"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.