Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 

 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 

 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 

 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."

 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 

 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 

 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна.