякаш е истински човек. 

  Започвайки книгата, нямах съмнение, че героите ще са повече от прекрасни и стилът на писане ще е вълшебен и красив, но не знаех какво да очаквам от сюжета и колко добре изграден и построен ще бъде той. Е, Ирена е взела тухлите четворки и е изградила невероятна къщурка, тъй като сюжетът ми беше любимата част от "Приказка за Долната земя". Действието в книгата се развиваше с перфектна скорост - беше намерена златната среда и нито беше твърде бързо, нито твърде бавно. Няколко пъти трябваше да устоявам на изкушението да разгърна страниците по-напред и да видя какво ще се случи, тъй като четях с огромен интерес. Изключително доволна съм от това как се разви цялата история и не бих могла да искам нищо да се случи по различен начин. Още от първите моменти до последните нишките бяха завързани перфектно и съм много щастлива от историята, която ни беше предоставена. 

  Освен за написаното, искам да изразя възхищение и за нарисуваното. Мира Мирославова е една великолепна художничка, която също следя от дълго време и все мечтая да притежавам книга, илюстрирана от нея и се радвам, че първата, която си взех беше тази. Нейните илюстрации перфектно си подхождат с вълшебната и приказна атмосфера на "Приказка за Долната земя" и ти помагат още по-лесно да се пренесеш в света на магията. 

  Винаги ми е трудно да обясня с прости думи обожанието си към любимите ми книги, тъй като правилният език на любовта за книгите, които обичаш все още не е бил измислен. Надявам се достатъчно добре да съм изразила все пак чувствата си към "Приказка за Долната земя" с това ревю. Ще намерите и reading vlog на книгата на канала ми скоро! А сега бягайте да си я купувате, тъй като Ирена и Мира са вложили много любов и труд в творението си. 

Няколко предстоящи книги, които нямам търпение да прочета

  Да, както може да забележите, това е моят опит някак да съживя блога си, тъй като остава малко до сесията ми и снимането и обработката на клиповете е много по-изтощително от това да пишеш. Както винаги правя, няма да дам никакви обещания, че ще пиша редовно, но пък мога и да пусна няколко поста, които да се престорим, че ще са качествени. 

  Днес реших да споделя няколко книги с вас, които нямам търпение да прочета или поне да се залъгвам, че все някога ще ги прочета. Напоследък излизат особено интересни книжки и това е моят начин да си мечтая, че вместо да уча по цял ден, чета художествена литература и пиша ревюта.