Ревю: "Деветият дом" на Лий Бардуго

    Алекс Стърн е обречена да се бори за оцеляване в свят на пепелянки. Всичко изглежда ще се промени, когато получава шанса да стане част от Лета и да учи в Йейл след един ужасен инцидент, от който тя по чудо излиза жива и бива забелязвана от тайните общества на Йейл заради своята дарба. Но надеждите ѝ за нормален живот се изпаряват, когато на кампуса бива убито младо момиче и обстоятелствата около смъртта ѝ изглеждат странни на Алекс, която се заплита в мистерията. 

С “Деветият дом” на Лий Бардуго вече сме имали три срещи. За първи път я прочетох на 13 декември 2019 г., когато осъзнах, че тя ще се превърне в една от любимите ми книги, след което още на следващия ден започнах да я чета за втори път, когато осъзнах, че това вече е най-любимата ми книга. Третия прочит имах шанса да го споделя с Клуба на Боклуците и заради това беше много специално и забавно изживяване. Без съмнение, мога да кажа, че все още си я обичам много. 

“Деветият дом” не е книга за всеки и мненията са изключително разделени по нейно отношение, което знаех още преди да я започна. Ако си я купите заради това ревю, не мога да ви обещая, че ще ви хареса. Само едно мога да обещая и това е, че “Деветият дом” е моята книга. Никога преди една книга не е улучвала толкова точно всичко, което харесвам и искам от една история и нейните герои. Сега, когато я четох за трети път, имах чувството, че се е превърнала в местенце на комфорт за мен и отваряйки първата глава, усещането беше същото като завръщане у дома. 

Откакто прочетох “Шест врани” ми е известно, че Лий Бардуго има прекрасен стил на писане, който пасва много на моя личен вкус, когато става дума за литература, но мисля, че в “Деветият дом” е отприщила този свой стил с пълна сила. Повече от всичко друго за мен се открояваше колко лесно тя съчетава думите и ги кара да звучат мелодично на моменти, но студено и остро в други. Личи си, че Бардуго е развила още по-добре способността си да вплита малки мистерии в историята си, карайки читателя да лови за някакви улики и да се опитва да ги свърже, като по този начин навързва няколко сюжетни линии, на пръв поглед уж различаващи се, в едно цяло в края на книгата. 

Сюжетът беше точно това, което очаквах, започвайки “Деветият дом” - кървава и мрачна история за безизходици, хора с твърде много шансове в живота и такива без нито един, за безотговорността и за покваряващата сила в ръцете на неправилните хора. Смятам, че творбата отива изключително много на жанра urban fantasy, тъй като магията тук е много фина, опасна и гротескна. Вече съм убедена, че Лий Бардуго изгражда своите фентъзи светове по недоловим начин като предоставя информацията постепенно така, че да не направи книгата си мудна заради твърде много информация в първите глави. Но същевременно темите, които са в центъра на всичко никога не са тези, свързани с фентъзи света, а по-скоро проблеми, срещу които се изправя човекът, повишени до едно по-високо ниво заради магията.

Героите мога да ги опиша като чисто и просто хора. Алекс Стърн е сякаш истински човек от плът и кръв, а не изградена от мастило и хартия и от ума на една прекрасна писателка. Тя става жертва на явления и случки извън нейния контрол, отлично подчертавайки какво е да си човек загубил всичките си шансове в живота и да искаш просто да продължаваш да оцеляваш - да живееш ден за ден, час за час. Алекс дори не се доближава до думата перфектна и това е магичната съставка, която я прави толкова истинска. Ужасните неща, които ѝ се случват, ужасните неща, които тя няма избор освен да извърши, я съживяват. 

Мисля, че “Деветият дом”, повече от убийствата, магията и чудовищата в нея, ми харесва заради човечността. В ядрото си това, което прави “Деветият дом” това, което е е всичко, което срещаме и има възможност да срещнем в собствения си живот. Човечността е толкова грозна, колкото и красива и ние заедно с Алекс се учим на това с всяка страница.

В крайна сметка, не съм сигурна дали успях да опиша какво представлява за мен тази книга, но важното е, че аз го чувствам всеки път, когато я прочета или си помисля за нея. Само се надявам всички да знаят какво е това усещане, тъй като няма нищо по-красиво и вълнуващо за любител на книги от това да мисли за любимата си книга, но доста често е твърде трудно да изразиш тази любов словом. 

Ревю: "Приказка за Долната земя" на Ирена Първанова

  "Приказка за Долната земя" е книга, която чаках с нетърпение още от момента, в който видях на инстаграм стори на самата писателка, че я пише и си направих предварителна поръчка, когато беше обявено, че ще я издават издателство "Сиела". Преди да съм започнала с ревюто си искам да благодаря на всички прекрасни хора, които са работили над тази невероятна книга, тъй като тя се превърна в една от любимите ми. 

(Даже успях след дни чудене какво и как да снимам да получа вдъхновение заради "Приказка за Долната земя" и ѝ направих тази снимка)

  Тринадесетгодишният Александър е огромен фен на видеоигрите и е изключително развълнуван поради факта, че предстоящата си лятна ваканция ще прекара по цял ден пред компютъра, тъй като родителите му трябва да придружат двамата му братя извън София за цялото лято. Мечтите му биват разбити обаче, когато една сутрин научава, че всъщност трябва да отпътува да прекара 3 месеца при баба си, която е виждала само веднъж като бебе, в далечно село на име Вратня. Във Вратня технологиите не работят и е местенце, което е напълно откъснато от цивилизацията. Една лятна ваканция, която Алекс очаква да е скучна и изпълнена с досадни дни, се превръща във вълнуващо приключение, когато главният ни герой се впуска в разплитането на мистериите на селото, което има много за криене, а жителите му имат твърде малко за казване. 

  Както вече посочих, с огромно нетърпение очаквах "Приказка за Долната земя". Ще излъжа, ако кажа, че очакванията ми не бяха високи, тъй като те бяха до небесата само заради вълнението, с което чаках датата, на която щеше да бъде издадена книгата. Ирена я следвам в инстаграм, и преди това в аск.фм, от дълги години и може би затова очаквах една вълшебна и прекрасна приказка. И точно това получих, че и повече. 

  Стилът на писане на Ирена Първанова е невероятен. Взима те от скучното ти ежедневие и те пренася на преплетените и странни улици на Вратня, които са нагорещени от лятното слънце. Имаш чувството, че си се потопил в една приказка и нямаш желание да излезеш. Всичко описано от нея - от мистериозната гора, от която се чуват песни, езерото, от което трябва да стоиш далеч, до масленките с бадеми и мекиците, оживява и се превръща в реалност. Топлата и уютна атмосфера на книгата ме взе в обятията си и ми предложи успокоение и щастие точно в момент, в който имах нужда от това. От самото заглавие се разбира, че това ще е една приказка и тя е най-вълшебната, която съм чела досега. 

