Ревю: "Деветият дом" на Лий Бардуго

    Алекс Стърн е обречена да се бори за оцеляване в свят на пепелянки. Всичко изглежда ще се промени, когато получава шанса да стане част от Лета и да учи в Йейл след един ужасен инцидент, от който тя по чудо излиза жива и бива забелязвана от тайните общества на Йейл заради своята дарба. Но надеждите ѝ за нормален живот се изпаряват, когато на кампуса бива убито младо момиче и обстоятелствата около смъртта ѝ изглеждат странни на Алекс, която се заплита в мистерията. 

С “Деветият дом” на Лий Бардуго вече сме имали три срещи. За първи път я прочетох на 13 декември 2019 г., когато осъзнах, че тя ще се превърне в една от любимите ми книги, след което още на следващия ден започнах да я чета за втори път, когато осъзнах, че това вече е най-любимата ми книга. Третия прочит имах шанса да го споделя с Клуба на Боклуците и заради това беше много специално и забавно изживяване. Без съмнение, мога да кажа, че все още си я обичам много. 

“Деветият дом” не е книга за всеки и мненията са изключително разделени по нейно отношение, което знаех още преди да я започна. Ако си я купите заради това ревю, не мога да ви обещая, че ще ви хареса. Само едно мога да обещая и това е, че “Деветият дом” е моята книга. Никога преди една книга не е улучвала толкова точно всичко, което харесвам и искам от една история и нейните герои. Сега, когато я четох за трети път, имах чувството, че се е превърнала в местенце на комфорт за мен и отваряйки първата глава, усещането беше същото като завръщане у дома. 

Откакто прочетох “Шест врани” ми е известно, че Лий Бардуго има прекрасен стил на писане, който пасва много на моя личен вкус, когато става дума за литература, но мисля, че в “Деветият дом” е отприщила този свой стил с пълна сила. Повече от всичко друго за мен се открояваше колко лесно тя съчетава думите и ги кара да звучат мелодично на моменти, но студено и остро в други. Личи си, че Бардуго е развила още по-добре способността си да вплита малки мистерии в историята си, карайки читателя да лови за някакви улики и да се опитва да ги свърже, като по този начин навързва няколко сюжетни линии, на пръв поглед уж различаващи се, в едно цяло в края на книгата. 

Сюжетът беше точно това, което очаквах, започвайки “Деветият дом” - кървава и мрачна история за безизходици, хора с твърде много шансове в живота и такива без нито един, за безотговорността и за покваряващата сила в ръцете на неправилните хора. Смятам, че творбата отива изключително много на жанра urban fantasy, тъй като магията тук е много фина, опасна и гротескна. Вече съм убедена, че Лий Бардуго изгражда своите фентъзи светове по недоловим начин като предоставя информацията постепенно така, че да не направи книгата си мудна заради твърде много информация в първите глави. Но същевременно темите, които са в центъра на всичко никога не са тези, свързани с фентъзи света, а по-скоро проблеми, срещу които се изправя човекът, повишени до едно по-високо ниво заради магията.

Героите мога да ги опиша като чисто и просто хора. Алекс Стърн е сякаш истински човек от плът и кръв, а не изградена от мастило и хартия и от ума на една прекрасна писателка. Тя става жертва на явления и случки извън нейния контрол, отлично подчертавайки какво е да си човек загубил всичките си шансове в живота и да искаш просто да продължаваш да оцеляваш - да живееш ден за ден, час за час. Алекс дори не се доближава до думата перфектна и това е магичната съставка, която я прави толкова истинска. Ужасните неща, които ѝ се случват, ужасните неща, които тя няма избор освен да извърши, я съживяват. 

Мисля, че “Деветият дом”, повече от убийствата, магията и чудовищата в нея, ми харесва заради човечността. В ядрото си това, което прави “Деветият дом” това, което е е всичко, което срещаме и има възможност да срещнем в собствения си живот. Човечността е толкова грозна, колкото и красива и ние заедно с Алекс се учим на това с всяка страница.

