До Франция...

 03:45

 Алармата звъни. Изненадващо бързо пробуждане и подготвяне, никаква закуска. Нарами всички чанти, не забравяй нищо.

 04:16

 Най-накрая си в колата. Потегляте. 

 Тъмно, синьо, изсветлява се, виждаш най-красивия изгрев, който си виждала досега. 

 Минавате през поля от слънчогледи, които ти напомнят на Миш, едно поле от лавандула, напомня ти на Синем. 

 След няколко часа спокойно пътуване през родната България, навлизате в непознатата Сърбия. Топла е, добродушна и приветлива. След дълги часове, прекарани по пътищата на горещата страна, започват да ти омръзват сладките къщи и красивата природа, започваш да се чудиш кога ще излезете. Още няколко часа блуждаене, мирис на тор във всяко селище/град и намирате пътя си навън. Дъх на облекчение. 

 Унгария. Най-красивият залез, който си виждала досега. 

 Австрия. Даже не разбираш, че сте влезли, заспала си, няма граница. 

 Студена, тъмна, индустриална страна. Всичко свети, но сякаш няма живот. Но най-вероятно е, защото си уморена, нощ е. 

  Още един изгрев, обикновен. Германия. 

 Струва ти се, че страната има неприветлива атмосфера, студена и лепкава. Дори листата на дърветата и растенията са кафеникави и те отблъскват. Хората изглеждат мили, но не се чувстваш удобно там. Мирише. Нямаш търпение да видиш края и на тази страна. 

  Часът напредва, търпението ти изтича, магистралата е твърде дълга. Задръстването не помага. 

  Атмосферата се сменя, замирисва ти на парфюм, растенията наоколо стават по-зелени. 

  Франция. 

  Сякаш се пробуждаш от дълбок сън, най-накрая си близо до мястото, за което мечтаеш от години. Още едно дълго пътуване ти предстои, но е търпимо. Толкова си близо, мирише приятно навсякъде. На бор и сладък парфюм. 

 Спиш, събуждаш се, спиш, събуждаш се. Чувстваш се сякаш цялата тежест на света е върху клепачите ти. 

 Още по-близо сте до желаното място. 17 километра. 16 километра. 15. Пак заспиваш. Не разбираш къде си, в града ли си вече? Да. Пристигна. 

"Гневът и зората" на Рене Ахдие (или "Болка и ще те хвърля през прозореца")

 Шахризад е просто едно момиче. Момиче, което е готово да пожертва своя живот, само за да може да отмъсти за своята най-добра приятелка, която е загубила живота си поради причина, която никой освен халифът на Хорасан и най-приближените му не знаят. Загубила е живота си, както дузини други момичета, с пристигането на зората. Шахризад е готова на всяка цена да постави край на убийствата и да унищожи чудовището, което е причината за тях.

 Халид е просто едно момче. Халиф на Хорасан само на 18 годишна възраст, владетел на владетелите. Той е принуден да се жени всяка вечер за момиче, което не познава, и е задължен да я убива всяка сутрин. Изпълнението на тази непосилна задача го превръща в тих, жесток и потаен мъж. Но той намира своя лъч светлина в море от тъмнина в лицето на Шахризад.

 Въздух. Това е тази книга за мен. Нуждая се от нея, за да дишам, а преди да я прочета дори не знаех, че ми е толкова необходима. Точно такова динамично и напрегнато произведение ми трябваше, за да успее да ме изкара от моя читателски застой, да накара сърцето ми да пропуска от радост и да ритам и удрям във въздуха заради емоциите, с които е препълнена "Гневът и зората". Окова ме с вериги и не ме пусна, докато не я свърших. 

 Един ден. Да, за един ден успях да прочета "Гневът и сълзите", макар че преди това влачех всяка книга, която започвах. 

 Не разбирате, не може да разберете, огромната любов, която изпитвам към тази книга. Нито една дума не е достатъчно силна, за да опише обичта ми. "Обичам я" и "обожавам я" ми се струват като твърде прости, типични изрази, които са толкова изтрити, тъй като хората ги използват за всичко. Представете си как ви боли сърцето от любов. Представете си, че изгаряте отвътре, защото "Ще плачеш до зората" ви е омагьосала до такава огромна степен, че имате чувството, че ви вози на влакче на хилядите емоции, които не знаехте, че можете да изпитвате заради една, на пръв поглед, проста книга. Това чувствам аз. Бях една топка от гняв, докато четях книгата, защото не можех да намеря правилните думи, не знаех как да образувам достатъчно силно изречение, че да опиша чувствата си. Не знаех как да покажа на всички колко много я ценя и колко много искам да я препрочета отново и отново и отново, макар че не я бях свършила. Ръцете ми сърбяха да пиша в книгата и да подчертавам всичко, но напрежението ме държеше на едно място цял ден и не ми позволяваше да мръдна и за една секунда. От 09:30 до 23:30 мърдах само за да отида до тоалетна, да сменя позицията си на леглото, да изляза навън (за да чета там), да пия вода и да пиша в Общия Чат с капс лок за "Убий ме, но все още не мога да преодолея тази книга". 

 Сюжетът е съкровище, сандък със злато, сейф с диаманти, заровен на някой безлюден остров. Не очакваш да е толкова величествено, всяко изречение да е на място, да се прелива в следващото и да те кара да изпитваш емоции на максимум. На пръв поглед, изглежда сякаш ще е поредната книга за момиче, което попада в двор от усойници, но принцът на бял кон е там да я спасява, след като тя е взела някакво импулсивно решение и е изпаднала в опасност. Не, Шахризад си е завършено човешко същество, което не се нуждае от това някой да я допълва. Тя не се нуждае от спасяване, пресметлива е, интелигентна, борбена. Попадне ли в гнездо от усойници, адаптира се и се спасява със силата на думите. Както каза Рахим за нея, тя би успяла да се спаси от екзекуция само със сладки думи. Ако я хвърлиш на вълците, би се върнала начело на глутницата. 

“So you would have me throw Shazi to the wolves?”

“Shazi?” Jalal’s grin widened. “Honestly, I pity the wolves.”

 А Халид, просто едно момче, повелител на повелителите, чудовище, е единсвеното нещо, което боли повече от *СПОЙЛЕРЧЕ* смъртта на Сириус. Най-тъжното в него беше това, че той осъзнаваше какъв е и какво върши, но е принуден да го прави. Принуден е да извърша тези ужасяващи деяния и трябва да търпи омразата на своя народ, да гледа страха в очите на своите поданици. Има трагично минало, както много други герои, които вършат "злини", но той знае, че това не е оправдание за това, което се случва всяка сутрин. Халид е изпълнен с горчивина, вина и омраза към себе си. Импулсивен, тъмен, мистериозен и интелигентен, няма начин да не го заобикнеш. 

"It’s a fitting punishment for a monster. to want something so much—to hold it in your arms — and know beyond a doubt you will never deserve it."

 И второстепенните герои изиграват много важна роля в книгата, като някои от тях получават гледна точка и виждаме света от камък и пясък през техните очи. По принцип много се обърквам като има няколко гледни точки или пък ме дразни това, но Рене Ахдие е успяла да намери баланс, като все още се забелязва кой е главният герой и другите гледни точки не те отегчават. 

 Деспина, това маршмелоу, това пухкаво и красиво същество, което искам да нагушкам и да й шептя "всичко е окей". Искам да я завия в одеялце и да й направя топъл шоколад. Толкова корава, но и толкова мекичка. Разбирате ли колко много обичам и нея? Обичам и Джалал, искам да го ударя, защото е перфектен, обичам и Рахим, и Викрам (раджпутът, има си име). Единственият, който не ми допадна толкова от "положителните" герои беше Тарик, но мога да оценя желанието му за борба и нуждата да спаси жената, която обича. Уважавам го за това, но импулсивните му решения ми идваха твърде много. 

 Искам да благодаря на авторката и за негативните герои, които ни представи, но също така не в напълно отрицателна светлина. Джахандар, бащата на Шахризад, тръгна по грешен път, но решението му да направи това произхождаше от обичта му към своята дъщеря и от безсилие. Това е единственият начин, по който може да помогне на Шази. Съгласна съм, че постъпва неправилно, имайки предвид жертвите, които се изискват, но разбирам мотивите му. 

 Салим, чичото на Халид, от друга страна, ми е толкова противен, че надминава Снейп в класацията ми с неговата фасада, престорена усмивка и неуважение към своя племенник и владетел. Както и бащата на Халид, който, макар и да е мъртъв, успя да ме разгневи ужасно много. 

 И също така искам да благодаря на Рене Ахдие и книгата за азиатските си герои и представянето на културата на тези прекрасни западноазиатски страни. Атмосферата беше отлично предадена с всички непознати думи, традиционни дрехи, титли и т.н. 

 Стилът на писане няма как със сигурност да кажа, че е прекрасен, тъй като аз четох превода на книгата, а не оригинала (и това искам да направя), но си личеше, че е хубав, тъй като нищо не изглеждаше сякаш е излишно. Описанията и диалозите са силните страни на Рене Ахдие и си личеше особено, докато ни даваше детайлите за дрехите и бижутата, които Деспина избираше за Шахризад. 

 "Гневът и зората", една книга, която ви държи будни и гневни до зората (лмао, ай хейт майселф). Една книга, която да ви кара да крещите от яд и болка, да ви кара да подскачате от щастие, да не може да стоите на мястото си от напрежението, което се излива от страниците. Една книга. One book to rule them all. 

Ето й ревюто, което първоначално написах, когато отворих този празен лист:

Да й еба мамицата на тая книга иди се хвърли през прозореца потко тЪП ХАЛИД БОЛИ МЕ СЯ МАМКА ТИ ОКЕЙ МНОГО ТЕ МРАЗЯ КАК МОЖА ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ РЕНЕ АХДИЕ MOTHERFUCKER DOES THIS BOOK HURT DONT READ IT OKAY IT WILL MAKE YOU LIVE YOUR WHOLE LIFE IN AGONY I READ IT IN A DAY BECAUSE IT PUT ITS CHAINS ON ME AND NOW I CAN NEVER ESCAPE I AM UNDER ITS SPELL IVE BEEN MAKING REFERENCES IVE BEEN MAKING FUCKING REFERENCES LOOK AT HOW MUCH I ACTUALLY LOVE THIS BOOK I WANNA BURN IT i also wanna burn with it helpp

Пет причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън"

 Напоследък много популярни станаха постовете с причини, заради които да прочетете даден автор или книга, заради, които сте обикнали някоя книга и т.н. Любимите ми са тези на Вик и на Ева *клик клик*. Тъй като не исках да имам две ревюта едно след друго на блога си и просто не исках на хората да им доскучее заради моето сухо писане на рецензии, реших да поукрася малко нещата с по-свеж пост. Така че, ето ви причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън" и защо вие трябва да я прочетете: 

1. Хумористичният стил на писане на Чичо Рик. 

 Бях позабравила колко е забавно да се чете книга на Рик Риърдън, тъй като не натоварва читателите си с излишни детайлни описания и не ги отегчава със скучни диалози. Напротив, той използва най-доброто си оръжие, хуморът, за да ни кара да се смеем дори, докато четем трагичини истории като тази на Херкулес. 

2. Героите

 Както се забелязва още от заглавието на книгата, главен елемент на книгата са героите от гръцката митология като Язон, Тезей, Херкулес, Персей и т.н. Но освен познатите ни и известни мъжки воини, Рик Риърдън ни осигурява и с информация за силни жени, с възможността да покорят света като Аталанта, Психея, Отрера и Кирена. 

 Рик Риърдън с използването на подигравки и сарказъм успява да ни представи напълно изградени герои в рамките на 20-80 страници, като ме караше да съчувствам за едни заради трагичната съдба, на която е обречен почти всеки гръцки герой, и да се ядосвам на други заради нелогичните и глупашки постъпки. Караше ме да обичам някои, да мразя други. 

3. Оригиналният преразказ на митовете и легендите

 Всички би трябвало да знаем, че митовете и легендите са променяли през годините, тъй като са се предавали от уста на уста и всеки писател ги е описал по различен начин, но при всички тези хора не е било нарочно, а просто заради разнообразните начини на възприемане и разказване. Но целта на Риърдън е да добави по нещичко от себе си към своите преразкази, като се придържа към основните събития, но променя малки детайли, с щипка от хумор и остроумие. Благодарение на това, всяка глава от книгата е приятна, забавна и лека за четене. 

4. Препратките към поп културата

 Типично, в стила на Чичо Рик, изобщо не липсваха всякакви references, препратки към и връзки с най-новите сериали, филми, музика и т.н. Дори имаше шега за Доналд Тръмп, респект (не към Тръмп, разбира се). Авторът правеше препратки дори към другите свои книги. 

5. Пърси Джаксън

 Ето я и главната причина да заобичам тази книга. Бях забравила колко много обичам поредиците "Пърси Джаксън и боговете на Олимп" и "Героите на Олимп", докато не взех в ръцете си "Гръцките герои на Пърси Джаксън". Героят ми е липсвал толкова много, а аз просто си мислех, че вече ми е безразлично за книгите. Но ето, че ме удари носталгията и започнах да копнея отново да прочета двете поредици. 

 Ако не сте разбрали, книгата не се разказва просто от Рик Риърдън, а от неговия най-известен и обичан герой Пърси Джаксън. Който също като обречените на страдания и величие хора, за които разказва, е полубог (син на Посейдон) и гръцки герой.

 "Гръцките герои на Пърси Джаксън" оправдава, че и надвиши, всичките ми очаквания и беше много по-добра, по мое мнение, от предшественицата си "Гръцките богове на Пърси Джаксън". Така че, поздравявам те, Рик Риърдън, че успя пак да спечелиш сърцето ми. 

Благодаря на Егмонт за предоставената възможност да прочета книгата. 

"Алена кралица" на Виктория Айвярд

Червена по ум, Сребърна по сърце.

 Мер Бароу е обикновено момиче, което живее в нищета в Подпорите, краде, за да оцелее, живее ден за ден. Тя е Червена. Цял живот е живяла с идеята, че или трябва да умре, работейки за своя крал, или да умре, биейки се за своята страна. Но всичко се променя за един ден, когато желанието й да спаси своя най-добър приятел, Килорн, води до опустошаващи събития за семейството й. Мислейки си, че дори последната й надежда да спаси хората, които обича е изгубена, тя среща Кал, който я спасява от живота, който води и й осигурява начин да помогне на семейството си. Но всичко се преобръща, когато Мер открива, че не е обикновено Червено момиче, а нещо много повече, и тя се намира сред свят, построен около мистерии, коварство, жестокост и подлост. 

Тя е като земетресение в миниатюрен човешки образ, разбиваща всичко по пътя си. // Жестока жива картина, целяща да изложи на показ красотата и блясъка - и силата на едно момиче. 

 Сюжетът на "Алена кралица" е оплетен с мистерии, интриги и предателства. Макар и да е предвидим, все пак всеки обрат успява да изкара въздуха от дробовете ти и да те остави, молейки се това, което се е случило да не е истина. 

 Светът създаден от Виктория Айвярд е интересен, но не е невиждан досега, тъй като доста книги използват тази тропа. Хората тук са разделени от цвета на кръвта си: Червени и Сребърни. Червените са принизени до нивото на слуги, живеят в нищета, работят или се бият за благополучието на Сребърните, осигуряват им малки удобства, които висшестоящите даже не забелязват и всеки ден е битка за оцеляване за тях. Сребърните от друга страна, са богове слезли от небесата, които крачат по тази земя. Притежават (x-men) способности, което за тях означава, че са над Червените, които им позволяват да ги управляват чрез сила, могъщество и страх. Живеят в дворци, създадени от оплетени тайни и прошепнати клюки. 

 Мер е първата и единствената, която успява да прескочи от едното съсловие в другото, благодарение на злополучния си късмет. Заема позиция, която хиляди Червени, дори и Сребърни, биха желали, но единственото, което тя иска е да е със семейството си и да води живот, който не е застрашен от една грешна стъпка. 

Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла - за корона, памука - за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. 

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново. 

 Героите бяха свежа глътка въздух сред всичките YA книги, които все не успяват да ми представят достатъчно интересни и силни герои. Мер се превърна в една от любимите ми момичета в литературата със силния си характер, с отказа си да се предаде, с желанието да осигури на всички това, което заслужават. Не можех да пренебрегна моментите, в които ми заприличваше на Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас, но в Мер имаше нещо повече, макар че не може да владее оръжия и да кара противниците си да треперят от страх само като я видят. За разлика, тя владее думите и мълниите. Тя е буря, затворена в тялото на човек. 

 Двата принца, от друга страна, се нуждаеха от повече дълбочина, макар че заобичах и Кал, и Мейвън. Кал със сериозността си и дълга си на войник и бъдещ крал, които се пречупваха от време на време и виждахме истинското съкровище, което се крие под маската на страховития воин. И Мейвън - нежният принц, сянката на пламъка, който толкова добре си борави с думите, използвайки ги в своя полза. Мейвън, незабележимият син, който толкова много прилича на майка си. 

  И второстепенните герои не отстъпваха на главните. Еванджелин - с бронята й от метал и жестокост, Лукас - винаги усмихнатият и хумористичен воин, Джулиан - винаги готовият да помогне, търпелив мъж с меден глас, Елара - жадна за власт и мощ, всяваща страх в сърцата на хората само с мислите си, Фарли - надеждата на Червените за един нов начин на живот, Килорн - сирак, който е успял да оцелее въпреки опитите на живота да го сломи.

 Единствените недостатъци на книгата бяха опитът на авторката да превърне чувствата (??) между Мер, Мейвън и Кал в любовен триъгълник. Имах чувството, че Мер така и не обикна Мейвън, макар че думите й заявяваха тъкмо обратното. "Любовният триъгълник" беше напълно ненужен и все още си мисля, че дори нямаше (сполучлив) такъв. 

 Също така, и стилът на писане на авторката не беше много отличаващ се, но това е нормално при повечето Young Adult книги, така че няма да я виня за това. Нямаше много дупки в него. И темпото на развитието на събитията беше много последователен - нито твърде бавно, нито твърде забързано. Виктория Айвярд не бързаше да изсипе цялата информация върху нас за една глава и ни я даваше постепенно.

 Намерих и прочетох книгата в момент, в който имах нужда от силни герои, интересен сюжет и преврати, които ме карат да искам да си отскубна косата. Разбира се, не е шедьовър или нещо нечувано и невиждано, но със сигурност се нареди сред любимите ми книги. 

Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.