  С лекота в "Приказка за Долната земя" са съчетани съвременни фрази, тенденции и технологии с българския фолклор. Беше изключително забавно да чета за осъвременената версия на познатите ни от малки предания и приказки, както и да видя неща, които в ежедневието си използваме, говорим и ядем да бъдат описани в една такава книга. Искрено се смях на доста от моментите в книгата. Всички като малки сме чели Пърси Джаксън и сме се възхищавали на съчетанието на модерните явления и старогръцката митология и ми се иска да можех да се върна назад във времето и да връча на малката аз тази книга, тъй като и тогава щях да се влюбя в нея. Това не означава обаче, че в момента не съм тотално захласната по "Приказка за Долната земя". С ръка на сърцето си мога да кажа, че я поставям на същото място, на което са и всички други мои любими книги, които съм чела през годините. 

  Героите от книгата бяха супер сладки, както и интересни. От самите главни герои до всеки един страничен герой ми беше много забавен и исках още страници и страници техни описания, тъй като много ми хареса как Ирена Първанова изгражда характерите им и всеки един изпъква със своята личност сякаш е истински човек. 

  Започвайки книгата, нямах съмнение, че героите ще са повече от прекрасни и стилът на писане ще е вълшебен и красив, но не знаех какво да очаквам от сюжета и колко добре изграден и построен ще бъде той. Е, Ирена е взела тухлите четворки и е изградила невероятна къщурка, тъй като сюжетът ми беше любимата част от "Приказка за Долната земя". Действието в книгата се развиваше с перфектна скорост - беше намерена златната среда и нито беше твърде бързо, нито твърде бавно. Няколко пъти трябваше да устоявам на изкушението да разгърна страниците по-напред и да видя какво ще се случи, тъй като четях с огромен интерес. Изключително доволна съм от това как се разви цялата история и не бих могла да искам нищо да се случи по различен начин. Още от първите моменти до последните нишките бяха завързани перфектно и съм много щастлива от историята, която ни беше предоставена. 

  Освен за написаното, искам да изразя възхищение и за нарисуваното. Мира Мирославова е една великолепна художничка, която също следя от дълго време и все мечтая да притежавам книга, илюстрирана от нея и се радвам, че първата, която си взех беше тази. Нейните илюстрации перфектно си подхождат с вълшебната и приказна атмосфера на "Приказка за Долната земя" и ти помагат още по-лесно да се пренесеш в света на магията. 

  Винаги ми е трудно да обясня с прости думи обожанието си към любимите ми книги, тъй като правилният език на любовта за книгите, които обичаш все още не е бил измислен. Надявам се достатъчно добре да съм изразила все пак чувствата си към "Приказка за Долната земя" с това ревю. Ще намерите и reading vlog на книгата на канала ми скоро! А сега бягайте да си я купувате, тъй като Ирена и Мира са вложили много любов и труд в творението си. 

"Щиглецът" на Дона Тарт

   Животът не протича така, както сме го планирали. Понякога един път те взима и те завлича надолу по малки мрачни улици, които водят до големи градове, поддържани живи от похот, дрога, тъга, кръв. Обратът в живота на Тио настъпва, когато е още дете и губи майка си в терористичен атентат. От този момент нататък животът му поема по пътища, които преди инцидента Тио никога не би си представил. Животът му е разделен на две - Преди и След атентата, като е принуден години наред да пази тайната на малката картина, която го съпътства винаги и сам да навигира живота си в оживения Ню Йорк и горещия Лас Вегас. Тази малка картина, която се озовава в ръцете му напълно неочаквано, води със себе си събития, които влияят върху и променят Тио коренно. 

   Дона Тарт е магьосник на думите. Майсторски е овладяла изкуството на писането и думите се сливат в красиви изречения, както река се влива в морето. През всичките почти 1000 страници се чувствах  омагьосана от всичко, което Тарт имаше да сподели с нас. Четейки "Щиглецът" имах усещането, че книгата е написана само за мен. Този шедьовър те кара да се чувстваш сам в света и сякаш ти принадлежи. Изпитваш чувство на притежание към "Щиглецът" и нужда да си я присвоиш, което е отзвук на силната привързаност, която Тио изпитва към картината "Щиглецът" на Карел Фабрициус. 

"Six of Crows" на Лий Бардуго (или как да се влюбиш в книга)

Шестима опасни аутсайдери, един невъзможен обир. 

  Каз Брекър получава възможността да забогатае с 30 милиона kruge и единственото, което трябва да направи, за да получи тази сума, е да отвлече един учен, който се търси от всички страни, който също така се намира в един от най-добре устроените и охраняваните градове в света. Тази невъзможна и безумна мисия не може да я изпълни сам. Запознайте се с отбора от отхвърлени от обществото тийнейджъри. Престъпник, който е по следите на отмъщението. Сърцеразбивач/Heartrender (на български звучи ужасно, но така са преведени в оригиналната трилогия, простете ми), която използва магията си, за да оцелява. Шпионин, който е като сянка. Беглец с охолно минало. Изкусен стрелец, който има слабост към хазарта. Крадец, който притежава таланта да избяга от всякъде. 

Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 

 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 

 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 

 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."

 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 

 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 

 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна. 

"Тайната история" на Дона Тарт

 Един беден младеж, търсещ мястото си в света. Група от петима елитарни колежани, живеещи в класическата древност, вместо съвремието. Едно убийство. Или може би две?  

  От доста дълго време насам се опитвам да прочета "Тайната история", като съм я започвала 2 пъти преди това, но никога не стигах по-надалеч от страница 200. Причината не знам каква точно беше, книгата ми хареса и двата пъти. Може би тогава не бях готова за гротескната картина на реалността, която е "Тайната история". И се радвам, че прочитането ѝ остана за този етап от живота ми, защото смятам, че съм много по-подготвена да смиля съдържанието ѝ. 

 Ако трябваше да опиша "Тайната история" с едно просто изречение, то щеше да е: "Естетика на грозното." Героите ни не са просто в сивата зона, те напълно клонят към черната. Ужасни по характер, водят измъчен и мъчителен живот, но са интересни. Интересни са, и човек понякога забравя какви са всъщност. Чудовища; помощници на чудовища, които също се превръщат в такива; и свидетели на чудовища, които граничат с чудовищност. 