В крайна сметка, не съм сигурна дали успях да опиша какво представлява за мен тази книга, но важното е, че аз го чувствам всеки път, когато я прочета или си помисля за нея. Само се надявам всички да знаят какво е това усещане, тъй като няма нищо по-красиво и вълнуващо за любител на книги от това да мисли за любимата си книга, но доста често е твърде трудно да изразиш тази любов словом. 

Ревю: "Приказка за Долната земя" на Ирена Първанова

  "Приказка за Долната земя" е книга, която чаках с нетърпение още от момента, в който видях на инстаграм стори на самата писателка, че я пише и си направих предварителна поръчка, когато беше обявено, че ще я издават издателство "Сиела". Преди да съм започнала с ревюто си искам да благодаря на всички прекрасни хора, които са работили над тази невероятна книга, тъй като тя се превърна в една от любимите ми. 

(Даже успях след дни чудене какво и как да снимам да получа вдъхновение заради "Приказка за Долната земя" и ѝ направих тази снимка)

  Тринадесетгодишният Александър е огромен фен на видеоигрите и е изключително развълнуван поради факта, че предстоящата си лятна ваканция ще прекара по цял ден пред компютъра, тъй като родителите му трябва да придружат двамата му братя извън София за цялото лято. Мечтите му биват разбити обаче, когато една сутрин научава, че всъщност трябва да отпътува да прекара 3 месеца при баба си, която е виждала само веднъж като бебе, в далечно село на име Вратня. Във Вратня технологиите не работят и е местенце, което е напълно откъснато от цивилизацията. Една лятна ваканция, която Алекс очаква да е скучна и изпълнена с досадни дни, се превръща във вълнуващо приключение, когато главният ни герой се впуска в разплитането на мистериите на селото, което има много за криене, а жителите му имат твърде малко за казване. 

  Както вече посочих, с огромно нетърпение очаквах "Приказка за Долната земя". Ще излъжа, ако кажа, че очакванията ми не бяха високи, тъй като те бяха до небесата само заради вълнението, с което чаках датата, на която щеше да бъде издадена книгата. Ирена я следвам в инстаграм, и преди това в аск.фм, от дълги години и може би затова очаквах една вълшебна и прекрасна приказка. И точно това получих, че и повече. 

  Стилът на писане на Ирена Първанова е невероятен. Взима те от скучното ти ежедневие и те пренася на преплетените и странни улици на Вратня, които са нагорещени от лятното слънце. Имаш чувството, че си се потопил в една приказка и нямаш желание да излезеш. Всичко описано от нея - от мистериозната гора, от която се чуват песни, езерото, от което трябва да стоиш далеч, до масленките с бадеми и мекиците, оживява и се превръща в реалност. Топлата и уютна атмосфера на книгата ме взе в обятията си и ми предложи успокоение и щастие точно в момент, в който имах нужда от това. От самото заглавие се разбира, че това ще е една приказка и тя е най-вълшебната, която съм чела досега. 

  С лекота в "Приказка за Долната земя" са съчетани съвременни фрази, тенденции и технологии с българския фолклор. Беше изключително забавно да чета за осъвременената версия на познатите ни от малки предания и приказки, както и да видя неща, които в ежедневието си използваме, говорим и ядем да бъдат описани в една такава книга. Искрено се смях на доста от моментите в книгата. Всички като малки сме чели Пърси Джаксън и сме се възхищавали на съчетанието на модерните явления и старогръцката митология и ми се иска да можех да се върна назад във времето и да връча на малката аз тази книга, тъй като и тогава щях да се влюбя в нея. Това не означава обаче, че в момента не съм тотално захласната по "Приказка за Долната земя". С ръка на сърцето си мога да кажа, че я поставям на същото място, на което са и всички други мои любими книги, които съм чела през годините. 

  Героите от книгата бяха супер сладки, както и интересни. От самите главни герои до всеки един страничен герой ми беше много забавен и исках още страници и страници техни описания, тъй като много ми хареса как Ирена Първанова изгражда характерите им и всеки един изпъква със своята личност сякаш е истински човек. 

  Започвайки книгата, нямах съмнение, че героите ще са повече от прекрасни и стилът на писане ще е вълшебен и красив, но не знаех какво да очаквам от сюжета и колко добре изграден и построен ще бъде той. Е, Ирена е взела тухлите четворки и е изградила невероятна къщурка, тъй като сюжетът ми беше любимата част от "Приказка за Долната земя". Действието в книгата се развиваше с перфектна скорост - беше намерена златната среда и нито беше твърде бързо, нито твърде бавно. Няколко пъти трябваше да устоявам на изкушението да разгърна страниците по-напред и да видя какво ще се случи, тъй като четях с огромен интерес. Изключително доволна съм от това как се разви цялата история и не бих могла да искам нищо да се случи по различен начин. Още от първите моменти до последните нишките бяха завързани перфектно и съм много щастлива от историята, която ни беше предоставена. 

  Освен за написаното, искам да изразя възхищение и за нарисуваното. Мира Мирославова е една великолепна художничка, която също следя от дълго време и все мечтая да притежавам книга, илюстрирана от нея и се радвам, че първата, която си взех беше тази. Нейните илюстрации перфектно си подхождат с вълшебната и приказна атмосфера на "Приказка за Долната земя" и ти помагат още по-лесно да се пренесеш в света на магията. 

  Винаги ми е трудно да обясня с прости думи обожанието си към любимите ми книги, тъй като правилният език на любовта за книгите, които обичаш все още не е бил измислен. Надявам се достатъчно добре да съм изразила все пак чувствата си към "Приказка за Долната земя" с това ревю. Ще намерите и reading vlog на книгата на канала ми скоро! А сега бягайте да си я купувате, тъй като Ирена и Мира са вложили много любов и труд в творението си. 

Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 

 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 

 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 

 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."

 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 

 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 

 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна. 

"Тайната история" на Дона Тарт

 Един беден младеж, търсещ мястото си в света. Група от петима елитарни колежани, живеещи в класическата древност, вместо съвремието. Едно убийство. Или може би две?  

  От доста дълго време насам се опитвам да прочета "Тайната история", като съм я започвала 2 пъти преди това, но никога не стигах по-надалеч от страница 200. Причината не знам каква точно беше, книгата ми хареса и двата пъти. Може би тогава не бях готова за гротескната картина на реалността, която е "Тайната история". И се радвам, че прочитането ѝ остана за този етап от живота ми, защото смятам, че съм много по-подготвена да смиля съдържанието ѝ. 

 Ако трябваше да опиша "Тайната история" с едно просто изречение, то щеше да е: "Естетика на грозното." Героите ни не са просто в сивата зона, те напълно клонят към черната. Ужасни по характер, водят измъчен и мъчителен живот, но са интересни. Интересни са, и човек понякога забравя какви са всъщност. Чудовища; помощници на чудовища, които също се превръщат в такива; и свидетели на чудовища, които граничат с чудовищност. 

 Но нищо не е толкова просто. В този роман е обрисуван комплексността на човешкия характер, на пропадналият и пропадащият, но същевременно и умствено възвишен, човешки характер, по-точно. Героите са многопластови и личностите им не са разкрити наведнъж. Научаваме все повече и повече за тях с всяка следваща глава, и нещата, които мислим, че знаем, откриваме, че са лъжи или заблуди, докато ни се разкрива друга информация. 

 Това, разбира се, се дължи на факта, че книгата се разказва от името на Ричард Папен, който е герой/човек, на когото не може да се разчита. Ричард има склонност към идолизиране и идеализиране на образите на съучениците и учителя си. Колкото е заблуден, толкова сме заблудени и ние. Каквото знае той, това знаем и ние. Което допринася към изненадващите елементи от романа. 

 Допълнителните разкрития никога не са ни предоставени по очевиден и мързелив начин. Заедно с Ричард сме предизвикани да осъзнаваме стъпка по стъпка информацията, която получаваме, докато всичко се сглоби в една по-голяма картина. 

