"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.

Любими книги от 2015

"Любими книги от 2015" всъщност трябваше да е видео, което щях да пусна на канала си, но компютърът ми, който беше пред разваляне, най-накрая ме предаде, така че за малко пак ще ви оставя без клипове. А и не пропуснахте много, защото клипът стана доста скучен и не бях изобщо доволна от него. Но, тъй като напоследък пренебрегвам и блога, реших да споделя любимите си книги от тази година под формата на блог пост. 

Tова трябваше да ми е thumbnail-a на видеото. 

 От страна на четене на книги, тази година беше доста разочароваща, защото не прочетох толкова, колкото исках, но от страна на развитие на личността ми и щастието ми, не можеше да е по-добра година.
 Целта ми в GoodReads беше 60 книги и успях да прочета точно толкова, но много от тях ме разочароваха и открих, че тази година съм започнала да гледам на книгите с критично око и да не извинявам всяка грешка, която срещна, дори и книгата да ми е една от най-любимите. Все пак успях да намеря някои книги, които ме плениха изцяло. 

"The Ocean at the End of the Lane" на Нийл Гейман

 Една от най-красивите книги, които съм чела и която успя напълно да ме плени още от първото си изречение и ме държа в ръцете си до последното. Ревюто може да намерите тук. 

"All the Bright Places" на Дженифър Нивен

 Така и не се научих как да обяснявам чувствата си към тази книги, което беше една от причините да не напиша ревю за нея. Една от любимите ми е, макар че да не е нищо специално. 

"The Raven Boys" на Маги Стийвотър

 Ето една книга, която може да ми изкара сърцето пред очите, да го стъпче и да го хвърли през прозореца и аз ще кажа "Благодаря." Абсолютно влюбена съм в "The Raven Boys", в стила на писане на Маги и в героите. Ревюто може да прочетете тук. 

"The Dream Thieves" на Маги Стийвотър, продължението на "The Raven Boys" 

 Абсолютно. Влюбена. В първата книга заобичах героите, но в тази започнах да ги обожавам. 

"Сплавта на закона" на Брандън Сандерсън

 Ако ме познавате добре, или ако просто ме знаете, няма как да не сте забелязали огромната ми любов към трилогията "Мъглороден" и Брандън Сандерсън. Така че беше пълно удоволствие за мен да прочета за света от "Мъглороден" след 300 години. Новите герои са също толкова брилянтни като тези от "Мъглороден" и светът е все още толкова силно строен, което не е изненада, тъй като това са силните страни на Сандерсън. 

"Полулош" на Сали Грийн

 Ето я и другата книга, на която бих благодарила, ако ми изтръгне сърцето, което всъщност направи. Ревюто може да прочетете тук. 

"Къде си, Бернадет" на Мария Семпъл

 Обикнах простия начин, по който тази книга беше написана и как не разчиташе само на динамика и романтика, както много от книгите напоследък правят. Ревюто може да прочетете тук. 

"Нощният цирк" на Ерин Моргънстърн

 Една ужасно специална за мен книга, която ме кара да се чувствам сякаш съм в някоя топла вана и пия горещ шоколад, докато ароматни свещи горят около мен и слушам някоя бавна песен. Ревюто може да прочетете тук. 

"Езерното момче" на Павел Вежинов

 Една от книгите, които ценя много и която е много важна за мен. За доста дълго време никнейм-а ми в аск.фм беше "езерното момиче" заради нея. 

"Жътварят" на Тери Пратчет

 Това беше първата книга на Тери Пратчет, която прочетох и която също така пуснах за Travelling Book Project. На някои места съм се смяла със смях и уважавам книгите, които успяват да ме накарат да се засмея. 

"Carmilla" на Joseph Sheridan Le Fanu

 Обичам уеб сериала, макар че не съм гледала втори сезон, но книгата я заобичах още повече. По едно време постоянно повтарях на всички да я прочетат. 

"The Song of Achilles" на Madeline Miller

 Всъщност в момента я чета, но отсега знам, че ще е със сигурност една от любимите ми, защото не ме е разочаровала нито веднъж досега. Точно заради нея всъщност пише в GoodReads, че съм прочела 59/60 книги, но тъй като знам, че ще я свърша най-късно до 26, направо я смятам за прочетена за този пост. 