 Но нищо не е толкова просто. В този роман е обрисуван комплексността на човешкия характер, на пропадналият и пропадащият, но същевременно и умствено възвишен, човешки характер, по-точно. Героите са многопластови и личностите им не са разкрити наведнъж. Научаваме все повече и повече за тях с всяка следваща глава, и нещата, които мислим, че знаем, откриваме, че са лъжи или заблуди, докато ни се разкрива друга информация. 

 Това, разбира се, се дължи на факта, че книгата се разказва от името на Ричард Папен, който е герой/човек, на когото не може да се разчита. Ричард има склонност към идолизиране и идеализиране на образите на съучениците и учителя си. Колкото е заблуден, толкова сме заблудени и ние. Каквото знае той, това знаем и ние. Което допринася към изненадващите елементи от романа. 

 Допълнителните разкрития никога не са ни предоставени по очевиден и мързелив начин. Заедно с Ричард сме предизвикани да осъзнаваме стъпка по стъпка информацията, която получаваме, докато всичко се сглоби в една по-голяма картина. 

 В "Тайната история" от самото начало знаем, че се извършва убийство, както и знаем кои са виновниците за това чудовищно деяние. Самата книга според мен не е анализ на това, което се е случило, а следвайки събитията, които са довели до това убийство, анализ се прави на хората, които са способни да извършат нещо подобно. Показва ни се какво води толкова различни по характер лица до убийството на свой собствен съученик. След което и виждаме последствията и отпечатъците, които остават върху душите на героите от престъплението. 

credit: самата аз ;))

  

 Нека се върнем към идеализирането на героите от страна на Ричард - един негов голям недостатък. И тъй като Ричард е нашият източник на информация, не можем да се спрем и ние да заобичаме тези чудовища. Първоначално дори не осъзнаваме техните недостатъци и ги боготворим, смятайки ги за перфектните същества, оживели точно от старогръцките легенди и митове. По стечение на обстоятелствата ни се разкриват истинските им същности, които са били там от самото начало, но ние сме били твърде съсредоточени върху обожанието ни към тях. Което те оставя да си задаваш въпроса: "Дали някога изобщо са носели маски, че да могат да ги свалят по-късно?" Всички знаци, сочещи към разкритията, които Ричард е принуден сам да направи, са там още от самото начало, но е лесно човек да ги пропусне, от начина, по който е разкрасена грозотата им в очите на всички. 

 Не отклонявайки се от темата на необичайното - убийството на Бъни е разкрито още в началото на "Тайната история". Но изненадите не свършват там, има много повече, и дори по-изненадващи, обрати, които  оставят човек с широко отворена уста. Най-вероятно на много хора ще им се стори странно подобно нещо да го научат още от началото, но след прочитането на книгата, е очевидно, че тя изобщо не е за убийството. Тя е за пет много объркани, отвратителни, красиви, гнусни, божествени същества, които спираловидно пропадат морално. Всеки е странен по свой начин, макар и на пръв поглед всички освен Хенри да изглеждат напълно нормални. През повечето време те дори не осъзнават своите грехове. Ричард дори стига до там, че да изтъкне, че не се мисли за лош човек. Напълно са изолирани от света около тях, не живеят в съвремието, понякога и не знаят какво се случва по света. Може би и тази изолираност води до тяхната чудовищност. 

credit: самата аз ;))

 Стилът на писане е цяло едно приключение от само себе си. Още когато започнах да чета книгата написах, че е изживяване. Точно така бих я описала на всеки. Изживяване. Начинът, по който пише Дона Тарт: всяка дума е на мястото си, няма излишни, няма липсващи. Изреченията се вливат едно в друго като реки. Използва думите сякаш гъделичка сетивата ти, осъзнаваш всяка една от тях, като плавно преминават през ума ти. Макар и толкова детайлен, стилът на писане не е претенциозен. Не ни затрупва с метафори в опит да звучи красиво и елегантно. Без колебание казвам, че на Дона Тарт бих ѝ чела и най-простите бележки. 

 Четейки ревюта в интернет, разбрах, че "Тайната история" не е за всеки и че има две много повтарящи се мнения. Или я мразиш, или я обожаваш - няма среден път. Тя абсолютно не е обикновена книга за убийство и след това разследването му. Мислите, че знаете какво да очаквате, но не мисля, че който и да е би могъл да ви подготви за това, което "Тайната история" предоставя на човек. Забелязах, че против моето твърдение, на много хора романът им се струва претенциозен и претрупан с препратки. Но според мен, точно това е красивото в нея. 

 Този роман е омагьосващ и го препоръчвам на всеки, който е готов да се потопи в живота на хора, които не е осъзнавал, че могат да съществуват, който е готов силно да ги обича и едновременно с това да ги мрази. 

 "Тайната история" е книга, изобразяваща ужасяващата картина на моралния упадък у човека. Книга за група от младежи, за които границата между злото и доброто се е размила. Красивото се превръща в грозно, грозното в красиво. 

 Направих и Spotify плейлист за книгата, ако някой би искал да слуша: 

"Четирите цвята на магията" на В. Е. Шуаб

  Не всичко, което виждаме е това, което всъщност е. Нещо се крие в тъмнината, нещо се таи между гънките и пукнатините, светът не е такъв, какъвто го познаваме. 

 "Четирите цвята на магията" е история за един град, но не съвсем. Познатият ни Лондон от 1800 години си е такъв, какъвто го знаем, но зад тази фасада се крие още нещо - паралелна вселена, в която всичко е напълно различно, освен местоположението и името на града. Съществуват четири паралелни вселени, четири Лондона - Сив, Червен, Бял и Черен. Сивият Лондон е забравил за съществуващата магия, тъне в мъгла и пушек, напълно нормален е. Червеният Лондон е процъфтял и магията се усеща във въздуха, докато градът блести. В Белия Лондон хората се борят за контрол над магията - град на глад, насилие и страдания. А Черният Лондон е изгубеният град - магията напълно го е погълнала и вратата към него е запечатана. 

 Главният герой, Кел, е един от двамата останали магьосници, които могат да пътуват между световете, наречени антари. Той работи за кралското семейство на Червения Лондон, което семейство са го отгледали като свой син. Кел пренася съобщения между трите все още живи града, но зад всичко това крие своя тайна. Той всъщност е контрабандист и писмата и съобщенията не са единствените неща, които пренася между световете. Но всичко се променя и се обърква, когато една вечер пренася, нещо което никога не е трябвало да напуска света, от който е. 

 Делайла Бард е от Сивия Лондон - напълно нормално момиче, но не съвсем. Лайла е известен и търсен крадец, който мечтае да стане пират. Една вечер се натъква на странен млад мъж, и докато рови в джоба му, се натъква на още по-странен предмет. От там следва едно приключение, изпълнено с битки и магия. 

 Нека започна като благодаря на издателство Емас, че издадоха "A Darker Shade of Magic", която чаках да прочета с нетърпение още от момента, в който излезе. И като съм започнала със случайна своя мисъл, нека добавя и, че корицата е напълно омагьосваща и толкова естетически приятна за гледане. 

*

 "Четирите цвята на магията" съм чувала, че я наричат Хари Потър за възрастни, но според мен би било по-точно да я наричаме Хари Потър на стероиди. Книгата е от фентъзи жанра за възрастни, но трябва да отбележа, че за разлика от всички други книги в тази категория, е много по-лека, по-мъничка, и доста по-лесна за четене. В първия момент дори си помислих, че може да е фентъзи за юноши, но по-късно осъзнах, че не е. 

 Историята е поглъщаща и всичко се развива много по-бързо, отколкото очаквах. Тъй като съм свикнала във фентъзи книгите историята да се протаква и да върви бавно, очаквах същото и от "Четирите цвята на магията". Но тук дейтсвието беше уравновесено добре, нямаше моменти, в които да ми доскучаваше или пък да ми идваше твърде много, от което съм напълно доволна. 

 Трябва да призная, че макар че исках да я прочета още от момента, в който я издадоха, така и не научих за какво точно се разказва в нея, докато не започнах всъщност да я чета. Което мисля, че проработи в моя полза, тъй като по този начин нямах очаквания и бях приятно изненадана. Може би имах едно очакване и то беше, че "Четирите цвята на магията" ще е по-забавна и лека като сюжет (не знам защо си мислех така). Но реалността е, че книгата притежава тъмна атмосфера, кървава е. Бих казала, че виси между YA литературата и литературата за възрастни. 

 Героите са очарователни, забавни и симпатични. Кел е от онзи тип изстрадали главни герои със съмнително и мистериозно минало, който не можеш да се спреш да заобичаш и да искаш да го предпазиш от света. Харесва ми, че силата му не е неограничена и че има моменти на слабост дори толкова силен магьосник като него, защото ми е омръзнало от герои, които са непобедими и не показват уязвимост. Към Лайла от друга страна, първоначално чувствата ми не бяха толкова топли и помислих, че няма да ми допадне, но си признавам, че заобичах и нея до края на книгата. Надявам се да е успяла да сбъдне мечтата си. Оплакване имам за това, че според мен нямаше достатъчно Рай, защото съм напълно очарована от неговия герой, както и от (странно, да, но е така) Холанд, вторият антари. Мисля, че и двамата бяха много интересни и интригуващи персонажи, макар и напълно противоположни. 

 Може би единственото ми истинско оплакване от книгата е краят. Смятам, че финалът беше твърде задоволителен, за да има още две продължения. Сигурна съм, че и те са интересни и прекрасни, и нямам търпение да ги прочета, но "Четирите цвята на магията" свърши сякаш е самостоятелна книга, макар че много въпроси бяха оставени неотговорени, и явно по-късно ще получим отговори. Може би всичко беше малко твърде идеално решено. Но това оплакване не ми пречи да обичам книгата и с нетърпение да чакам и другите две. Емас, разчитам на вас. 

 Препоръчвам книгата на всеки, който обожава да чете фентъзи за юноши и иска да прекрачи към света на по-сложните и по-големи фентъзи книги за възрастни, които могат да бъдат доста страшни на пръв поглед. Мисля, че "Четирите цвята на магията" е прекрасният преход между двете категории, и който и да е читател, би могъл да ѝ се наслади. 

"Гневът и зората" на Рене Ахдие (или "Болка и ще те хвърля през прозореца")

 Шахризад е просто едно момиче. Момиче, което е готово да пожертва своя живот, само за да може да отмъсти за своята най-добра приятелка, която е загубила живота си поради причина, която никой освен халифът на Хорасан и най-приближените му не знаят. Загубила е живота си, както дузини други момичета, с пристигането на зората. Шахризад е готова на всяка цена да постави край на убийствата и да унищожи чудовището, което е причината за тях.

 Халид е просто едно момче. Халиф на Хорасан само на 18 годишна възраст, владетел на владетелите. Той е принуден да се жени всяка вечер за момиче, което не познава, и е задължен да я убива всяка сутрин. Изпълнението на тази непосилна задача го превръща в тих, жесток и потаен мъж. Но той намира своя лъч светлина в море от тъмнина в лицето на Шахризад.

 Въздух. Това е тази книга за мен. Нуждая се от нея, за да дишам, а преди да я прочета дори не знаех, че ми е толкова необходима. Точно такова динамично и напрегнато произведение ми трябваше, за да успее да ме изкара от моя читателски застой, да накара сърцето ми да пропуска от радост и да ритам и удрям във въздуха заради емоциите, с които е препълнена "Гневът и зората". Окова ме с вериги и не ме пусна, докато не я свърших. 

 Един ден. Да, за един ден успях да прочета "Гневът и сълзите", макар че преди това влачех всяка книга, която започвах. 

 Не разбирате, не може да разберете, огромната любов, която изпитвам към тази книга. Нито една дума не е достатъчно силна, за да опише обичта ми. "Обичам я" и "обожавам я" ми се струват като твърде прости, типични изрази, които са толкова изтрити, тъй като хората ги използват за всичко. Представете си как ви боли сърцето от любов. Представете си, че изгаряте отвътре, защото "Ще плачеш до зората" ви е омагьосала до такава огромна степен, че имате чувството, че ви вози на влакче на хилядите емоции, които не знаехте, че можете да изпитвате заради една, на пръв поглед, проста книга. Това чувствам аз. Бях една топка от гняв, докато четях книгата, защото не можех да намеря правилните думи, не знаех как да образувам достатъчно силно изречение, че да опиша чувствата си. Не знаех как да покажа на всички колко много я ценя и колко много искам да я препрочета отново и отново и отново, макар че не я бях свършила. Ръцете ми сърбяха да пиша в книгата и да подчертавам всичко, но напрежението ме държеше на едно място цял ден и не ми позволяваше да мръдна и за една секунда. От 09:30 до 23:30 мърдах само за да отида до тоалетна, да сменя позицията си на леглото, да изляза навън (за да чета там), да пия вода и да пиша в Общия Чат с капс лок за "Убий ме, но все още не мога да преодолея тази книга". 

