Ако сте мислили, че ерата на Пърси Джаксън завърши, сте грешали жестоко, защото Пърси гръмотевично се завръща в "Гръцките богове на Пърси Джаксън" и разказва историята за създаването на света и боговете от своята забавна гледна точка. Разказва нещата такива, каквито са без да се страхува, че Зевс може да му изпрати една мълния от Олимп.
Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност да прочета и да напиша ревю за "Гръцките богове на Пърси Джаксън".
Рик Риърдън, както винаги, ни засипва с шеги и игра на думи и не ни разочарова като продължава да пише и да разказва все така увлекателно и забавно. Всяка една глава за боговете е интересна и няма как на човек да му доскучее, защото Рик Риърдън не ти позволява, като използва свежият глас на Пърси и те държи в лапите си до края на книгата.
Макар и да липсват епичните приключения на Пърси, Анабет и Гроувър и да няма надвисваща опасност, която те държи на края на седалката ти през цялата книга, има много интересни факти за гръцките богове, представени по тийнейджърския начин на Пърси.
Илюстрациите, макар и да липсват в българското издание, са поразително красиви. Джон Роко е страхотен художник, който е свършил смайваща работа върху "Гръцките богове на Пърси Джаксън".
Една свежа и лека книга за гръцката митология, която е много подходяща за деца и млади тийнейджъри, които се интересуват от митове и легенди.
Благодаря на издателство Колибри, че ми поредоставиха възможността да прочета тази книга и да напише ревю за нея.
Натан е едно момче, който през целия си живот е бил тормозен и обиждан за това, което е - нечистокръвен вещер. Майка му, която е била бяла вещица, се е самоубила, а баща му, който е най-могъщият черен вещер, никога не се е свързвал с него. И сякаш не стига, че част от семейството му се държи с него като отрепка, а и съветът се опитва да го ограничи, колкото се може повече. Целият свят е устроен срещу него и виждат само една от двете му страни - лошата. Получерен, полулош и никога полудобър. И най-иронично, думата "полу" започна бавно-бавно да изчезва от моето копие и до края на книгата остана само думата "лош".
Първите няколко глави ми бяха безинтересни и бях сигурна, че ще прочета поредната книга, която е била вдъхновена напълно и единствено от Хари Потър. И да, в началото "Полулош" има много прилики със света, който е създала Дж. К. Роулинг, но после всичко се променя. Атмосферата е мрачна и имаш чувството, че си обграден от гъста мъгла, докато четеш книгата. Преминаваш заедно през ада с Натан и чувстваш неговата болка, която винаги е там. Хората винаги са готови да му причинят болка, за да му напомнят, че не принадлежи никъде - за белите той е полулош, за черните е полудобър. Натан е отхвърлян и мачкан през цялата книга и расте в свят, който сякаш винаги му е ядосан и ние следим порастването му от малко уплашено дете до тийнеджър, който се е научил да оцелява.
Стилът на писане на авторката е особен и ти трябват около 50 страници да свикнеш с него, но когато вече си свикнал, усещаш колко много си подхожда с всичко. Изреченията са динамични, кратки и резки и допринасят към характера на Натан, атмосферата и сюжета. Напрежението е винаги на ниво и авторката завършва главите на най-критичните моменти и те принуждава да продължаваш напред, защото искаш да научиш какво се случва.
Книгата не беше нито твърде прибързана, нито твърде забавена, а Сали Грийн беше улучила точното темпо. Първата и последната част са бързи и летиш през тях, а средната част е забавена, за да можеш да преживееш всичко от живота на Натан, както трябва и да го разбереш напълно.
Героите бяха разнообразни и интересни и беше прекрасно да гледаме как Натан расте и се развива.