Злото е живо в "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз

 Добре дошли на Островът на изгубените, където цари нещастието и хората не познават радостта. Добре дошли на Островът на изгубените, където преди години са били прокудени всички злодеи: Злодеида, Джафар, Круела де Вил, Злата Кралица, Майка Готел и т.н.. Добре дошли на Островът на изгубените... където злото е живо. 

Благодаря на издателсто "Егмонт" за предоставената възможност да прочета книгата преди издаването й. 

 Мал, дъщерята на Злодеида, е най-добрата и най-плашещата ученичка в Дракон Хол, която твърде много обожава зеленото и лилавото. Единственото нещо, което Мал желае най-много на този свят е да докаже на майка си, която някак е успяла да вземе управлението на острова в свои ръце, че е наистина зла и може да върши ужасяващи дела. Затова, когато лоялният гарван на Злодеида, Диабло, се появява един ден и съобщава на господарката си, че скиптърът й е на острова, Мал е решена да го намери и да се докаже на майка си. 

 Джей е син на Джафар, който е достоен съперник на Мал в кражбата и двамата от дълго време се съзтезават в нея. Баща му винаги е разочарован от плячката на Джей и постоянно го упреква, че не успява да намери хубави и полезни неща, които да продават в магазина си. Джей мисли, че гарванът на Злодеида напълно е откачил, и че няма начин скиптърът й да се намира на острова, но след поредния упрек на баща си за плячката, е решен да намери Окото на дракона и да нанесе Големия удар, който баща му очаква от години. 

 Карлос, синът на Круела де Вил, е на практика нейна слуга, който е задължен да се грижи за нея и да чисти след нея. Живее в стая подобна на килер, в която си има само един-единствен стар матрак, на който да спи. Той е изключително интелигентен, креативен и мозъкът на операцията. Успява да създаде джаджа, която пробива дупка в купола над острова, и която, поставена на правилната честота, може да хване канали от Съединените щати на Аурадон. 

 Иви е дъщеря на Злата кралица, която на шестия си рожден ден прави грешката да не покани Мал на своето парти и бива завинаги заточена в една студена пещера, и живее там, без да си показва главата навън, в продължение на 10 години. Майка й един ден решава, че най-накрая е време да излезе навън и да отиде за първи път на училище в "Дракон Хол", където Иви се среща с Мал, която все още не е забравила "изгубената" си покана за рождения й ден. Иви, също като Карлос, е ужасно умна, което е проблем за нея, тъй като единственото нещо, за което й пука на майка й е състоянието на външността й. 

 Книгата е една свежа и забавна приказка за мрачната страна на любимите и познатите ни Дисни филми. Перфектна е за четене през уикенда, защото се чете много бързо и лесно и не натоварва четящия.  Стилът на писане на Мелиса де ла Круз малко се губи в превода, но по някои изречения си личи, че е много красив. Авторката се справя с темата за емоционалното насилие от страна на родители и с това, че децата искат одобрението на родителите си, колкото и ужасни да са те. Книгата е детска, така че я аплодирам, че включва такива сериозни теми. 

 Първите 80 страници не успяха да ме привлекат, но след това книгата стана много интересна и не можех да я оставя, защото исках да разбера какво се случва в следващите глави. Единственото нещо, което ми дойде малко в повече, и сякаш беше ненужно, бяха главите от гледна точка на принц Бен, защото не бяха никак интригуващи и трудно ми задържаха вниманието. 

 Още от малка злодеите във филмите на Дисни са ми били по-интересни, така че тази книга беше много удовлетворяваща за мен и я препоръчвам на всеки, който е по-заинтригуван от мотивите и миналото на злодеите, отколкото от щастливия край на принцесите. 

 "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз е една мрачна, забавна и красива приказка за това какво се случва на злото след "и заживели щастливо". 

 Книгата излиза днес, така че тичайте към книжарниците да си я вземете. 

"Океанът в края на пътя" на Нийл Гейман

 Съсекс, Англия. Един 40-годишен мъж се завръща в дома си от детството. Привлечен е от фермата в края на пътя, където когато е бил малък се е запознал с едно забележително момиче, Лети, и нейната майка и баба. Не е мислил за Лети от години, но докато седи до океана (който всъщност е езерце), забравеното минало нахлува обратно. И е твърде страшно и странно, за да се е случило наистина, камо ли на едно малко момченце. 

 Никога преди не бях чела нищо на Нийл Гейман, така че нямах никакви впечатления или очаквания, които да са високи, или дори ниски. Не знаех нищо за самата книга. Не знаех, също така, че ще ме смая толкова силно, и че ще се превърне в една от любимите ми. 

 Нийл Гейман има много красив начин на писане, който може да превръща най-обикновеното в магия и чудо. Понякога пише с топлота и те сгрява отвътре навън, а понякога пише с такава студенина, че те лазят тръпки и започваш да мислиш дали си взел правилното решение, като си помислил, че е добра идея да четеш тази книга вечерта, сам в стаята. 
 Героите са абслютно прекрасни и интересни. Главният безименен герой е на 7 години и въпреки това, Нийл Гейман успява да създаде една интригуваща история, която би се понравила на хора от всяка възрастова група. Безименният герой е ужасно умен, мил и смел, макар и да е само на 7, и обожава да чете книги и да се пренася във въображаемия свят.

I lived in books more than I lived anywhere else. 

Books were safer than other people. 

 Мога да кажа, че връзката ми с тази книга е ужасно силна, и че завинаги ще я обичам, защото ми е много специална. Главният герой може и да е на 7 години, но докато четях книгата, имах чувството, че сме един и същ човек. Нямам търпение да прочета още книги на Нийл Гейман, защото той със сигурност знае как да те омае с думи, така че да се влюбиш в книгата му и тя завинаги да има малка част в сърцето ти. 

"I couldn't get you the ocean," she said. "But there was nothing stopping me bringing the ocean to you." 

"Nothing's ever the same," she said. "Be it a second later or a hundred years. It's always churning and roiling. And people change as much as oceans." 

"Кралицата на Тиърлинг" на Ерика Йохансен

 "Кралицата на Тиърлинг" е описана с тези думи: "приключение и тъмна магия, мистерия и романс", макар че в книгата напълно липсва тъмна магия, романс и мистерия, а приключението е 1/3 от книгата и просто закарването на кралицата до кралството. 

 Това е повече дискусия, отколкото ревю, така че ще съдържа малки спойлери.

 Първо, нека си поговорим за сюжета на книгата. Разказва се за момиче на 19 години, която през целия си живот е виждала максимум 5 човека, трима от които само за няколко минути, и която е "подготвяна" за кралица на страната Тиърлинг. "Подготовката" й включва лъжи, четене на книги, вършене на домакинска работа и напълно игнориране на историята между страната й и врага й. Книгата се развива през 24. век, което би трябвало да я направи антиутопия, нали така? Но не, според авторката е фентъзи. Под фентъзи всички разбираме митология, магия, измислени светове, а под антиутопия разбираме бъдещето на настоящия ни свят. Според авторката след 3 века целия напредък, който сме извършили напълно ще се загуби и ще се върнем 15 века назад във времето. Ще носим рокли от 5. век; ще се придвижваме пеша, с каруци, или на коне; ще се бием с мечове, брони, лъкове и стрели; изведнъж от никъде ще се появи магия, която в книгата е две, понякога блестукащи, колиета, вода, падаща от небето, коне, тичащи по вода и светкавици; ще има рязко повишаване в сексизъм, расизъм, хомофобия и т.н,; единствената религия, която ще съществува ще е християнството и всички ще я мразят и ще мислят, че религиозните хора са глупаци. 

 Едно нещо ми хареса в книгата: стилът на писане на авторката. Изреченията й не бяха еднотипни и разнообразяваше и мисля, че можеше да се справи много по-добре, защото има потенциал. 

 Всички герои ми бяха неутрални и най-вече - много глупави. Келси, кралицата на Тиърлинг, върши абсурдни неща, които би трябвало напълно да разрушат кралството й, ако авторката поне малко разбираше от политика и как нещата работят. Кралицата на Мортмийн, врагът на Тиърлинг, която е толкова плашеща и опасна, и която иска да управлява света, изведнъж не иска да завладява Тиърлинг, а комуникира с някакъв демон в огнището си, гледа през прозореца си и размишлява и прави секс. Вуйчото на Келси, който иска толкова много да я убие, не прави и най-малкия опит да я убие, когато тя се появява в двореца и казва, че тя вече е кралицата, а просто си става от трона и си тръгва. Гвардията на кралицата са пълни идиоти, които не знаят как да я пазят и как да се държат с една кралица, а вместо това постоянно я лъжат и се опитват да крият от нея, колкото се може повече за кралството й и за майка й. "Любовният интерес", Феч, е крадец и убиец, от който всички ги е страх, а Келси се влюбва в него от първия поглед и после отказва да помогне на гвардията си да го арестуват, макар че е тероризирал толкова много хора. О, и споменах ли, че със сигурност е с над 20 години по-възрастен и не се интересува и грам от нея? Келси непрекъсното прави коментари за това как е жалко, че грозни хора се чувстват добре в кожата си, и че най-накрая има някой по-грозен от нея и очаквах повече от нея поне по тази тема, защото тъкмо тя знае какво е чувството да не се харесваш. 