 Сюжетът е съкровище, сандък със злато, сейф с диаманти, заровен на някой безлюден остров. Не очакваш да е толкова величествено, всяко изречение да е на място, да се прелива в следващото и да те кара да изпитваш емоции на максимум. На пръв поглед, изглежда сякаш ще е поредната книга за момиче, което попада в двор от усойници, но принцът на бял кон е там да я спасява, след като тя е взела някакво импулсивно решение и е изпаднала в опасност. Не, Шахризад си е завършено човешко същество, което не се нуждае от това някой да я допълва. Тя не се нуждае от спасяване, пресметлива е, интелигентна, борбена. Попадне ли в гнездо от усойници, адаптира се и се спасява със силата на думите. Както каза Рахим за нея, тя би успяла да се спаси от екзекуция само със сладки думи. Ако я хвърлиш на вълците, би се върнала начело на глутницата. 

“So you would have me throw Shazi to the wolves?”

“Shazi?” Jalal’s grin widened. “Honestly, I pity the wolves.”

 А Халид, просто едно момче, повелител на повелителите, чудовище, е единсвеното нещо, което боли повече от *СПОЙЛЕРЧЕ* смъртта на Сириус. Най-тъжното в него беше това, че той осъзнаваше какъв е и какво върши, но е принуден да го прави. Принуден е да извърша тези ужасяващи деяния и трябва да търпи омразата на своя народ, да гледа страха в очите на своите поданици. Има трагично минало, както много други герои, които вършат "злини", но той знае, че това не е оправдание за това, което се случва всяка сутрин. Халид е изпълнен с горчивина, вина и омраза към себе си. Импулсивен, тъмен, мистериозен и интелигентен, няма начин да не го заобикнеш. 

"It’s a fitting punishment for a monster. to want something so much—to hold it in your arms — and know beyond a doubt you will never deserve it."

 И второстепенните герои изиграват много важна роля в книгата, като някои от тях получават гледна точка и виждаме света от камък и пясък през техните очи. По принцип много се обърквам като има няколко гледни точки или пък ме дразни това, но Рене Ахдие е успяла да намери баланс, като все още се забелязва кой е главният герой и другите гледни точки не те отегчават. 

 Деспина, това маршмелоу, това пухкаво и красиво същество, което искам да нагушкам и да й шептя "всичко е окей". Искам да я завия в одеялце и да й направя топъл шоколад. Толкова корава, но и толкова мекичка. Разбирате ли колко много обичам и нея? Обичам и Джалал, искам да го ударя, защото е перфектен, обичам и Рахим, и Викрам (раджпутът, има си име). Единственият, който не ми допадна толкова от "положителните" герои беше Тарик, но мога да оценя желанието му за борба и нуждата да спаси жената, която обича. Уважавам го за това, но импулсивните му решения ми идваха твърде много. 

 Искам да благодаря на авторката и за негативните герои, които ни представи, но също така не в напълно отрицателна светлина. Джахандар, бащата на Шахризад, тръгна по грешен път, но решението му да направи това произхождаше от обичта му към своята дъщеря и от безсилие. Това е единственият начин, по който може да помогне на Шази. Съгласна съм, че постъпва неправилно, имайки предвид жертвите, които се изискват, но разбирам мотивите му. 

 Салим, чичото на Халид, от друга страна, ми е толкова противен, че надминава Снейп в класацията ми с неговата фасада, престорена усмивка и неуважение към своя племенник и владетел. Както и бащата на Халид, който, макар и да е мъртъв, успя да ме разгневи ужасно много. 

 И също така искам да благодаря на Рене Ахдие и книгата за азиатските си герои и представянето на културата на тези прекрасни западноазиатски страни. Атмосферата беше отлично предадена с всички непознати думи, традиционни дрехи, титли и т.н. 

 Стилът на писане няма как със сигурност да кажа, че е прекрасен, тъй като аз четох превода на книгата, а не оригинала (и това искам да направя), но си личеше, че е хубав, тъй като нищо не изглеждаше сякаш е излишно. Описанията и диалозите са силните страни на Рене Ахдие и си личеше особено, докато ни даваше детайлите за дрехите и бижутата, които Деспина избираше за Шахризад. 

 "Гневът и зората", една книга, която ви държи будни и гневни до зората (лмао, ай хейт майселф). Една книга, която да ви кара да крещите от яд и болка, да ви кара да подскачате от щастие, да не може да стоите на мястото си от напрежението, което се излива от страниците. Една книга. One book to rule them all. 

Ето й ревюто, което първоначално написах, когато отворих този празен лист:

Да й еба мамицата на тая книга иди се хвърли през прозореца потко тЪП ХАЛИД БОЛИ МЕ СЯ МАМКА ТИ ОКЕЙ МНОГО ТЕ МРАЗЯ КАК МОЖА ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ РЕНЕ АХДИЕ MOTHERFUCKER DOES THIS BOOK HURT DONT READ IT OKAY IT WILL MAKE YOU LIVE YOUR WHOLE LIFE IN AGONY I READ IT IN A DAY BECAUSE IT PUT ITS CHAINS ON ME AND NOW I CAN NEVER ESCAPE I AM UNDER ITS SPELL IVE BEEN MAKING REFERENCES IVE BEEN MAKING FUCKING REFERENCES LOOK AT HOW MUCH I ACTUALLY LOVE THIS BOOK I WANNA BURN IT i also wanna burn with it helpp

"Алена кралица" на Виктория Айвярд

Червена по ум, Сребърна по сърце.

 Мер Бароу е обикновено момиче, което живее в нищета в Подпорите, краде, за да оцелее, живее ден за ден. Тя е Червена. Цял живот е живяла с идеята, че или трябва да умре, работейки за своя крал, или да умре, биейки се за своята страна. Но всичко се променя за един ден, когато желанието й да спаси своя най-добър приятел, Килорн, води до опустошаващи събития за семейството й. Мислейки си, че дори последната й надежда да спаси хората, които обича е изгубена, тя среща Кал, който я спасява от живота, който води и й осигурява начин да помогне на семейството си. Но всичко се преобръща, когато Мер открива, че не е обикновено Червено момиче, а нещо много повече, и тя се намира сред свят, построен около мистерии, коварство, жестокост и подлост. 

Тя е като земетресение в миниатюрен човешки образ, разбиваща всичко по пътя си. // Жестока жива картина, целяща да изложи на показ красотата и блясъка - и силата на едно момиче. 

 Сюжетът на "Алена кралица" е оплетен с мистерии, интриги и предателства. Макар и да е предвидим, все пак всеки обрат успява да изкара въздуха от дробовете ти и да те остави, молейки се това, което се е случило да не е истина. 