Нещо, което никой не споменава, а аз мисля, че е важно всички да знаят, е, че Натан е бисексуален, biracial (второто може и да не съм разбрала правилно) и има дислексия. Тъй като в книгите рядко има бисексуални герои, много се зарадвах като го разбрах. Всъщност самият Натан не си слага определение, защото му е по-удобно да не го прави (потвърдено от авторката), но ако ще попадне в една категория, то той ще е бисексуален. Натан се опитва да докаже на света, че е полудобър вместо полулош. Но за света няма значение дали душата е на майка му, тъй като тялото му е на баща му. През целия си живот е бил тормозен и буквално измъчван и това си оказва работата върху психиката му. Той е един от най-интересните главни герои, които съм срещала и бързо се превърна в един от любимите ми.
Част от семейството му, като баба му, сестра му - Дебора, и брат му - Аран, винаги бяха там за да го защитят, за да се грижат за него и го третираха с обич. И това отчасти помогна на Натан да не загуби напълно себе си и да не полудее. Семейството му беше неговата надежда да живее и надеждата му за по-добро бъдеще.
Героите, които се появиха по-късно - Меркюри, Габриел, Роуз, също бяха интересни и разнообразни. Меркюри е могъща черна вещица, от която Натан търси помощ, Габриел е черен вещер, затворен в тялото на безцветен (обикновен човек), който помага на Натан и се влюбва в него, а Роуз е бяла вещица, отгледана от Меркюри, която мрази своя вид и служи на жената, която се е грижела за нея.
Всички герои ги заобичах, но един успя да ме подразни.
Аналис е бяла вещица, която е там само за да служи като любовен интерес за Натан. Нямаще абсолютна никаква роля в книгата освен тази. Единствените й описания бяха "мила, сладка, коса като мед, бяла и гладка кожа". Аналис нямаше характер и затова няма начин да я харесаш. Тя не е там като герой, който да служи за сюжета и да играе някаква интересна роля, а единствено за да предизвика чувства у Натан.
Като цяло книгата е прекрасно и интересно четиво и я препоръчвам на всеки, който си търси нещо по-динамично и по-мрачно, защото Сали Грийн има доста за предлагане от тези две неща.
Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен.
Страхът ще започне да се страхува от мен.
Благодаря на издателство Егмонт, че ми предоставиха възможността да прочета и напиша ревю за "Възпламени ме".
От Пункт Омега е останал просто един кратер. Всички приятели на Джулиет са най-вероятно мъртви, а тя се събужда в дома на човек, който би трябвало да мрази. Изпълнена с гняв и отчаяние, тя трябва да се съюзи с Уорнър, за да си осигури бъдеще, в което няма просто да оцелява от ден на ден, за да спаси човечеството, за да срине Възобновителите, и най-вече - за да убие бащата на Уорнър.
Джулиет Ферърс е способна да премести цяла планета, тя вече не е уязвима и просто едно малко момиченце, което се нуждае от спасяване. Джулиет Ферърс е уверена, силна и е готова да възпламени света на Възобновителите. Джулиет Ферърс не се нуждае от хора да я водят и да я защитават, защото е решена тя да ги води.
Тахере Мафи за пореден път ме убеждава, че знае как да използва думите, че да ги накара да звучат като песен. Тя успява да постави всички правилни думи на всичките им правилни места и по този начин си създава един уникален и неповторим стил на писане, който завинаги ще помня, и който се е загнездил в сърцето ми. Тя не пише просто една Young Adult книга. Тя пише една книга, която ще мотивира момичета около света да се приемат такива, каквито са и да не ги е страх да бъдат водачи, да не позволяват на другите да ги мачкат.
Героите до един бяха прекрасно развити и променени и не спираха да растат в продължение на цялата книга. Джулиет от уязвимо момиченце се превърна в уверена жена, Уорнър от психопат се превърна в мил и интересен човек, Кенджи от шегаджията на групата се превърна в задълбочен герой, а Адам от безгръбначно същество се превърна в по-безгръбначно същество.
Динамиката и напрежението са на ниво от първата до последната страница и не можеш да оставиш книгата, и преди да си разбрал, минали са два часа и ти си задъхан от всичките емоции, които "Възпламени ме" предлага. Не бих могла да си представя по-перфектен край за трилогията.