 Макар й да не се е отдалечавала повече от един път от къщата в гората, в която е израстнала, Келси знае всичко за хората и за света и най-вече - винаги ги съди по външността, а нека си спомним, че е живяла с двамата си приемни родители цял живот и само веднъж е виждала една жена с децата си и то за няколко минути. 

 И авторката е решила, че макар и медицината да е на нулево ниво и да нямат лекарства за нищо, ще има пластични хирурзи (??) и хората ще използват хероин. Makes sense.

 Напълно липсва world building и единствената информация, която получаваме за света е, че е 24. век, но сме се върнали назад във времето и има малко магия. Никога не ни е разказано за Прехода, през който уж е преминал сегашният ни свят, за да се превърне в такъв, какъвто е в книгата. И единствената информация, която получаваме за огромната и страшна битка между Тиърлинг и врага им, Мортмийн, е разказана под формата на приказка на самата кралица, която не знае нищо, от един крадец, защото явно поданиците й я мразят и са дали обет никога нищо да не й казват за миналото на страната и изобщо за страната. 

 Въпросите, с които ме остави книгата: 

 Защо кралицата на Мортмийн, която е толкова опасна и иска да завладее целия свят, изведнъж се отказва от това да превземе Тиърлинг, като й се удава перфектната възможност да го направи? Защо вуйчо й, който също е толкова "опасен" и я иска мъртва, не я атакува, докато бяха под един и същ покрив и има само 10 войника на своя страна, а не цялата армия? Защо гвардията на предишната кралица е толкова лоялна към нея, като се има предвид, че са я мразили и е била отвратителен владетел? И защо са лоялни на Келси? Защо всички около нея са дали обет да не й разказват за миналото на страната и хората й? И това ли е така наречената "мистерия" в книгата? Как сме загубили целия напредък, който сме постигнали през вековете? Как е изчезнала технологията и медицината, но книгите на Толкин и Роулинг са оцелели? Всичко свързано с технологията и медицината ли сме унищожили? Ако не сме унищожили тези неща, то какво ги е унищожило? Защо и дрехите се връщат с години назад и жените* носят само рокли? Защо не могат да си носят панталони и тениски? И дрехите ли са били унищожени? Защо са построили замъците и защо сме се върнали на монархии? Кой е решил да се случи това нещо? И как и защо Келси успя да вземе властта от вуйчо си, като просто каза, че тя е кралицата? Защо той се предаде толкова лесно, като беше наел убийци да я преследват и да я намерят? Защо хората я приемат толкова лесно и на секундата, като се има предвид, че половината мислят, че е мъртва и всички не са я виждали нито веднъж в живота си? Ако имат брони, защо мечовете им са дървени? Защо като 15 гвардейци я пазеха, построени в кръг около нея, някой успя да забие нож в гърба й? Защо Келси не е била обучена да управлява? Щом има нови езици, защо няма нови религии? Защо има само християнство и защо то е мразено? И защо последователите на християнството са представени като зли и глупави хора? Ако книгите на Роулинг и Толкин са оцелели, защо не са оцелели книги свързани с медицината и технологията? Защо тази толкова ужасяваща кралица на Мортмийн иска всичко да е просто мирно и спокойно? Защо никой не каза на Келси, че ако освободи робите, които биват изпращани в Мортмийн за данък, ще бъде нападната от Мортмийн, и че те имат пълното право да я нападнат? И най-важният въпрос от всички - защо кралицата на Мортмийн, наричана още Червената кралица, се подписва с червено мастило и навсякъде ли го носи със себе си, в случай, че ще подписва мирен договор, или се подписва с магия, или създава мастилото с магия? 

 Като цяло книгата няма смисъл, защото през цялото време няма никаква цел и накрая не води доникъде и най-вече - няма и логика, защото през повечето време всичко си противоречи. Малко съм обидена, че изобщо са сравнили "Кралицата на Тиърлинг" с "Игра на тронове". 

"The Raven Boys" на Maggie Stiefvater

 След прочитането на "Полулош" на Сали Грийн не мислех, че никоя друга книга ще успее да ме грабне така силно емоционално, но още от първата страница на "The Raven Boys" знаех, че ще съм готова да си продам душата на авторката. Атмосферата е еднакво мрачна и в двете книги, така че не съм изненадана, че толкова заобичах и тази книга. And shotout към моите fucked up гарванови момчета, към които се привързах твърде много и не исках да пускам книгата от ръцете си, защото ми се струваше, че магията на четенето ще се загуби. 

 Накратко това, за което става дума в книгата: Блу живее в къща пълна с 42 ясновидки, една от които е нейната майка. Но единсвената дарба, която Блу притежава е да усилва дарбите на другите около нея. През вечерта на Св. Марк, за която никой освен семейството й не знае, докато Блу и една от лелите й наблюдават за призраците на хората, които ще умрат в идната година, тя вижда един от бъдещите мъртъвци. А не би трябвало.

 Чела съм трилогията на Маги Стийвотър, "Тръпка", преди доста време и всъщност четях между редовете, защото бяха едни от най-лошите книги, които бях чела. Така че може да си представите изненадата ми, когато още от първата страница "The Raven Boys" успя да ми грабне вниманието. Стилът на писане на авторката в тази книга е изключително интересен и интелигентен като за YA книга. И честно казанo, малко ми е трудно да приема тази книга като YA. 

 Виждам как на някои хора би им станало скучно, тъй като книгата не е динамична като (например) "Дивергенти" и точно това ме накара да я заобичам толкова много. Чете се сравнително скоростно, но Маги Стийвотър не бърза за никъде и развива героите си и събитията бавно и внимателно. Трябва да се внимава за всичко, което излиза от устата на героите, защото винаги някъде в книгата се появява нещо по-важно породено от тези няколко малки думи. 

 Героите ми са толкова скъпи и ценни, че направо не искам да говоря за тях, защото имам чувството, че е лично. Заобичах всеки един от групичката им и факта, че и те толкова много се обичат, всеки по своя fucked up начин. Заобичах силната им воля и готовността да се хвърлят във всеки огън един за друг. Заобичах приключенския им дух и как Ганзи беше готов на всичко, за да намери още улики за съществуването на Оуайн Глиндур. Заобичах коравостта и грижовността на Ронан. Заобичах упоритостта на Адам и отказът му животът му да принадлежи на някой друг освен на него самия. Заобичах срамежливостта и добротата на Ноа. И заобичах интелигентността на Блу. Всеки един от героите е адски близък до сърцето ми. 

 Ако мислите, че сте готови да се изтощите емоционално и душевно, горещо ви препоръчвам "The Raven Boys", но също така не я препоръчвам, защото твърде много я обичам. 

 П.П. Не я четете след полунощ, аз направих тази грешка. 

"Гръцките богове на Пърси Джаксън" на Рик Риърдън

 Ако сте мислили, че ерата на Пърси Джаксън завърши, сте грешали жестоко, защото Пърси гръмотевично се завръща в "Гръцките богове на Пърси Джаксън" и разказва историята за създаването на света и боговете от своята забавна гледна точка. Разказва нещата такива, каквито са без да се страхува, че Зевс може да му изпрати една мълния от Олимп. 

Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност да прочета и да напиша ревю за "Гръцките богове на Пърси Джаксън". 

 Рик Риърдън, както винаги, ни засипва с шеги и игра на думи и не ни разочарова като продължава да пише и да разказва все така увлекателно и забавно. Всяка една глава за боговете е интересна и няма как на човек да му доскучее, защото Рик Риърдън не ти позволява, като използва свежият глас на Пърси и те държи в лапите си до края на книгата. 

 Макар и да липсват епичните приключения на Пърси, Анабет и Гроувър и да няма надвисваща опасност, която те държи на края на седалката ти през цялата книга, има много интересни факти за гръцките богове, представени по тийнейджърския начин на Пърси.

 Илюстрациите, макар и да липсват в българското издание, са поразително красиви. Джон Роко е страхотен художник, който е свършил смайваща работа върху "Гръцките богове на Пърси Джаксън". 

 Една свежа и лека книга за гръцката митология, която е много подходяща за деца и млади тийнейджъри, които се интересуват от митове и легенди. 

"Полулош" на Сали Грийн

Номерът е да не ти пука. 

Да не ти пука за болката. 

Да не ти пука - това е номерът.  

Единственият номер.

Благодаря на издателство Колибри, че ми поредоставиха възможността да прочета тази книга и да напише ревю за нея. 

 Натан е едно момче, който през целия си живот е бил тормозен и обиждан за това, което е - нечистокръвен вещер. Майка му, която е била бяла вещица, се е самоубила, а баща му, който е най-могъщият черен вещер, никога не се е свързвал с него. И сякаш не стига, че част от семейството му се държи с него като отрепка, а и съветът се опитва да го ограничи, колкото се може повече. Целият свят е устроен срещу него и виждат само една от двете му страни - лошата. Получерен, полулош и никога полудобър. И най-иронично, думата "полу" започна бавно-бавно да изчезва от моето копие и до края на книгата остана само думата "лош". 

 Първите няколко глави ми бяха безинтересни и бях сигурна, че ще прочета поредната книга, която е била вдъхновена напълно и единствено от Хари Потър. И да, в началото "Полулош" има много прилики със света, който е създала Дж. К. Роулинг, но после всичко се променя. Атмосферата е мрачна и имаш чувството, че си обграден от гъста мъгла, докато четеш книгата. Преминаваш заедно през ада с Натан и чувстваш неговата болка, която винаги е там. Хората винаги са готови да му причинят болка, за да му напомнят, че не принадлежи никъде - за белите той е полулош, за черните е полудобър. Натан е отхвърлян и мачкан през цялата книга и расте в свят, който сякаш винаги му е ядосан и ние следим порастването му от малко уплашено дете до тийнеджър, който се е научил да оцелява. 

 Стилът на писане на авторката е особен и ти трябват около 50 страници да свикнеш с него, но когато вече си свикнал, усещаш колко много си подхожда с всичко. Изреченията са динамични, кратки и резки и допринасят към характера на Натан, атмосферата и сюжета. Напрежението е винаги на ниво и авторката завършва главите на най-критичните моменти и те принуждава да продължаваш напред, защото искаш да научиш какво се случва. 

 Книгата не беше нито твърде прибързана, нито твърде забавена, а Сали Грийн беше улучила точното темпо. Първата и последната част са бързи и летиш през тях, а средната част е забавена, за да можеш да преживееш всичко от живота на Натан, както трябва и да го разбереш напълно. 

 Героите бяха разнообразни и интересни и беше прекрасно да гледаме как Натан расте и се развива. 

 Нещо, което никой не споменава, а аз мисля, че е важно всички да знаят, е, че Натан е бисексуален, biracial (второто може и да не съм разбрала правилно) и има дислексия. Тъй като в книгите рядко има бисексуални герои, много се зарадвах като го разбрах. Всъщност самият Натан не си слага определение, защото му е по-удобно да не го прави (потвърдено от авторката), но ако ще попадне в една категория, то той ще е бисексуален. Натан се опитва да докаже на света, че е полудобър вместо полулош. Но за света няма значение дали душата е на майка му, тъй като тялото му е на баща му. През целия си живот е бил тормозен и буквално измъчван и това си оказва работата върху психиката му. Той е един от най-интересните главни герои, които съм срещала и бързо се превърна в един от любимите ми. 

 Част от семейството му, като баба му, сестра му - Дебора, и брат му - Аран, винаги бяха там за да го защитят, за да се грижат за него и го третираха с обич. И това отчасти помогна на Натан да не загуби напълно себе си и да не полудее. Семейството му беше неговата надежда да живее и надеждата му за по-добро бъдеще. 

 Героите, които се появиха по-късно - Меркюри, Габриел, Роуз, също бяха интересни и разнообразни. Меркюри е могъща черна вещица, от която Натан търси помощ, Габриел е черен вещер, затворен в тялото на безцветен (обикновен човек), който помага на Натан и се влюбва в него, а Роуз е бяла вещица, отгледана от Меркюри, която мрази своя вид и служи на жената, която се е грижела за нея.  

 Всички герои ги заобичах, но един успя да ме подразни. 

 Аналис е бяла вещица, която е там само за да служи като любовен интерес за Натан. Нямаще абсолютна никаква роля в книгата освен тази. Единствените й описания бяха "мила, сладка, коса като мед, бяла и гладка кожа". Аналис нямаше характер и затова няма начин да я харесаш. Тя не е там като герой, който да служи за сюжета и да играе някаква интересна роля, а единствено за да предизвика чувства у Натан. 

 Като цяло книгата е прекрасно и интересно четиво и я препоръчвам на всеки, който си търси нещо по-динамично и по-мрачно, защото Сали Грийн има доста за предлагане от тези две неща.  

Ето и песен, която ми напомня за книгата: 

"Възпламени ме" на Тахере Мафи

Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен.

Страхът ще започне да се страхува от мен.

Благодаря на издателство Егмонт, че ми предоставиха възможността да прочета и напиша ревю за "Възпламени ме".

 От Пункт Омега е останал просто един кратер. Всички приятели на Джулиет са най-вероятно мъртви, а тя се събужда в дома на човек, който би трябвало да мрази. Изпълнена с гняв и отчаяние, тя трябва да се съюзи с Уорнър, за да си осигури бъдеще, в което няма просто да оцелява от ден на ден, за да спаси човечеството, за да срине Възобновителите, и най-вече - за да убие бащата на Уорнър.

 Джулиет Ферърс е способна да премести цяла планета, тя вече не е уязвима и просто едно малко момиченце, което се нуждае от спасяване. Джулиет Ферърс е уверена, силна и е готова да възпламени света на Възобновителите. Джулиет Ферърс не се нуждае от хора да я водят и да я защитават, защото е решена тя да ги води. 

 Тахере Мафи за пореден път ме убеждава, че знае как да използва думите, че да ги накара да звучат като песен. Тя успява да постави всички правилни думи на всичките им правилни места и по този начин си създава един уникален и неповторим стил на писане, който завинаги ще помня, и който се е загнездил в сърцето ми. Тя не пише просто една Young Adult книга. Тя пише една книга, която ще мотивира момичета около света да се приемат такива, каквито са и да не ги е страх да бъдат водачи, да не позволяват на другите да ги мачкат. 

 Героите до един бяха прекрасно развити и променени и не спираха да растат в продължение на цялата книга. Джулиет от уязвимо момиченце се превърна в уверена жена, Уорнър от психопат се превърна в мил и интересен човек, Кенджи от шегаджията на групата се превърна в задълбочен герой, а Адам от безгръбначно същество се превърна в по-безгръбначно същество. 

 Динамиката и напрежението са на ниво от първата до последната страница и не можеш да оставиш книгата, и преди да си разбрал, минали са два часа и ти си задъхан от всичките емоции, които "Възпламени ме" предлага. Не бих могла да си представя по-перфектен край за трилогията. 

"къде си, бернадет" на мария семпъл

 ако търсите книга, която не е action-packed, но все пак успява да те държи под напрежение, успява да ви изненада отново и отново - то тогава сте попаднали на правилния пост, защото "къде си, берндадет" на мария семпъл е една интересна книга, която е написана по особен, но приятен начин. 

 бернадет фокс е бивш архитект, агорафоб и най-добра приятелка и майка на бий. всичко започва, когато бий пожелава пътуване до антарктида заради отличния си успех и родителите й се съгласяват. но за бернадет, която е наела виртуална асистенка от индия да изпълнява ежедневните й задължения, пътуване до южния полюс е голям проблем. и един ден тя просто изчезва. бий събира имейли, официални документи, бележки и тайни кореспонденции и създава един интригуващ роман за загубилия желание да твори гений. 

 3/4 от историята в книгата е разказана чрез имейли и бележки, а останалата 1/4 от дъщерята на бернадет фокс - бий. в книгата няма никакви действия, които те оставят без дъх, но мария семпъл успява да те държи на края на седалката ти с помощта на интересния начин на разказване на една история за творец, който вече не твори и се превръща в заплаха за обществото. 

ако не твориш, бернадет, ще се превърнеш в заплаха за обществото. 

мислите, че сега ви е скучно? е, ще става все по-скучно. колкото по-скоро научите, че от вас зависи да си направите живота интересен, толкова по-добре за вас. 

 не исках книгата да свършва, исках да продължавам да чета за ежедневието на бернадет фокс, която намираше всякакви начини да го направи интересно. когато дойде краят, останах със зейнала уста, защото, макар и да не го очаквах, тази книга ме беше сграбчила и повлякла със себе си след следите на бернадет и се нареди сред любимите ми.