 Светът създаден от Виктория Айвярд е интересен, но не е невиждан досега, тъй като доста книги използват тази тропа. Хората тук са разделени от цвета на кръвта си: Червени и Сребърни. Червените са принизени до нивото на слуги, живеят в нищета, работят или се бият за благополучието на Сребърните, осигуряват им малки удобства, които висшестоящите даже не забелязват и всеки ден е битка за оцеляване за тях. Сребърните от друга страна, са богове слезли от небесата, които крачат по тази земя. Притежават (x-men) способности, което за тях означава, че са над Червените, които им позволяват да ги управляват чрез сила, могъщество и страх. Живеят в дворци, създадени от оплетени тайни и прошепнати клюки. 

 Мер е първата и единствената, която успява да прескочи от едното съсловие в другото, благодарение на злополучния си късмет. Заема позиция, която хиляди Червени, дори и Сребърни, биха желали, но единственото, което тя иска е да е със семейството си и да води живот, който не е застрашен от една грешна стъпка. 

Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла - за корона, памука - за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. 

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново. 

 Героите бяха свежа глътка въздух сред всичките YA книги, които все не успяват да ми представят достатъчно интересни и силни герои. Мер се превърна в една от любимите ми момичета в литературата със силния си характер, с отказа си да се предаде, с желанието да осигури на всички това, което заслужават. Не можех да пренебрегна моментите, в които ми заприличваше на Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас, но в Мер имаше нещо повече, макар че не може да владее оръжия и да кара противниците си да треперят от страх само като я видят. За разлика, тя владее думите и мълниите. Тя е буря, затворена в тялото на човек. 

 Двата принца, от друга страна, се нуждаеха от повече дълбочина, макар че заобичах и Кал, и Мейвън. Кал със сериозността си и дълга си на войник и бъдещ крал, които се пречупваха от време на време и виждахме истинското съкровище, което се крие под маската на страховития воин. И Мейвън - нежният принц, сянката на пламъка, който толкова добре си борави с думите, използвайки ги в своя полза. Мейвън, незабележимият син, който толкова много прилича на майка си. 

  И второстепенните герои не отстъпваха на главните. Еванджелин - с бронята й от метал и жестокост, Лукас - винаги усмихнатият и хумористичен воин, Джулиан - винаги готовият да помогне, търпелив мъж с меден глас, Елара - жадна за власт и мощ, всяваща страх в сърцата на хората само с мислите си, Фарли - надеждата на Червените за един нов начин на живот, Килорн - сирак, който е успял да оцелее въпреки опитите на живота да го сломи.

 Единствените недостатъци на книгата бяха опитът на авторката да превърне чувствата (??) между Мер, Мейвън и Кал в любовен триъгълник. Имах чувството, че Мер така и не обикна Мейвън, макар че думите й заявяваха тъкмо обратното. "Любовният триъгълник" беше напълно ненужен и все още си мисля, че дори нямаше (сполучлив) такъв. 

 Също така, и стилът на писане на авторката не беше много отличаващ се, но това е нормално при повечето Young Adult книги, така че няма да я виня за това. Нямаше много дупки в него. И темпото на развитието на събитията беше много последователен - нито твърде бавно, нито твърде забързано. Виктория Айвярд не бързаше да изсипе цялата информация върху нас за една глава и ни я даваше постепенно.

 Намерих и прочетох книгата в момент, в който имах нужда от силни герои, интересен сюжет и преврати, които ме карат да искам да си отскубна косата. Разбира се, не е шедьовър или нещо нечувано и невиждано, но със сигурност се нареди сред любимите ми книги. 

Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.

Злото е живо в "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз

 Добре дошли на Островът на изгубените, където цари нещастието и хората не познават радостта. Добре дошли на Островът на изгубените, където преди години са били прокудени всички злодеи: Злодеида, Джафар, Круела де Вил, Злата Кралица, Майка Готел и т.н.. Добре дошли на Островът на изгубените... където злото е живо. 

Благодаря на издателсто "Егмонт" за предоставената възможност да прочета книгата преди издаването й. 

 Мал, дъщерята на Злодеида, е най-добрата и най-плашещата ученичка в Дракон Хол, която твърде много обожава зеленото и лилавото. Единственото нещо, което Мал желае най-много на този свят е да докаже на майка си, която някак е успяла да вземе управлението на острова в свои ръце, че е наистина зла и може да върши ужасяващи дела. Затова, когато лоялният гарван на Злодеида, Диабло, се появява един ден и съобщава на господарката си, че скиптърът й е на острова, Мал е решена да го намери и да се докаже на майка си. 

 Джей е син на Джафар, който е достоен съперник на Мал в кражбата и двамата от дълго време се съзтезават в нея. Баща му винаги е разочарован от плячката на Джей и постоянно го упреква, че не успява да намери хубави и полезни неща, които да продават в магазина си. Джей мисли, че гарванът на Злодеида напълно е откачил, и че няма начин скиптърът й да се намира на острова, но след поредния упрек на баща си за плячката, е решен да намери Окото на дракона и да нанесе Големия удар, който баща му очаква от години. 

 Карлос, синът на Круела де Вил, е на практика нейна слуга, който е задължен да се грижи за нея и да чисти след нея. Живее в стая подобна на килер, в която си има само един-единствен стар матрак, на който да спи. Той е изключително интелигентен, креативен и мозъкът на операцията. Успява да създаде джаджа, която пробива дупка в купола над острова, и която, поставена на правилната честота, може да хване канали от Съединените щати на Аурадон. 

 Иви е дъщеря на Злата кралица, която на шестия си рожден ден прави грешката да не покани Мал на своето парти и бива завинаги заточена в една студена пещера, и живее там, без да си показва главата навън, в продължение на 10 години. Майка й един ден решава, че най-накрая е време да излезе навън и да отиде за първи път на училище в "Дракон Хол", където Иви се среща с Мал, която все още не е забравила "изгубената" си покана за рождения й ден. Иви, също като Карлос, е ужасно умна, което е проблем за нея, тъй като единственото нещо, за което й пука на майка й е състоянието на външността й. 

 Книгата е една свежа и забавна приказка за мрачната страна на любимите и познатите ни Дисни филми. Перфектна е за четене през уикенда, защото се чете много бързо и лесно и не натоварва четящия.  Стилът на писане на Мелиса де ла Круз малко се губи в превода, но по някои изречения си личи, че е много красив. Авторката се справя с темата за емоционалното насилие от страна на родители и с това, че децата искат одобрението на родителите си, колкото и ужасни да са те. Книгата е детска, така че я аплодирам, че включва такива сериозни теми. 