 В "Тайната история" от самото начало знаем, че се извършва убийство, както и знаем кои са виновниците за това чудовищно деяние. Самата книга според мен не е анализ на това, което се е случило, а следвайки събитията, които са довели до това убийство, анализ се прави на хората, които са способни да извършат нещо подобно. Показва ни се какво води толкова различни по характер лица до убийството на свой собствен съученик. След което и виждаме последствията и отпечатъците, които остават върху душите на героите от престъплението. 

credit: самата аз ;))

  

 Нека се върнем към идеализирането на героите от страна на Ричард - един негов голям недостатък. И тъй като Ричард е нашият източник на информация, не можем да се спрем и ние да заобичаме тези чудовища. Първоначално дори не осъзнаваме техните недостатъци и ги боготворим, смятайки ги за перфектните същества, оживели точно от старогръцките легенди и митове. По стечение на обстоятелствата ни се разкриват истинските им същности, които са били там от самото начало, но ние сме били твърде съсредоточени върху обожанието ни към тях. Което те оставя да си задаваш въпроса: "Дали някога изобщо са носели маски, че да могат да ги свалят по-късно?" Всички знаци, сочещи към разкритията, които Ричард е принуден сам да направи, са там още от самото начало, но е лесно човек да ги пропусне, от начина, по който е разкрасена грозотата им в очите на всички. 

 Не отклонявайки се от темата на необичайното - убийството на Бъни е разкрито още в началото на "Тайната история". Но изненадите не свършват там, има много повече, и дори по-изненадващи, обрати, които  оставят човек с широко отворена уста. Най-вероятно на много хора ще им се стори странно подобно нещо да го научат още от началото, но след прочитането на книгата, е очевидно, че тя изобщо не е за убийството. Тя е за пет много объркани, отвратителни, красиви, гнусни, божествени същества, които спираловидно пропадат морално. Всеки е странен по свой начин, макар и на пръв поглед всички освен Хенри да изглеждат напълно нормални. През повечето време те дори не осъзнават своите грехове. Ричард дори стига до там, че да изтъкне, че не се мисли за лош човек. Напълно са изолирани от света около тях, не живеят в съвремието, понякога и не знаят какво се случва по света. Може би и тази изолираност води до тяхната чудовищност. 

credit: самата аз ;))

 Стилът на писане е цяло едно приключение от само себе си. Още когато започнах да чета книгата написах, че е изживяване. Точно така бих я описала на всеки. Изживяване. Начинът, по който пише Дона Тарт: всяка дума е на мястото си, няма излишни, няма липсващи. Изреченията се вливат едно в друго като реки. Използва думите сякаш гъделичка сетивата ти, осъзнаваш всяка една от тях, като плавно преминават през ума ти. Макар и толкова детайлен, стилът на писане не е претенциозен. Не ни затрупва с метафори в опит да звучи красиво и елегантно. Без колебание казвам, че на Дона Тарт бих ѝ чела и най-простите бележки. 

 Четейки ревюта в интернет, разбрах, че "Тайната история" не е за всеки и че има две много повтарящи се мнения. Или я мразиш, или я обожаваш - няма среден път. Тя абсолютно не е обикновена книга за убийство и след това разследването му. Мислите, че знаете какво да очаквате, но не мисля, че който и да е би могъл да ви подготви за това, което "Тайната история" предоставя на човек. Забелязах, че против моето твърдение, на много хора романът им се струва претенциозен и претрупан с препратки. Но според мен, точно това е красивото в нея. 

 Този роман е омагьосващ и го препоръчвам на всеки, който е готов да се потопи в живота на хора, които не е осъзнавал, че могат да съществуват, който е готов силно да ги обича и едновременно с това да ги мрази. 

 "Тайната история" е книга, изобразяваща ужасяващата картина на моралния упадък у човека. Книга за група от младежи, за които границата между злото и доброто се е размила. Красивото се превръща в грозно, грозното в красиво. 

 Направих и Spotify плейлист за книгата, ако някой би искал да слуша: