Събуждаш се в тялото на човек, когото не познаваш - може да си ти, може да е друг, и единственото, което помниш е име, което е чуждо, но едновременно познато. Намираш се в свят, който ти е също толкова непознат, колкото самият ти и скоро научаваш, че единствената ти задача е да разгадаеш убийството на Ивлин Хардкасъл, която ще умира отново и отново, докато не го направиш. Заклещен си в имението Блакхийт, задължен да разбереш случващото се без дори да помниш себе си. Всеки нов ден е един и същ - Ивлин е предопределена да бъде убита, а ти се събуждаш в тялото на нов човек всяка сутрин, опитвайки се да решиш загадка, която се повтаря от години.
Така започва “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” на Стюарт Търтън - една невероятна книга, която съм много щастлива, че прочетох. Още от първите страници знаех, че с лекота ще се нареди сред най-любимите ми книги и не беше изненада за мен, че това наистина се случи. Както и се подразбира от анотацията, “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” е една игра с мозъка. Стюарт Търтън те кара да се чувстваш изключително глупав, докато четеш книгата, тъй като нищо не е ясно, макар че читателят усеща, че всички знаци, които сочат към отговора са пред очите му. Четенето на тази книга е като реденото на пъзел от 2000 части, който изобразява “Герника” на Пикасо. Целият пъзел е пред теб, но ти дори не знаеш откъде да започнеш.
Причината, поради която бях убедена още от първите няколко страници, че “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” ще ми стане любима, беше стилът на писане. Стюарт Търтън има невероятно красив и елегантен стил на писане, който с фин усет вплита цялата история в едно цяло. Усещаш как зъбците на колелата биват задвижвани от всяка една негова дума. Бих могла да нарека стила атмосферичен, тъй като той наистина те пренася в книгата и имаш чувството, че обикаляш коридорите на Блакхийт.
Смятам, че книгата е толкова забавна за четене, тъй като човек несъзнателно започва да се опитва да разгадее мистерията и си измисля какви ли не теории. На всяка глава ми хрумваше нещо ново, но накрая Стюарт Търтън пак успя да ме изненада. Смяташ, че си минал през всяка една възможна версия, но той ти показва, че е възможно да има още много. Но книгата не ми стана любима, само защото краят беше изненадващ, защото за мен не шокиращият обрат прави една книга добра. В “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” обратите освен, че са неочаквани, са и изключително гениални и изпипани до най-малкия детайл. Разкритията се правят по изтънчен и едва доловим начин. Личи си, че Стюарт Търтън е вложил много работа в тази книга и е дал най-доброто от себе си.
Въображението в “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” няма граници. Заради това и се чувствах сякаш съм в escape room и съм в кожата на всеки един приемник на Ейдън, опитвайки се да разбера кое парче на пъзела къде се намества. Идеята с променящите се приемници е великолепна. Ейдън е един празен лист в началото на книгата и самият той не знае какъв е и каква му е целта, но с всеки приемник той се променя, разкривайки едновременно повече от себе си, но също така и повече от всеки един приемник.
Смятам, че “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” на Стюарт Търтън е един модерен шедьовър, който заслужава да бъде прочетен от всеки читател. Ще се чувствате тъпи, но ще ви хареса!