 Първите 80 страници не успяха да ме привлекат, но след това книгата стана много интересна и не можех да я оставя, защото исках да разбера какво се случва в следващите глави. Единственото нещо, което ми дойде малко в повече, и сякаш беше ненужно, бяха главите от гледна точка на принц Бен, защото не бяха никак интригуващи и трудно ми задържаха вниманието. 

 Още от малка злодеите във филмите на Дисни са ми били по-интересни, така че тази книга беше много удовлетворяваща за мен и я препоръчвам на всеки, който е по-заинтригуван от мотивите и миналото на злодеите, отколкото от щастливия край на принцесите. 

 "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз е една мрачна, забавна и красива приказка за това какво се случва на злото след "и заживели щастливо". 

 Книгата излиза днес, така че тичайте към книжарниците да си я вземете. 

"Океанът в края на пътя" на Нийл Гейман

 Съсекс, Англия. Един 40-годишен мъж се завръща в дома си от детството. Привлечен е от фермата в края на пътя, където когато е бил малък се е запознал с едно забележително момиче, Лети, и нейната майка и баба. Не е мислил за Лети от години, но докато седи до океана (който всъщност е езерце), забравеното минало нахлува обратно. И е твърде страшно и странно, за да се е случило наистина, камо ли на едно малко момченце. 

 Никога преди не бях чела нищо на Нийл Гейман, така че нямах никакви впечатления или очаквания, които да са високи, или дори ниски. Не знаех нищо за самата книга. Не знаех, също така, че ще ме смая толкова силно, и че ще се превърне в една от любимите ми. 

 Нийл Гейман има много красив начин на писане, който може да превръща най-обикновеното в магия и чудо. Понякога пише с топлота и те сгрява отвътре навън, а понякога пише с такава студенина, че те лазят тръпки и започваш да мислиш дали си взел правилното решение, като си помислил, че е добра идея да четеш тази книга вечерта, сам в стаята. 
 Героите са абслютно прекрасни и интересни. Главният безименен герой е на 7 години и въпреки това, Нийл Гейман успява да създаде една интригуваща история, която би се понравила на хора от всяка възрастова група. Безименният герой е ужасно умен, мил и смел, макар и да е само на 7, и обожава да чете книги и да се пренася във въображаемия свят.

I lived in books more than I lived anywhere else. 

Books were safer than other people. 

 Мога да кажа, че връзката ми с тази книга е ужасно силна, и че завинаги ще я обичам, защото ми е много специална. Главният герой може и да е на 7 години, но докато четях книгата, имах чувството, че сме един и същ човек. Нямам търпение да прочета още книги на Нийл Гейман, защото той със сигурност знае как да те омае с думи, така че да се влюбиш в книгата му и тя завинаги да има малка част в сърцето ти. 

"I couldn't get you the ocean," she said. "But there was nothing stopping me bringing the ocean to you." 

"Nothing's ever the same," she said. "Be it a second later or a hundred years. It's always churning and roiling. And people change as much as oceans." 

"Кралицата на Тиърлинг" на Ерика Йохансен

 "Кралицата на Тиърлинг" е описана с тези думи: "приключение и тъмна магия, мистерия и романс", макар че в книгата напълно липсва тъмна магия, романс и мистерия, а приключението е 1/3 от книгата и просто закарването на кралицата до кралството. 

 Това е повече дискусия, отколкото ревю, така че ще съдържа малки спойлери.

 Първо, нека си поговорим за сюжета на книгата. Разказва се за момиче на 19 години, която през целия си живот е виждала максимум 5 човека, трима от които само за няколко минути, и която е "подготвяна" за кралица на страната Тиърлинг. "Подготовката" й включва лъжи, четене на книги, вършене на домакинска работа и напълно игнориране на историята между страната й и врага й. Книгата се развива през 24. век, което би трябвало да я направи антиутопия, нали така? Но не, според авторката е фентъзи. Под фентъзи всички разбираме митология, магия, измислени светове, а под антиутопия разбираме бъдещето на настоящия ни свят. Според авторката след 3 века целия напредък, който сме извършили напълно ще се загуби и ще се върнем 15 века назад във времето. Ще носим рокли от 5. век; ще се придвижваме пеша, с каруци, или на коне; ще се бием с мечове, брони, лъкове и стрели; изведнъж от никъде ще се появи магия, която в книгата е две, понякога блестукащи, колиета, вода, падаща от небето, коне, тичащи по вода и светкавици; ще има рязко повишаване в сексизъм, расизъм, хомофобия и т.н,; единствената религия, която ще съществува ще е християнството и всички ще я мразят и ще мислят, че религиозните хора са глупаци. 

 Едно нещо ми хареса в книгата: стилът на писане на авторката. Изреченията й не бяха еднотипни и разнообразяваше и мисля, че можеше да се справи много по-добре, защото има потенциал. 

 Всички герои ми бяха неутрални и най-вече - много глупави. Келси, кралицата на Тиърлинг, върши абсурдни неща, които би трябвало напълно да разрушат кралството й, ако авторката поне малко разбираше от политика и как нещата работят. Кралицата на Мортмийн, врагът на Тиърлинг, която е толкова плашеща и опасна, и която иска да управлява света, изведнъж не иска да завладява Тиърлинг, а комуникира с някакъв демон в огнището си, гледа през прозореца си и размишлява и прави секс. Вуйчото на Келси, който иска толкова много да я убие, не прави и най-малкия опит да я убие, когато тя се появява в двореца и казва, че тя вече е кралицата, а просто си става от трона и си тръгва. Гвардията на кралицата са пълни идиоти, които не знаят как да я пазят и как да се държат с една кралица, а вместо това постоянно я лъжат и се опитват да крият от нея, колкото се може повече за кралството й и за майка й. "Любовният интерес", Феч, е крадец и убиец, от който всички ги е страх, а Келси се влюбва в него от първия поглед и после отказва да помогне на гвардията си да го арестуват, макар че е тероризирал толкова много хора. О, и споменах ли, че със сигурност е с над 20 години по-възрастен и не се интересува и грам от нея? Келси непрекъсното прави коментари за това как е жалко, че грозни хора се чувстват добре в кожата си, и че най-накрая има някой по-грозен от нея и очаквах повече от нея поне по тази тема, защото тъкмо тя знае какво е чувството да не се харесваш. 

 Макар й да не се е отдалечавала повече от един път от къщата в гората, в която е израстнала, Келси знае всичко за хората и за света и най-вече - винаги ги съди по външността, а нека си спомним, че е живяла с двамата си приемни родители цял живот и само веднъж е виждала една жена с децата си и то за няколко минути. 

 И авторката е решила, че макар и медицината да е на нулево ниво и да нямат лекарства за нищо, ще има пластични хирурзи (??) и хората ще използват хероин. Makes sense.

 Напълно липсва world building и единствената информация, която получаваме за света е, че е 24. век, но сме се върнали назад във времето и има малко магия. Никога не ни е разказано за Прехода, през който уж е преминал сегашният ни свят, за да се превърне в такъв, какъвто е в книгата. И единствената информация, която получаваме за огромната и страшна битка между Тиърлинг и врага им, Мортмийн, е разказана под формата на приказка на самата кралица, която не знае нищо, от един крадец, защото явно поданиците й я мразят и са дали обет никога нищо да не й казват за миналото на страната и изобщо за страната. 

 Въпросите, с които ме остави книгата: 

 Защо кралицата на Мортмийн, която е толкова опасна и иска да завладее целия свят, изведнъж се отказва от това да превземе Тиърлинг, като й се удава перфектната възможност да го направи? Защо вуйчо й, който също е толкова "опасен" и я иска мъртва, не я атакува, докато бяха под един и същ покрив и има само 10 войника на своя страна, а не цялата армия? Защо гвардията на предишната кралица е толкова лоялна към нея, като се има предвид, че са я мразили и е била отвратителен владетел? И защо са лоялни на Келси? Защо всички около нея са дали обет да не й разказват за миналото на страната и хората й? И това ли е така наречената "мистерия" в книгата? Как сме загубили целия напредък, който сме постигнали през вековете? Как е изчезнала технологията и медицината, но книгите на Толкин и Роулинг са оцелели? Всичко свързано с технологията и медицината ли сме унищожили? Ако не сме унищожили тези неща, то какво ги е унищожило? Защо и дрехите се връщат с години назад и жените* носят само рокли? Защо не могат да си носят панталони и тениски? И дрехите ли са били унищожени? Защо са построили замъците и защо сме се върнали на монархии? Кой е решил да се случи това нещо? И как и защо Келси успя да вземе властта от вуйчо си, като просто каза, че тя е кралицата? Защо той се предаде толкова лесно, като беше наел убийци да я преследват и да я намерят? Защо хората я приемат толкова лесно и на секундата, като се има предвид, че половината мислят, че е мъртва и всички не са я виждали нито веднъж в живота си? Ако имат брони, защо мечовете им са дървени? Защо като 15 гвардейци я пазеха, построени в кръг около нея, някой успя да забие нож в гърба й? Защо Келси не е била обучена да управлява? Щом има нови езици, защо няма нови религии? Защо има само християнство и защо то е мразено? И защо последователите на християнството са представени като зли и глупави хора? Ако книгите на Роулинг и Толкин са оцелели, защо не са оцелели книги свързани с медицината и технологията? Защо тази толкова ужасяваща кралица на Мортмийн иска всичко да е просто мирно и спокойно? Защо никой не каза на Келси, че ако освободи робите, които биват изпращани в Мортмийн за данък, ще бъде нападната от Мортмийн, и че те имат пълното право да я нападнат? И най-важният въпрос от всички - защо кралицата на Мортмийн, наричана още Червената кралица, се подписва с червено мастило и навсякъде ли го носи със себе си, в случай, че ще подписва мирен договор, или се подписва с магия, или създава мастилото с магия? 

 Като цяло книгата няма смисъл, защото през цялото време няма никаква цел и накрая не води доникъде и най-вече - няма и логика, защото през повечето време всичко си противоречи. Малко съм обидена, че изобщо са сравнили "Кралицата на Тиърлинг" с "Игра на тронове". 

"The Raven Boys" на Maggie Stiefvater

 След прочитането на "Полулош" на Сали Грийн не мислех, че никоя друга книга ще успее да ме грабне така силно емоционално, но още от първата страница на "The Raven Boys" знаех, че ще съм готова да си продам душата на авторката. Атмосферата е еднакво мрачна и в двете книги, така че не съм изненадана, че толкова заобичах и тази книга. And shotout към моите fucked up гарванови момчета, към които се привързах твърде много и не исках да пускам книгата от ръцете си, защото ми се струваше, че магията на четенето ще се загуби. 

 Накратко това, за което става дума в книгата: Блу живее в къща пълна с 42 ясновидки, една от които е нейната майка. Но единсвената дарба, която Блу притежава е да усилва дарбите на другите около нея. През вечерта на Св. Марк, за която никой освен семейството й не знае, докато Блу и една от лелите й наблюдават за призраците на хората, които ще умрат в идната година, тя вижда един от бъдещите мъртъвци. А не би трябвало.

 Чела съм трилогията на Маги Стийвотър, "Тръпка", преди доста време и всъщност четях между редовете, защото бяха едни от най-лошите книги, които бях чела. Така че може да си представите изненадата ми, когато още от първата страница "The Raven Boys" успя да ми грабне вниманието. Стилът на писане на авторката в тази книга е изключително интересен и интелигентен като за YA книга. И честно казанo, малко ми е трудно да приема тази книга като YA. 

 Виждам как на някои хора би им станало скучно, тъй като книгата не е динамична като (например) "Дивергенти" и точно това ме накара да я заобичам толкова много. Чете се сравнително скоростно, но Маги Стийвотър не бърза за никъде и развива героите си и събитията бавно и внимателно. Трябва да се внимава за всичко, което излиза от устата на героите, защото винаги някъде в книгата се появява нещо по-важно породено от тези няколко малки думи. 

 Героите ми са толкова скъпи и ценни, че направо не искам да говоря за тях, защото имам чувството, че е лично. Заобичах всеки един от групичката им и факта, че и те толкова много се обичат, всеки по своя fucked up начин. Заобичах силната им воля и готовността да се хвърлят във всеки огън един за друг. Заобичах приключенския им дух и как Ганзи беше готов на всичко, за да намери още улики за съществуването на Оуайн Глиндур. Заобичах коравостта и грижовността на Ронан. Заобичах упоритостта на Адам и отказът му животът му да принадлежи на някой друг освен на него самия. Заобичах срамежливостта и добротата на Ноа. И заобичах интелигентността на Блу. Всеки един от героите е адски близък до сърцето ми. 

 Ако мислите, че сте готови да се изтощите емоционално и душевно, горещо ви препоръчвам "The Raven Boys", но също така не я препоръчвам, защото твърде много я обичам. 

 П.П. Не я четете след полунощ, аз направих тази грешка.