Номерът е да не ти пука.
Да не ти пука за болката.
Да не ти пука - това е номерът.
Единственият номер.
Благодаря на издателство Колибри, че ми поредоставиха възможността да прочета тази книга и да напише ревю за нея.
Натан е едно момче, който през целия си живот е бил тормозен и обиждан за това, което е - нечистокръвен вещер. Майка му, която е била бяла вещица, се е самоубила, а баща му, който е най-могъщият черен вещер, никога не се е свързвал с него. И сякаш не стига, че част от семейството му се държи с него като отрепка, а и съветът се опитва да го ограничи, колкото се може повече. Целият свят е устроен срещу него и виждат само една от двете му страни - лошата. Получерен, полулош и никога полудобър. И най-иронично, думата "полу" започна бавно-бавно да изчезва от моето копие и до края на книгата остана само думата "лош".
Първите няколко глави ми бяха безинтересни и бях сигурна, че ще прочета поредната книга, която е била вдъхновена напълно и единствено от Хари Потър. И да, в началото "Полулош" има много прилики със света, който е създала Дж. К. Роулинг, но после всичко се променя. Атмосферата е мрачна и имаш чувството, че си обграден от гъста мъгла, докато четеш книгата. Преминаваш заедно през ада с Натан и чувстваш неговата болка, която винаги е там. Хората винаги са готови да му причинят болка, за да му напомнят, че не принадлежи никъде - за белите той е полулош, за черните е полудобър. Натан е отхвърлян и мачкан през цялата книга и расте в свят, който сякаш винаги му е ядосан и ние следим порастването му от малко уплашено дете до тийнеджър, който се е научил да оцелява.
Стилът на писане на авторката е особен и ти трябват около 50 страници да свикнеш с него, но когато вече си свикнал, усещаш колко много си подхожда с всичко. Изреченията са динамични, кратки и резки и допринасят към характера на Натан, атмосферата и сюжета. Напрежението е винаги на ниво и авторката завършва главите на най-критичните моменти и те принуждава да продължаваш напред, защото искаш да научиш какво се случва.
Книгата не беше нито твърде прибързана, нито твърде забавена, а Сали Грийн беше улучила точното темпо. Първата и последната част са бързи и летиш през тях, а средната част е забавена, за да можеш да преживееш всичко от живота на Натан, както трябва и да го разбереш напълно.
Героите бяха разнообразни и интересни и беше прекрасно да гледаме как Натан расте и се развива.
Нещо, което никой не споменава, а аз мисля, че е важно всички да знаят, е, че Натан е бисексуален, biracial (второто може и да не съм разбрала правилно) и има дислексия. Тъй като в книгите рядко има бисексуални герои, много се зарадвах като го разбрах. Всъщност самият Натан не си слага определение, защото му е по-удобно да не го прави (потвърдено от авторката), но ако ще попадне в една категория, то той ще е бисексуален. Натан се опитва да докаже на света, че е полудобър вместо полулош. Но за света няма значение дали душата е на майка му, тъй като тялото му е на баща му. През целия си живот е бил тормозен и буквално измъчван и това си оказва работата върху психиката му. Той е един от най-интересните главни герои, които съм срещала и бързо се превърна в един от любимите ми.
Част от семейството му, като баба му, сестра му - Дебора, и брат му - Аран, винаги бяха там за да го защитят, за да се грижат за него и го третираха с обич. И това отчасти помогна на Натан да не загуби напълно себе си и да не полудее. Семейството му беше неговата надежда да живее и надеждата му за по-добро бъдеще.
Героите, които се появиха по-късно - Меркюри, Габриел, Роуз, също бяха интересни и разнообразни. Меркюри е могъща черна вещица, от която Натан търси помощ, Габриел е черен вещер, затворен в тялото на безцветен (обикновен човек), който помага на Натан и се влюбва в него, а Роуз е бяла вещица, отгледана от Меркюри, която мрази своя вид и служи на жената, която се е грижела за нея.
Всички герои ги заобичах, но един успя да ме подразни.
Аналис е бяла вещица, която е там само за да служи като любовен интерес за Натан. Нямаще абсолютна никаква роля в книгата освен тази. Единствените й описания бяха "мила, сладка, коса като мед, бяла и гладка кожа". Аналис нямаше характер и затова няма начин да я харесаш. Тя не е там като герой, който да служи за сюжета и да играе някаква интересна роля, а единствено за да предизвика чувства у Натан.
Като цяло книгата е прекрасно и интересно четиво и я препоръчвам на всеки, който си търси нещо по-динамично и по-мрачно, защото Сали Грийн има доста за предлагане от тези две неща.
Ето и песен, която ми напомня за книгата:
