Злото е живо в "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз

 Добре дошли на Островът на изгубените, където цари нещастието и хората не познават радостта. Добре дошли на Островът на изгубените, където преди години са били прокудени всички злодеи: Злодеида, Джафар, Круела де Вил, Злата Кралица, Майка Готел и т.н.. Добре дошли на Островът на изгубените... където злото е живо. 

Благодаря на издателсто "Егмонт" за предоставената възможност да прочета книгата преди издаването й. 

 Мал, дъщерята на Злодеида, е най-добрата и най-плашещата ученичка в Дракон Хол, която твърде много обожава зеленото и лилавото. Единственото нещо, което Мал желае най-много на този свят е да докаже на майка си, която някак е успяла да вземе управлението на острова в свои ръце, че е наистина зла и може да върши ужасяващи дела. Затова, когато лоялният гарван на Злодеида, Диабло, се появява един ден и съобщава на господарката си, че скиптърът й е на острова, Мал е решена да го намери и да се докаже на майка си. 

 Джей е син на Джафар, който е достоен съперник на Мал в кражбата и двамата от дълго време се съзтезават в нея. Баща му винаги е разочарован от плячката на Джей и постоянно го упреква, че не успява да намери хубави и полезни неща, които да продават в магазина си. Джей мисли, че гарванът на Злодеида напълно е откачил, и че няма начин скиптърът й да се намира на острова, но след поредния упрек на баща си за плячката, е решен да намери Окото на дракона и да нанесе Големия удар, който баща му очаква от години. 

 Карлос, синът на Круела де Вил, е на практика нейна слуга, който е задължен да се грижи за нея и да чисти след нея. Живее в стая подобна на килер, в която си има само един-единствен стар матрак, на който да спи. Той е изключително интелигентен, креативен и мозъкът на операцията. Успява да създаде джаджа, която пробива дупка в купола над острова, и която, поставена на правилната честота, може да хване канали от Съединените щати на Аурадон. 

 Иви е дъщеря на Злата кралица, която на шестия си рожден ден прави грешката да не покани Мал на своето парти и бива завинаги заточена в една студена пещера, и живее там, без да си показва главата навън, в продължение на 10 години. Майка й един ден решава, че най-накрая е време да излезе навън и да отиде за първи път на училище в "Дракон Хол", където Иви се среща с Мал, която все още не е забравила "изгубената" си покана за рождения й ден. Иви, също като Карлос, е ужасно умна, което е проблем за нея, тъй като единственото нещо, за което й пука на майка й е състоянието на външността й. 

 Книгата е една свежа и забавна приказка за мрачната страна на любимите и познатите ни Дисни филми. Перфектна е за четене през уикенда, защото се чете много бързо и лесно и не натоварва четящия.  Стилът на писане на Мелиса де ла Круз малко се губи в превода, но по някои изречения си личи, че е много красив. Авторката се справя с темата за емоционалното насилие от страна на родители и с това, че децата искат одобрението на родителите си, колкото и ужасни да са те. Книгата е детска, така че я аплодирам, че включва такива сериозни теми. 

 Първите 80 страници не успяха да ме привлекат, но след това книгата стана много интересна и не можех да я оставя, защото исках да разбера какво се случва в следващите глави. Единственото нещо, което ми дойде малко в повече, и сякаш беше ненужно, бяха главите от гледна точка на принц Бен, защото не бяха никак интригуващи и трудно ми задържаха вниманието. 

 Още от малка злодеите във филмите на Дисни са ми били по-интересни, така че тази книга беше много удовлетворяваща за мен и я препоръчвам на всеки, който е по-заинтригуван от мотивите и миналото на злодеите, отколкото от щастливия край на принцесите. 

 "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз е една мрачна, забавна и красива приказка за това какво се случва на злото след "и заживели щастливо". 

 Книгата излиза днес, така че тичайте към книжарниците да си я вземете. 

"Океанът в края на пътя" на Нийл Гейман

 Съсекс, Англия. Един 40-годишен мъж се завръща в дома си от детството. Привлечен е от фермата в края на пътя, където когато е бил малък се е запознал с едно забележително момиче, Лети, и нейната майка и баба. Не е мислил за Лети от години, но докато седи до океана (който всъщност е езерце), забравеното минало нахлува обратно. И е твърде страшно и странно, за да се е случило наистина, камо ли на едно малко момченце. 

 Никога преди не бях чела нищо на Нийл Гейман, така че нямах никакви впечатления или очаквания, които да са високи, или дори ниски. Не знаех нищо за самата книга. Не знаех, също така, че ще ме смая толкова силно, и че ще се превърне в една от любимите ми. 

 Нийл Гейман има много красив начин на писане, който може да превръща най-обикновеното в магия и чудо. Понякога пише с топлота и те сгрява отвътре навън, а понякога пише с такава студенина, че те лазят тръпки и започваш да мислиш дали си взел правилното решение, като си помислил, че е добра идея да четеш тази книга вечерта, сам в стаята. 
 Героите са абслютно прекрасни и интересни. Главният безименен герой е на 7 години и въпреки това, Нийл Гейман успява да създаде една интригуваща история, която би се понравила на хора от всяка възрастова група. Безименният герой е ужасно умен, мил и смел, макар и да е само на 7, и обожава да чете книги и да се пренася във въображаемия свят.

I lived in books more than I lived anywhere else. 

Books were safer than other people. 

 Мога да кажа, че връзката ми с тази книга е ужасно силна, и че завинаги ще я обичам, защото ми е много специална. Главният герой може и да е на 7 години, но докато четях книгата, имах чувството, че сме един и същ човек. Нямам търпение да прочета още книги на Нийл Гейман, защото той със сигурност знае как да те омае с думи, така че да се влюбиш в книгата му и тя завинаги да има малка част в сърцето ти. 

"I couldn't get you the ocean," she said. "But there was nothing stopping me bringing the ocean to you." 

"Nothing's ever the same," she said. "Be it a second later or a hundred years. It's always churning and roiling. And people change as much as oceans." 

"Кралицата на Тиърлинг" на Ерика Йохансен

 "Кралицата на Тиърлинг" е описана с тези думи: "приключение и тъмна магия, мистерия и романс", макар че в книгата напълно липсва тъмна магия, романс и мистерия, а приключението е 1/3 от книгата и просто закарването на кралицата до кралството. 

 Това е повече дискусия, отколкото ревю, така че ще съдържа малки спойлери.

 Първо, нека си поговорим за сюжета на книгата. Разказва се за момиче на 19 години, която през целия си живот е виждала максимум 5 човека, трима от които само за няколко минути, и която е "подготвяна" за кралица на страната Тиърлинг. "Подготовката" й включва лъжи, четене на книги, вършене на домакинска работа и напълно игнориране на историята между страната й и врага й. Книгата се развива през 24. век, което би трябвало да я направи антиутопия, нали така? Но не, според авторката е фентъзи. Под фентъзи всички разбираме митология, магия, измислени светове, а под антиутопия разбираме бъдещето на настоящия ни свят. Според авторката след 3 века целия напредък, който сме извършили напълно ще се загуби и ще се върнем 15 века назад във времето. Ще носим рокли от 5. век; ще се придвижваме пеша, с каруци, или на коне; ще се бием с мечове, брони, лъкове и стрели; изведнъж от никъде ще се появи магия, която в книгата е две, понякога блестукащи, колиета, вода, падаща от небето, коне, тичащи по вода и светкавици; ще има рязко повишаване в сексизъм, расизъм, хомофобия и т.н,; единствената религия, която ще съществува ще е християнството и всички ще я мразят и ще мислят, че религиозните хора са глупаци. 

 Едно нещо ми хареса в книгата: стилът на писане на авторката. Изреченията й не бяха еднотипни и разнообразяваше и мисля, че можеше да се справи много по-добре, защото има потенциал. 

 Всички герои ми бяха неутрални и най-вече - много глупави. Келси, кралицата на Тиърлинг, върши абсурдни неща, които би трябвало напълно да разрушат кралството й, ако авторката поне малко разбираше от политика и как нещата работят. Кралицата на Мортмийн, врагът на Тиърлинг, която е толкова плашеща и опасна, и която иска да управлява света, изведнъж не иска да завладява Тиърлинг, а комуникира с някакъв демон в огнището си, гледа през прозореца си и размишлява и прави секс. Вуйчото на Келси, който иска толкова много да я убие, не прави и най-малкия опит да я убие, когато тя се появява в двореца и казва, че тя вече е кралицата, а просто си става от трона и си тръгва. Гвардията на кралицата са пълни идиоти, които не знаят как да я пазят и как да се държат с една кралица, а вместо това постоянно я лъжат и се опитват да крият от нея, колкото се може повече за кралството й и за майка й. "Любовният интерес", Феч, е крадец и убиец, от който всички ги е страх, а Келси се влюбва в него от първия поглед и после отказва да помогне на гвардията си да го арестуват, макар че е тероризирал толкова много хора. О, и споменах ли, че със сигурност е с над 20 години по-възрастен и не се интересува и грам от нея? Келси непрекъсното прави коментари за това как е жалко, че грозни хора се чувстват добре в кожата си, и че най-накрая има някой по-грозен от нея и очаквах повече от нея поне по тази тема, защото тъкмо тя знае какво е чувството да не се харесваш. 

 Макар й да не се е отдалечавала повече от един път от къщата в гората, в която е израстнала, Келси знае всичко за хората и за света и най-вече - винаги ги съди по външността, а нека си спомним, че е живяла с двамата си приемни родители цял живот и само веднъж е виждала една жена с децата си и то за няколко минути. 

 И авторката е решила, че макар и медицината да е на нулево ниво и да нямат лекарства за нищо, ще има пластични хирурзи (??) и хората ще използват хероин. Makes sense.

 Напълно липсва world building и единствената информация, която получаваме за света е, че е 24. век, но сме се върнали назад във времето и има малко магия. Никога не ни е разказано за Прехода, през който уж е преминал сегашният ни свят, за да се превърне в такъв, какъвто е в книгата. И единствената информация, която получаваме за огромната и страшна битка между Тиърлинг и врага им, Мортмийн, е разказана под формата на приказка на самата кралица, която не знае нищо, от един крадец, защото явно поданиците й я мразят и са дали обет никога нищо да не й казват за миналото на страната и изобщо за страната. 

 Въпросите, с които ме остави книгата: 

 Защо кралицата на Мортмийн, която е толкова опасна и иска да завладее целия свят, изведнъж се отказва от това да превземе Тиърлинг, като й се удава перфектната възможност да го направи? Защо вуйчо й, който също е толкова "опасен" и я иска мъртва, не я атакува, докато бяха под един и същ покрив и има само 10 войника на своя страна, а не цялата армия? Защо гвардията на предишната кралица е толкова лоялна към нея, като се има предвид, че са я мразили и е била отвратителен владетел? И защо са лоялни на Келси? Защо всички около нея са дали обет да не й разказват за миналото на страната и хората й? И това ли е така наречената "мистерия" в книгата? Как сме загубили целия напредък, който сме постигнали през вековете? Как е изчезнала технологията и медицината, но книгите на Толкин и Роулинг са оцелели? Всичко свързано с технологията и медицината ли сме унищожили? Ако не сме унищожили тези неща, то какво ги е унищожило? Защо и дрехите се връщат с години назад и жените* носят само рокли? Защо не могат да си носят панталони и тениски? И дрехите ли са били унищожени? Защо са построили замъците и защо сме се върнали на монархии? Кой е решил да се случи това нещо? И как и защо Келси успя да вземе властта от вуйчо си, като просто каза, че тя е кралицата? Защо той се предаде толкова лесно, като беше наел убийци да я преследват и да я намерят? Защо хората я приемат толкова лесно и на секундата, като се има предвид, че половината мислят, че е мъртва и всички не са я виждали нито веднъж в живота си? Ако имат брони, защо мечовете им са дървени? Защо като 15 гвардейци я пазеха, построени в кръг около нея, някой успя да забие нож в гърба й? Защо Келси не е била обучена да управлява? Щом има нови езици, защо няма нови религии? Защо има само християнство и защо то е мразено? И защо последователите на християнството са представени като зли и глупави хора? Ако книгите на Роулинг и Толкин са оцелели, защо не са оцелели книги свързани с медицината и технологията? Защо тази толкова ужасяваща кралица на Мортмийн иска всичко да е просто мирно и спокойно? Защо никой не каза на Келси, че ако освободи робите, които биват изпращани в Мортмийн за данък, ще бъде нападната от Мортмийн, и че те имат пълното право да я нападнат? И най-важният въпрос от всички - защо кралицата на Мортмийн, наричана още Червената кралица, се подписва с червено мастило и навсякъде ли го носи със себе си, в случай, че ще подписва мирен договор, или се подписва с магия, или създава мастилото с магия? 

 Като цяло книгата няма смисъл, защото през цялото време няма никаква цел и накрая не води доникъде и най-вече - няма и логика, защото през повечето време всичко си противоречи. Малко съм обидена, че изобщо са сравнили "Кралицата на Тиърлинг" с "Игра на тронове". 

"The Raven Boys" на Maggie Stiefvater

 След прочитането на "Полулош" на Сали Грийн не мислех, че никоя друга книга ще успее да ме грабне така силно емоционално, но още от първата страница на "The Raven Boys" знаех, че ще съм готова да си продам душата на авторката. Атмосферата е еднакво мрачна и в двете книги, така че не съм изненадана, че толкова заобичах и тази книга. And shotout към моите fucked up гарванови момчета, към които се привързах твърде много и не исках да пускам книгата от ръцете си, защото ми се струваше, че магията на четенето ще се загуби. 

 Накратко това, за което става дума в книгата: Блу живее в къща пълна с 42 ясновидки, една от които е нейната майка. Но единсвената дарба, която Блу притежава е да усилва дарбите на другите около нея. През вечерта на Св. Марк, за която никой освен семейството й не знае, докато Блу и една от лелите й наблюдават за призраците на хората, които ще умрат в идната година, тя вижда един от бъдещите мъртъвци. А не би трябвало.

 Чела съм трилогията на Маги Стийвотър, "Тръпка", преди доста време и всъщност четях между редовете, защото бяха едни от най-лошите книги, които бях чела. Така че може да си представите изненадата ми, когато още от първата страница "The Raven Boys" успя да ми грабне вниманието. Стилът на писане на авторката в тази книга е изключително интересен и интелигентен като за YA книга. И честно казанo, малко ми е трудно да приема тази книга като YA. 

 Виждам как на някои хора би им станало скучно, тъй като книгата не е динамична като (например) "Дивергенти" и точно това ме накара да я заобичам толкова много. Чете се сравнително скоростно, но Маги Стийвотър не бърза за никъде и развива героите си и събитията бавно и внимателно. Трябва да се внимава за всичко, което излиза от устата на героите, защото винаги някъде в книгата се появява нещо по-важно породено от тези няколко малки думи. 

 Героите ми са толкова скъпи и ценни, че направо не искам да говоря за тях, защото имам чувството, че е лично. Заобичах всеки един от групичката им и факта, че и те толкова много се обичат, всеки по своя fucked up начин. Заобичах силната им воля и готовността да се хвърлят във всеки огън един за друг. Заобичах приключенския им дух и как Ганзи беше готов на всичко, за да намери още улики за съществуването на Оуайн Глиндур. Заобичах коравостта и грижовността на Ронан. Заобичах упоритостта на Адам и отказът му животът му да принадлежи на някой друг освен на него самия. Заобичах срамежливостта и добротата на Ноа. И заобичах интелигентността на Блу. Всеки един от героите е адски близък до сърцето ми. 

 Ако мислите, че сте готови да се изтощите емоционално и душевно, горещо ви препоръчвам "The Raven Boys", но също така не я препоръчвам, защото твърде много я обичам. 

 П.П. Не я четете след полунощ, аз направих тази грешка.