Ревю: "Деветият дом" на Лий Бардуго

    Алекс Стърн е обречена да се бори за оцеляване в свят на пепелянки. Всичко изглежда ще се промени, когато получава шанса да стане част от Лета и да учи в Йейл след един ужасен инцидент, от който тя по чудо излиза жива и бива забелязвана от тайните общества на Йейл заради своята дарба. Но надеждите ѝ за нормален живот се изпаряват, когато на кампуса бива убито младо момиче и обстоятелствата около смъртта ѝ изглеждат странни на Алекс, която се заплита в мистерията. 

С “Деветият дом” на Лий Бардуго вече сме имали три срещи. За първи път я прочетох на 13 декември 2019 г., когато осъзнах, че тя ще се превърне в една от любимите ми книги, след което още на следващия ден започнах да я чета за втори път, когато осъзнах, че това вече е най-любимата ми книга. Третия прочит имах шанса да го споделя с Клуба на Боклуците и заради това беше много специално и забавно изживяване. Без съмнение, мога да кажа, че все още си я обичам много. 

“Деветият дом” не е книга за всеки и мненията са изключително разделени по нейно отношение, което знаех още преди да я започна. Ако си я купите заради това ревю, не мога да ви обещая, че ще ви хареса. Само едно мога да обещая и това е, че “Деветият дом” е моята книга. Никога преди една книга не е улучвала толкова точно всичко, което харесвам и искам от една история и нейните герои. Сега, когато я четох за трети път, имах чувството, че се е превърнала в местенце на комфорт за мен и отваряйки първата глава, усещането беше същото като завръщане у дома. 

Откакто прочетох “Шест врани” ми е известно, че Лий Бардуго има прекрасен стил на писане, който пасва много на моя личен вкус, когато става дума за литература, но мисля, че в “Деветият дом” е отприщила този свой стил с пълна сила. Повече от всичко друго за мен се открояваше колко лесно тя съчетава думите и ги кара да звучат мелодично на моменти, но студено и остро в други. Личи си, че Бардуго е развила още по-добре способността си да вплита малки мистерии в историята си, карайки читателя да лови за някакви улики и да се опитва да ги свърже, като по този начин навързва няколко сюжетни линии, на пръв поглед уж различаващи се, в едно цяло в края на книгата. 

Сюжетът беше точно това, което очаквах, започвайки “Деветият дом” - кървава и мрачна история за безизходици, хора с твърде много шансове в живота и такива без нито един, за безотговорността и за покваряващата сила в ръцете на неправилните хора. Смятам, че творбата отива изключително много на жанра urban fantasy, тъй като магията тук е много фина, опасна и гротескна. Вече съм убедена, че Лий Бардуго изгражда своите фентъзи светове по недоловим начин като предоставя информацията постепенно така, че да не направи книгата си мудна заради твърде много информация в първите глави. Но същевременно темите, които са в центъра на всичко никога не са тези, свързани с фентъзи света, а по-скоро проблеми, срещу които се изправя човекът, повишени до едно по-високо ниво заради магията.

Героите мога да ги опиша като чисто и просто хора. Алекс Стърн е сякаш истински човек от плът и кръв, а не изградена от мастило и хартия и от ума на една прекрасна писателка. Тя става жертва на явления и случки извън нейния контрол, отлично подчертавайки какво е да си човек загубил всичките си шансове в живота и да искаш просто да продължаваш да оцеляваш - да живееш ден за ден, час за час. Алекс дори не се доближава до думата перфектна и това е магичната съставка, която я прави толкова истинска. Ужасните неща, които ѝ се случват, ужасните неща, които тя няма избор освен да извърши, я съживяват. 

Мисля, че “Деветият дом”, повече от убийствата, магията и чудовищата в нея, ми харесва заради човечността. В ядрото си това, което прави “Деветият дом” това, което е е всичко, което срещаме и има възможност да срещнем в собствения си живот. Човечността е толкова грозна, колкото и красива и ние заедно с Алекс се учим на това с всяка страница.

В крайна сметка, не съм сигурна дали успях да опиша какво представлява за мен тази книга, но важното е, че аз го чувствам всеки път, когато я прочета или си помисля за нея. Само се надявам всички да знаят какво е това усещане, тъй като няма нищо по-красиво и вълнуващо за любител на книги от това да мисли за любимата си книга, но доста често е твърде трудно да изразиш тази любов словом. 

Ревю: "Приказка за Долната земя" на Ирена Първанова

  "Приказка за Долната земя" е книга, която чаках с нетърпение още от момента, в който видях на инстаграм стори на самата писателка, че я пише и си направих предварителна поръчка, когато беше обявено, че ще я издават издателство "Сиела". Преди да съм започнала с ревюто си искам да благодаря на всички прекрасни хора, които са работили над тази невероятна книга, тъй като тя се превърна в една от любимите ми. 

(Даже успях след дни чудене какво и как да снимам да получа вдъхновение заради "Приказка за Долната земя" и ѝ направих тази снимка)

  Тринадесетгодишният Александър е огромен фен на видеоигрите и е изключително развълнуван поради факта, че предстоящата си лятна ваканция ще прекара по цял ден пред компютъра, тъй като родителите му трябва да придружат двамата му братя извън София за цялото лято. Мечтите му биват разбити обаче, когато една сутрин научава, че всъщност трябва да отпътува да прекара 3 месеца при баба си, която е виждала само веднъж като бебе, в далечно село на име Вратня. Във Вратня технологиите не работят и е местенце, което е напълно откъснато от цивилизацията. Една лятна ваканция, която Алекс очаква да е скучна и изпълнена с досадни дни, се превръща във вълнуващо приключение, когато главният ни герой се впуска в разплитането на мистериите на селото, което има много за криене, а жителите му имат твърде малко за казване. 

  Както вече посочих, с огромно нетърпение очаквах "Приказка за Долната земя". Ще излъжа, ако кажа, че очакванията ми не бяха високи, тъй като те бяха до небесата само заради вълнението, с което чаках датата, на която щеше да бъде издадена книгата. Ирена я следвам в инстаграм, и преди това в аск.фм, от дълги години и може би затова очаквах една вълшебна и прекрасна приказка. И точно това получих, че и повече. 

  Стилът на писане на Ирена Първанова е невероятен. Взима те от скучното ти ежедневие и те пренася на преплетените и странни улици на Вратня, които са нагорещени от лятното слънце. Имаш чувството, че си се потопил в една приказка и нямаш желание да излезеш. Всичко описано от нея - от мистериозната гора, от която се чуват песни, езерото, от което трябва да стоиш далеч, до масленките с бадеми и мекиците, оживява и се превръща в реалност. Топлата и уютна атмосфера на книгата ме взе в обятията си и ми предложи успокоение и щастие точно в момент, в който имах нужда от това. От самото заглавие се разбира, че това ще е една приказка и тя е най-вълшебната, която съм чела досега. 

  С лекота в "Приказка за Долната земя" са съчетани съвременни фрази, тенденции и технологии с българския фолклор. Беше изключително забавно да чета за осъвременената версия на познатите ни от малки предания и приказки, както и да видя неща, които в ежедневието си използваме, говорим и ядем да бъдат описани в една такава книга. Искрено се смях на доста от моментите в книгата. Всички като малки сме чели Пърси Джаксън и сме се възхищавали на съчетанието на модерните явления и старогръцката митология и ми се иска да можех да се върна назад във времето и да връча на малката аз тази книга, тъй като и тогава щях да се влюбя в нея. Това не означава обаче, че в момента не съм тотално захласната по "Приказка за Долната земя". С ръка на сърцето си мога да кажа, че я поставям на същото място, на което са и всички други мои любими книги, които съм чела през годините. 

  Героите от книгата бяха супер сладки, както и интересни. От самите главни герои до всеки един страничен герой ми беше много забавен и исках още страници и страници техни описания, тъй като много ми хареса как Ирена Първанова изгражда характерите им и всеки един изпъква със своята личност сякаш е истински човек. 

  Започвайки книгата, нямах съмнение, че героите ще са повече от прекрасни и стилът на писане ще е вълшебен и красив, но не знаех какво да очаквам от сюжета и колко добре изграден и построен ще бъде той. Е, Ирена е взела тухлите четворки и е изградила невероятна къщурка, тъй като сюжетът ми беше любимата част от "Приказка за Долната земя". Действието в книгата се развиваше с перфектна скорост - беше намерена златната среда и нито беше твърде бързо, нито твърде бавно. Няколко пъти трябваше да устоявам на изкушението да разгърна страниците по-напред и да видя какво ще се случи, тъй като четях с огромен интерес. Изключително доволна съм от това как се разви цялата история и не бих могла да искам нищо да се случи по различен начин. Още от първите моменти до последните нишките бяха завързани перфектно и съм много щастлива от историята, която ни беше предоставена. 

  Освен за написаното, искам да изразя възхищение и за нарисуваното. Мира Мирославова е една великолепна художничка, която също следя от дълго време и все мечтая да притежавам книга, илюстрирана от нея и се радвам, че първата, която си взех беше тази. Нейните илюстрации перфектно си подхождат с вълшебната и приказна атмосфера на "Приказка за Долната земя" и ти помагат още по-лесно да се пренесеш в света на магията. 

  Винаги ми е трудно да обясня с прости думи обожанието си към любимите ми книги, тъй като правилният език на любовта за книгите, които обичаш все още не е бил измислен. Надявам се достатъчно добре да съм изразила все пак чувствата си към "Приказка за Долната земя" с това ревю. Ще намерите и reading vlog на книгата на канала ми скоро! А сега бягайте да си я купувате, тъй като Ирена и Мира са вложили много любов и труд в творението си. 

Няколко предстоящи книги, които нямам търпение да прочета

  Да, както може да забележите, това е моят опит някак да съживя блога си, тъй като остава малко до сесията ми и снимането и обработката на клиповете е много по-изтощително от това да пишеш. Както винаги правя, няма да дам никакви обещания, че ще пиша редовно, но пък мога и да пусна няколко поста, които да се престорим, че ще са качествени. 

  Днес реших да споделя няколко книги с вас, които нямам търпение да прочета или поне да се залъгвам, че все някога ще ги прочета. Напоследък излизат особено интересни книжки и това е моят начин да си мечтая, че вместо да уча по цял ден, чета художествена литература и пиша ревюта. 

"Щиглецът" на Дона Тарт

   Животът не протича така, както сме го планирали. Понякога един път те взима и те завлича надолу по малки мрачни улици, които водят до големи градове, поддържани живи от похот, дрога, тъга, кръв. Обратът в живота на Тио настъпва, когато е още дете и губи майка си в терористичен атентат. От този момент нататък животът му поема по пътища, които преди инцидента Тио никога не би си представил. Животът му е разделен на две - Преди и След атентата, като е принуден години наред да пази тайната на малката картина, която го съпътства винаги и сам да навигира живота си в оживения Ню Йорк и горещия Лас Вегас. Тази малка картина, която се озовава в ръцете му напълно неочаквано, води със себе си събития, които влияят върху и променят Тио коренно. 

   Дона Тарт е магьосник на думите. Майсторски е овладяла изкуството на писането и думите се сливат в красиви изречения, както река се влива в морето. През всичките почти 1000 страници се чувствах  омагьосана от всичко, което Тарт имаше да сподели с нас. Четейки "Щиглецът" имах усещането, че книгата е написана само за мен. Този шедьовър те кара да се чувстваш сам в света и сякаш ти принадлежи. Изпитваш чувство на притежание към "Щиглецът" и нужда да си я присвоиш, което е отзвук на силната привързаност, която Тио изпитва към картината "Щиглецът" на Карел Фабрициус. 

Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 

 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 

 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 

 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."

 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 

 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 

 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна. 

"Тайната история" на Дона Тарт

 Един беден младеж, търсещ мястото си в света. Група от петима елитарни колежани, живеещи в класическата древност, вместо съвремието. Едно убийство. Или може би две?  

  От доста дълго време насам се опитвам да прочета "Тайната история", като съм я започвала 2 пъти преди това, но никога не стигах по-надалеч от страница 200. Причината не знам каква точно беше, книгата ми хареса и двата пъти. Може би тогава не бях готова за гротескната картина на реалността, която е "Тайната история". И се радвам, че прочитането ѝ остана за този етап от живота ми, защото смятам, че съм много по-подготвена да смиля съдържанието ѝ. 

 Ако трябваше да опиша "Тайната история" с едно просто изречение, то щеше да е: "Естетика на грозното." Героите ни не са просто в сивата зона, те напълно клонят към черната. Ужасни по характер, водят измъчен и мъчителен живот, но са интересни. Интересни са, и човек понякога забравя какви са всъщност. Чудовища; помощници на чудовища, които също се превръщат в такива; и свидетели на чудовища, които граничат с чудовищност. 

 Но нищо не е толкова просто. В този роман е обрисуван комплексността на човешкия характер, на пропадналият и пропадащият, но същевременно и умствено възвишен, човешки характер, по-точно. Героите са многопластови и личностите им не са разкрити наведнъж. Научаваме все повече и повече за тях с всяка следваща глава, и нещата, които мислим, че знаем, откриваме, че са лъжи или заблуди, докато ни се разкрива друга информация. 

 Това, разбира се, се дължи на факта, че книгата се разказва от името на Ричард Папен, който е герой/човек, на когото не може да се разчита. Ричард има склонност към идолизиране и идеализиране на образите на съучениците и учителя си. Колкото е заблуден, толкова сме заблудени и ние. Каквото знае той, това знаем и ние. Което допринася към изненадващите елементи от романа. 

 Допълнителните разкрития никога не са ни предоставени по очевиден и мързелив начин. Заедно с Ричард сме предизвикани да осъзнаваме стъпка по стъпка информацията, която получаваме, докато всичко се сглоби в една по-голяма картина. 

 В "Тайната история" от самото начало знаем, че се извършва убийство, както и знаем кои са виновниците за това чудовищно деяние. Самата книга според мен не е анализ на това, което се е случило, а следвайки събитията, които са довели до това убийство, анализ се прави на хората, които са способни да извършат нещо подобно. Показва ни се какво води толкова различни по характер лица до убийството на свой собствен съученик. След което и виждаме последствията и отпечатъците, които остават върху душите на героите от престъплението. 

credit: самата аз ;))

  

 Нека се върнем към идеализирането на героите от страна на Ричард - един негов голям недостатък. И тъй като Ричард е нашият източник на информация, не можем да се спрем и ние да заобичаме тези чудовища. Първоначално дори не осъзнаваме техните недостатъци и ги боготворим, смятайки ги за перфектните същества, оживели точно от старогръцките легенди и митове. По стечение на обстоятелствата ни се разкриват истинските им същности, които са били там от самото начало, но ние сме били твърде съсредоточени върху обожанието ни към тях. Което те оставя да си задаваш въпроса: "Дали някога изобщо са носели маски, че да могат да ги свалят по-късно?" Всички знаци, сочещи към разкритията, които Ричард е принуден сам да направи, са там още от самото начало, но е лесно човек да ги пропусне, от начина, по който е разкрасена грозотата им в очите на всички. 

 Не отклонявайки се от темата на необичайното - убийството на Бъни е разкрито още в началото на "Тайната история". Но изненадите не свършват там, има много повече, и дори по-изненадващи, обрати, които  оставят човек с широко отворена уста. Най-вероятно на много хора ще им се стори странно подобно нещо да го научат още от началото, но след прочитането на книгата, е очевидно, че тя изобщо не е за убийството. Тя е за пет много объркани, отвратителни, красиви, гнусни, божествени същества, които спираловидно пропадат морално. Всеки е странен по свой начин, макар и на пръв поглед всички освен Хенри да изглеждат напълно нормални. През повечето време те дори не осъзнават своите грехове. Ричард дори стига до там, че да изтъкне, че не се мисли за лош човек. Напълно са изолирани от света около тях, не живеят в съвремието, понякога и не знаят какво се случва по света. Може би и тази изолираност води до тяхната чудовищност. 

credit: самата аз ;))

 Стилът на писане е цяло едно приключение от само себе си. Още когато започнах да чета книгата написах, че е изживяване. Точно така бих я описала на всеки. Изживяване. Начинът, по който пише Дона Тарт: всяка дума е на мястото си, няма излишни, няма липсващи. Изреченията се вливат едно в друго като реки. Използва думите сякаш гъделичка сетивата ти, осъзнаваш всяка една от тях, като плавно преминават през ума ти. Макар и толкова детайлен, стилът на писане не е претенциозен. Не ни затрупва с метафори в опит да звучи красиво и елегантно. Без колебание казвам, че на Дона Тарт бих ѝ чела и най-простите бележки. 

 Четейки ревюта в интернет, разбрах, че "Тайната история" не е за всеки и че има две много повтарящи се мнения. Или я мразиш, или я обожаваш - няма среден път. Тя абсолютно не е обикновена книга за убийство и след това разследването му. Мислите, че знаете какво да очаквате, но не мисля, че който и да е би могъл да ви подготви за това, което "Тайната история" предоставя на човек. Забелязах, че против моето твърдение, на много хора романът им се струва претенциозен и претрупан с препратки. Но според мен, точно това е красивото в нея. 

 Този роман е омагьосващ и го препоръчвам на всеки, който е готов да се потопи в живота на хора, които не е осъзнавал, че могат да съществуват, който е готов силно да ги обича и едновременно с това да ги мрази. 

 "Тайната история" е книга, изобразяваща ужасяващата картина на моралния упадък у човека. Книга за група от младежи, за които границата между злото и доброто се е размила. Красивото се превръща в грозно, грозното в красиво. 

 Направих и Spotify плейлист за книгата, ако някой би искал да слуша: 

"Четирите цвята на магията" на В. Е. Шуаб

  Не всичко, което виждаме е това, което всъщност е. Нещо се крие в тъмнината, нещо се таи между гънките и пукнатините, светът не е такъв, какъвто го познаваме. 

 "Четирите цвята на магията" е история за един град, но не съвсем. Познатият ни Лондон от 1800 години си е такъв, какъвто го знаем, но зад тази фасада се крие още нещо - паралелна вселена, в която всичко е напълно различно, освен местоположението и името на града. Съществуват четири паралелни вселени, четири Лондона - Сив, Червен, Бял и Черен. Сивият Лондон е забравил за съществуващата магия, тъне в мъгла и пушек, напълно нормален е. Червеният Лондон е процъфтял и магията се усеща във въздуха, докато градът блести. В Белия Лондон хората се борят за контрол над магията - град на глад, насилие и страдания. А Черният Лондон е изгубеният град - магията напълно го е погълнала и вратата към него е запечатана. 

 Главният герой, Кел, е един от двамата останали магьосници, които могат да пътуват между световете, наречени антари. Той работи за кралското семейство на Червения Лондон, което семейство са го отгледали като свой син. Кел пренася съобщения между трите все още живи града, но зад всичко това крие своя тайна. Той всъщност е контрабандист и писмата и съобщенията не са единствените неща, които пренася между световете. Но всичко се променя и се обърква, когато една вечер пренася, нещо което никога не е трябвало да напуска света, от който е. 

 Делайла Бард е от Сивия Лондон - напълно нормално момиче, но не съвсем. Лайла е известен и търсен крадец, който мечтае да стане пират. Една вечер се натъква на странен млад мъж, и докато рови в джоба му, се натъква на още по-странен предмет. От там следва едно приключение, изпълнено с битки и магия. 

 Нека започна като благодаря на издателство Емас, че издадоха "A Darker Shade of Magic", която чаках да прочета с нетърпение още от момента, в който излезе. И като съм започнала със случайна своя мисъл, нека добавя и, че корицата е напълно омагьосваща и толкова естетически приятна за гледане. 

*

 "Четирите цвята на магията" съм чувала, че я наричат Хари Потър за възрастни, но според мен би било по-точно да я наричаме Хари Потър на стероиди. Книгата е от фентъзи жанра за възрастни, но трябва да отбележа, че за разлика от всички други книги в тази категория, е много по-лека, по-мъничка, и доста по-лесна за четене. В първия момент дори си помислих, че може да е фентъзи за юноши, но по-късно осъзнах, че не е. 

 Историята е поглъщаща и всичко се развива много по-бързо, отколкото очаквах. Тъй като съм свикнала във фентъзи книгите историята да се протаква и да върви бавно, очаквах същото и от "Четирите цвята на магията". Но тук дейтсвието беше уравновесено добре, нямаше моменти, в които да ми доскучаваше или пък да ми идваше твърде много, от което съм напълно доволна. 

 Трябва да призная, че макар че исках да я прочета още от момента, в който я издадоха, така и не научих за какво точно се разказва в нея, докато не започнах всъщност да я чета. Което мисля, че проработи в моя полза, тъй като по този начин нямах очаквания и бях приятно изненадана. Може би имах едно очакване и то беше, че "Четирите цвята на магията" ще е по-забавна и лека като сюжет (не знам защо си мислех така). Но реалността е, че книгата притежава тъмна атмосфера, кървава е. Бих казала, че виси между YA литературата и литературата за възрастни. 

 Героите са очарователни, забавни и симпатични. Кел е от онзи тип изстрадали главни герои със съмнително и мистериозно минало, който не можеш да се спреш да заобичаш и да искаш да го предпазиш от света. Харесва ми, че силата му не е неограничена и че има моменти на слабост дори толкова силен магьосник като него, защото ми е омръзнало от герои, които са непобедими и не показват уязвимост. Към Лайла от друга страна, първоначално чувствата ми не бяха толкова топли и помислих, че няма да ми допадне, но си признавам, че заобичах и нея до края на книгата. Надявам се да е успяла да сбъдне мечтата си. Оплакване имам за това, че според мен нямаше достатъчно Рай, защото съм напълно очарована от неговия герой, както и от (странно, да, но е така) Холанд, вторият антари. Мисля, че и двамата бяха много интересни и интригуващи персонажи, макар и напълно противоположни. 

 Може би единственото ми истинско оплакване от книгата е краят. Смятам, че финалът беше твърде задоволителен, за да има още две продължения. Сигурна съм, че и те са интересни и прекрасни, и нямам търпение да ги прочета, но "Четирите цвята на магията" свърши сякаш е самостоятелна книга, макар че много въпроси бяха оставени неотговорени, и явно по-късно ще получим отговори. Може би всичко беше малко твърде идеално решено. Но това оплакване не ми пречи да обичам книгата и с нетърпение да чакам и другите две. Емас, разчитам на вас. 

 Препоръчвам книгата на всеки, който обожава да чете фентъзи за юноши и иска да прекрачи към света на по-сложните и по-големи фентъзи книги за възрастни, които могат да бъдат доста страшни на пръв поглед. Мисля, че "Четирите цвята на магията" е прекрасният преход между двете категории, и който и да е читател, би могъл да ѝ се наслади. 

7 години с Хари Потър

 Нека започнем този пост с едно кратко и ясно обяснение: бях в читателски застой преди около месец. Да, да, знам, аз кога не съм в читателски застой, нали? True. Но този път, не помня защо и как, реших, че е време да се сложи край на поредния slump. И както всеки един човек, който като малък е прочел Хари Потър или е част от света на тези магически книги, разбира се, избрах точно тях с надеждата, че ще ме спасят. Нека отбележа, че съм чела тази поредица нааааай-малко 10 пъти, и има хора, които могат да потвърдят, защото всеки път ги осведомявах. 

 Започнах аз да си чета my beloved books и ми хрумна: вече съм 11. клас. Което означава... За първи път прочетох Хари Потър, когато бях между 4.-5. клас... Което! Означава! Минали са 7 години... Седем години с Хари Потър.

 Много хора казват, че са пораснали, четейки Хари Потър, докато книгите са били издавани една по една, така че са се развили заедно. При мен нещата не стоят точно така. Първо гледах филмите, пуснах си първия една вечер and before I knew it, до сутринта бях изгледала всичките. Знаех какво трябва да направя сега: да си купя книгите, колкото се може по-скоро. И така, изчетох ги за около 2-3 седмици, докато ги купувах една по една. (До ден днешен се хваля с това, че съм прочела "Орденът на феникса" за 3 дни.) Приятели от 5.-7. клас могат да потвърдят, че постоянно идвах при тях и казвах "Пак чета Хари Потър", носех книгите с мен на училище, и те ме топлеха отвътре. Пораснах, препрочитайки Хари Потър. 

 Защо тези книги са толкова специални за мен, че съм се заела да пиша отделен блог пост за тях, който не е ревю (, а нещо като признание в любов)? Хари Потър дава надежда (ъгх, клише), и то не само на мен, на всякакви деца около света. Помня колко самотна се чувствах в периода, в който ги четях и препрочитах, но четейки ги се чувствах по-щастлива и не толкова самотна. Благодарение на Хари Потър започнах да чета книги като цяло (което пак не се отнася само до мен, а към много читатели около света). Преди тези книги не знаех, че можеш да четеш за своя наслада, за свое удоволствие, макар че винаги ми е харесвало да чета. Всяко четене на Хари Потър те стопля сякаш си седиш в уютната къща на баба и дядо, сякаш си се прегърнал с любим човек, сякаш пиеш топъл шоколад или чай от мента. Всяко завръщане към тези книги е сякаш си се завърнал вкъщи след много дълго и изтощително пътуване. Хари Потър никога не ти омръзва, всеки път откриваш нови неща в поредицата, в зависимост от това на каква възраст я четеш. 

credit: http://novemberthe3rd.tumblr.com/

 Тази поредица ни учи на жертвоготовност; че може би не е толкова зле да не си специален, защото си винаги специален за някого на този свят; че дори и да си специален, това не означава, че ще ти е лесно; че приятелството и любовта нищо не може да ги унищожи; че да си особен не е лошо; да се противоставяш и да не мислиш точно като приятелите си е окей; и момчетата плачат, чувстват, и на тях може да им е тежко; момичетата са силни, умни и уникални; че хората не се разделят просто на зли и добри, не всичко е толкова черно и бяло.

credit: http://aeyon.tumblr.com/

 Героите изобщо не са перфектни (може би с изключението на Джини). Те също правят грешки, имат своите слаби моменти, в които нямат никаква надежда, ядосани са на света около тях, ревниви са, твърдоглави, несериозни, може би не знаят как да изразят чувствата си, изживяват предателства, самите те извършват предателства. Също така, повечето не са и чаааак толкова добри ученици, така че е утеха за малките дечица, които твърде много се тревожат за оценки. (Но както споменах, Джини е перфектна, няма по-добър човек от Джини Уизли, тя заслужава обич и заслужава да я ценят.)

credit: http://nanlawson.tumblr.com/

 Колкото и flawed (в добрия смисъл на думата) да са някои герои, всеки един от тях е важен. Важен е за историята, важен е за другите герои, важен е за хората, четящи поредицата. Всеки един от тях е Герой. Всеки един от тях помага по някакъв начин със спасяването на магьосническия свят (или може би се старае да го унищожи, и с това може да е важен), всеки един се бори. Хари заема главна роля, той е отговорен за окончателното спасяване на света им, но той никога не би успял без помощта на приятели, познати, и дори непознати. Ето още един урок от Хари Потър - всички сме важни. Всички играем роля в събитията, случващи се около нас. 

credit: http://tasiams.tumblr.com/

credit: http://ra-ro81.tumblr.com/

 И така, вече усещам, че съм към края на поста, тъй като изчерпах всичко, което имах да казвам. Но да отговорим за последно на един въпрос: защо написах този пост? Може би за да изразя чувствата на много читатели, може би за да изразя своята любов към поредицата, може би за да покажа на всички колко е важна за мен (, а може би, защото съм нямала какво друго да пиша, оппа). Може да е всичко, но искам да благодаря. Да благодаря на Дж. К. Роулинг, да благодаря на Хари Потър. Благодаря. 💖

 И нека приключим с: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря!

"Гневът и зората" на Рене Ахдие (или "Болка и ще те хвърля през прозореца")

 Шахризад е просто едно момиче. Момиче, което е готово да пожертва своя живот, само за да може да отмъсти за своята най-добра приятелка, която е загубила живота си поради причина, която никой освен халифът на Хорасан и най-приближените му не знаят. Загубила е живота си, както дузини други момичета, с пристигането на зората. Шахризад е готова на всяка цена да постави край на убийствата и да унищожи чудовището, което е причината за тях.

 Халид е просто едно момче. Халиф на Хорасан само на 18 годишна възраст, владетел на владетелите. Той е принуден да се жени всяка вечер за момиче, което не познава, и е задължен да я убива всяка сутрин. Изпълнението на тази непосилна задача го превръща в тих, жесток и потаен мъж. Но той намира своя лъч светлина в море от тъмнина в лицето на Шахризад.

 Въздух. Това е тази книга за мен. Нуждая се от нея, за да дишам, а преди да я прочета дори не знаех, че ми е толкова необходима. Точно такова динамично и напрегнато произведение ми трябваше, за да успее да ме изкара от моя читателски застой, да накара сърцето ми да пропуска от радост и да ритам и удрям във въздуха заради емоциите, с които е препълнена "Гневът и зората". Окова ме с вериги и не ме пусна, докато не я свърших. 

 Един ден. Да, за един ден успях да прочета "Гневът и сълзите", макар че преди това влачех всяка книга, която започвах. 

 Не разбирате, не може да разберете, огромната любов, която изпитвам към тази книга. Нито една дума не е достатъчно силна, за да опише обичта ми. "Обичам я" и "обожавам я" ми се струват като твърде прости, типични изрази, които са толкова изтрити, тъй като хората ги използват за всичко. Представете си как ви боли сърцето от любов. Представете си, че изгаряте отвътре, защото "Ще плачеш до зората" ви е омагьосала до такава огромна степен, че имате чувството, че ви вози на влакче на хилядите емоции, които не знаехте, че можете да изпитвате заради една, на пръв поглед, проста книга. Това чувствам аз. Бях една топка от гняв, докато четях книгата, защото не можех да намеря правилните думи, не знаех как да образувам достатъчно силно изречение, че да опиша чувствата си. Не знаех как да покажа на всички колко много я ценя и колко много искам да я препрочета отново и отново и отново, макар че не я бях свършила. Ръцете ми сърбяха да пиша в книгата и да подчертавам всичко, но напрежението ме държеше на едно място цял ден и не ми позволяваше да мръдна и за една секунда. От 09:30 до 23:30 мърдах само за да отида до тоалетна, да сменя позицията си на леглото, да изляза навън (за да чета там), да пия вода и да пиша в Общия Чат с капс лок за "Убий ме, но все още не мога да преодолея тази книга". 

 Сюжетът е съкровище, сандък със злато, сейф с диаманти, заровен на някой безлюден остров. Не очакваш да е толкова величествено, всяко изречение да е на място, да се прелива в следващото и да те кара да изпитваш емоции на максимум. На пръв поглед, изглежда сякаш ще е поредната книга за момиче, което попада в двор от усойници, но принцът на бял кон е там да я спасява, след като тя е взела някакво импулсивно решение и е изпаднала в опасност. Не, Шахризад си е завършено човешко същество, което не се нуждае от това някой да я допълва. Тя не се нуждае от спасяване, пресметлива е, интелигентна, борбена. Попадне ли в гнездо от усойници, адаптира се и се спасява със силата на думите. Както каза Рахим за нея, тя би успяла да се спаси от екзекуция само със сладки думи. Ако я хвърлиш на вълците, би се върнала начело на глутницата. 

“So you would have me throw Shazi to the wolves?”

“Shazi?” Jalal’s grin widened. “Honestly, I pity the wolves.”

 А Халид, просто едно момче, повелител на повелителите, чудовище, е единсвеното нещо, което боли повече от *СПОЙЛЕРЧЕ* смъртта на Сириус. Най-тъжното в него беше това, че той осъзнаваше какъв е и какво върши, но е принуден да го прави. Принуден е да извърша тези ужасяващи деяния и трябва да търпи омразата на своя народ, да гледа страха в очите на своите поданици. Има трагично минало, както много други герои, които вършат "злини", но той знае, че това не е оправдание за това, което се случва всяка сутрин. Халид е изпълнен с горчивина, вина и омраза към себе си. Импулсивен, тъмен, мистериозен и интелигентен, няма начин да не го заобикнеш. 

"It’s a fitting punishment for a monster. to want something so much—to hold it in your arms — and know beyond a doubt you will never deserve it."

 И второстепенните герои изиграват много важна роля в книгата, като някои от тях получават гледна точка и виждаме света от камък и пясък през техните очи. По принцип много се обърквам като има няколко гледни точки или пък ме дразни това, но Рене Ахдие е успяла да намери баланс, като все още се забелязва кой е главният герой и другите гледни точки не те отегчават. 

 Деспина, това маршмелоу, това пухкаво и красиво същество, което искам да нагушкам и да й шептя "всичко е окей". Искам да я завия в одеялце и да й направя топъл шоколад. Толкова корава, но и толкова мекичка. Разбирате ли колко много обичам и нея? Обичам и Джалал, искам да го ударя, защото е перфектен, обичам и Рахим, и Викрам (раджпутът, има си име). Единственият, който не ми допадна толкова от "положителните" герои беше Тарик, но мога да оценя желанието му за борба и нуждата да спаси жената, която обича. Уважавам го за това, но импулсивните му решения ми идваха твърде много. 

 Искам да благодаря на авторката и за негативните герои, които ни представи, но също така не в напълно отрицателна светлина. Джахандар, бащата на Шахризад, тръгна по грешен път, но решението му да направи това произхождаше от обичта му към своята дъщеря и от безсилие. Това е единственият начин, по който може да помогне на Шази. Съгласна съм, че постъпва неправилно, имайки предвид жертвите, които се изискват, но разбирам мотивите му. 

 Салим, чичото на Халид, от друга страна, ми е толкова противен, че надминава Снейп в класацията ми с неговата фасада, престорена усмивка и неуважение към своя племенник и владетел. Както и бащата на Халид, който, макар и да е мъртъв, успя да ме разгневи ужасно много. 

 И също така искам да благодаря на Рене Ахдие и книгата за азиатските си герои и представянето на културата на тези прекрасни западноазиатски страни. Атмосферата беше отлично предадена с всички непознати думи, традиционни дрехи, титли и т.н. 

 Стилът на писане няма как със сигурност да кажа, че е прекрасен, тъй като аз четох превода на книгата, а не оригинала (и това искам да направя), но си личеше, че е хубав, тъй като нищо не изглеждаше сякаш е излишно. Описанията и диалозите са силните страни на Рене Ахдие и си личеше особено, докато ни даваше детайлите за дрехите и бижутата, които Деспина избираше за Шахризад. 

 "Гневът и зората", една книга, която ви държи будни и гневни до зората (лмао, ай хейт майселф). Една книга, която да ви кара да крещите от яд и болка, да ви кара да подскачате от щастие, да не може да стоите на мястото си от напрежението, което се излива от страниците. Една книга. One book to rule them all. 

Ето й ревюто, което първоначално написах, когато отворих този празен лист:

Да й еба мамицата на тая книга иди се хвърли през прозореца потко тЪП ХАЛИД БОЛИ МЕ СЯ МАМКА ТИ ОКЕЙ МНОГО ТЕ МРАЗЯ КАК МОЖА ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ РЕНЕ АХДИЕ MOTHERFUCKER DOES THIS BOOK HURT DONT READ IT OKAY IT WILL MAKE YOU LIVE YOUR WHOLE LIFE IN AGONY I READ IT IN A DAY BECAUSE IT PUT ITS CHAINS ON ME AND NOW I CAN NEVER ESCAPE I AM UNDER ITS SPELL IVE BEEN MAKING REFERENCES IVE BEEN MAKING FUCKING REFERENCES LOOK AT HOW MUCH I ACTUALLY LOVE THIS BOOK I WANNA BURN IT i also wanna burn with it helpp

Пет причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън"

 Напоследък много популярни станаха постовете с причини, заради които да прочетете даден автор или книга, заради, които сте обикнали някоя книга и т.н. Любимите ми са тези на Вик и на Ева *клик клик*. Тъй като не исках да имам две ревюта едно след друго на блога си и просто не исках на хората да им доскучее заради моето сухо писане на рецензии, реших да поукрася малко нещата с по-свеж пост. Така че, ето ви причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън" и защо вие трябва да я прочетете: 

1. Хумористичният стил на писане на Чичо Рик. 

 Бях позабравила колко е забавно да се чете книга на Рик Риърдън, тъй като не натоварва читателите си с излишни детайлни описания и не ги отегчава със скучни диалози. Напротив, той използва най-доброто си оръжие, хуморът, за да ни кара да се смеем дори, докато четем трагичини истории като тази на Херкулес. 

2. Героите

 Както се забелязва още от заглавието на книгата, главен елемент на книгата са героите от гръцката митология като Язон, Тезей, Херкулес, Персей и т.н. Но освен познатите ни и известни мъжки воини, Рик Риърдън ни осигурява и с информация за силни жени, с възможността да покорят света като Аталанта, Психея, Отрера и Кирена. 

 Рик Риърдън с използването на подигравки и сарказъм успява да ни представи напълно изградени герои в рамките на 20-80 страници, като ме караше да съчувствам за едни заради трагичната съдба, на която е обречен почти всеки гръцки герой, и да се ядосвам на други заради нелогичните и глупашки постъпки. Караше ме да обичам някои, да мразя други. 

3. Оригиналният преразказ на митовете и легендите

 Всички би трябвало да знаем, че митовете и легендите са променяли през годините, тъй като са се предавали от уста на уста и всеки писател ги е описал по различен начин, но при всички тези хора не е било нарочно, а просто заради разнообразните начини на възприемане и разказване. Но целта на Риърдън е да добави по нещичко от себе си към своите преразкази, като се придържа към основните събития, но променя малки детайли, с щипка от хумор и остроумие. Благодарение на това, всяка глава от книгата е приятна, забавна и лека за четене. 

4. Препратките към поп културата

 Типично, в стила на Чичо Рик, изобщо не липсваха всякакви references, препратки към и връзки с най-новите сериали, филми, музика и т.н. Дори имаше шега за Доналд Тръмп, респект (не към Тръмп, разбира се). Авторът правеше препратки дори към другите свои книги. 

5. Пърси Джаксън

 Ето я и главната причина да заобичам тази книга. Бях забравила колко много обичам поредиците "Пърси Джаксън и боговете на Олимп" и "Героите на Олимп", докато не взех в ръцете си "Гръцките герои на Пърси Джаксън". Героят ми е липсвал толкова много, а аз просто си мислех, че вече ми е безразлично за книгите. Но ето, че ме удари носталгията и започнах да копнея отново да прочета двете поредици. 

 Ако не сте разбрали, книгата не се разказва просто от Рик Риърдън, а от неговия най-известен и обичан герой Пърси Джаксън. Който също като обречените на страдания и величие хора, за които разказва, е полубог (син на Посейдон) и гръцки герой.

 "Гръцките герои на Пърси Джаксън" оправдава, че и надвиши, всичките ми очаквания и беше много по-добра, по мое мнение, от предшественицата си "Гръцките богове на Пърси Джаксън". Така че, поздравявам те, Рик Риърдън, че успя пак да спечелиш сърцето ми. 

Благодаря на Егмонт за предоставената възможност да прочета книгата. 

"Алена кралица" на Виктория Айвярд

Червена по ум, Сребърна по сърце.

 Мер Бароу е обикновено момиче, което живее в нищета в Подпорите, краде, за да оцелее, живее ден за ден. Тя е Червена. Цял живот е живяла с идеята, че или трябва да умре, работейки за своя крал, или да умре, биейки се за своята страна. Но всичко се променя за един ден, когато желанието й да спаси своя най-добър приятел, Килорн, води до опустошаващи събития за семейството й. Мислейки си, че дори последната й надежда да спаси хората, които обича е изгубена, тя среща Кал, който я спасява от живота, който води и й осигурява начин да помогне на семейството си. Но всичко се преобръща, когато Мер открива, че не е обикновено Червено момиче, а нещо много повече, и тя се намира сред свят, построен около мистерии, коварство, жестокост и подлост. 

Тя е като земетресение в миниатюрен човешки образ, разбиваща всичко по пътя си. // Жестока жива картина, целяща да изложи на показ красотата и блясъка - и силата на едно момиче. 

 Сюжетът на "Алена кралица" е оплетен с мистерии, интриги и предателства. Макар и да е предвидим, все пак всеки обрат успява да изкара въздуха от дробовете ти и да те остави, молейки се това, което се е случило да не е истина. 

 Светът създаден от Виктория Айвярд е интересен, но не е невиждан досега, тъй като доста книги използват тази тропа. Хората тук са разделени от цвета на кръвта си: Червени и Сребърни. Червените са принизени до нивото на слуги, живеят в нищета, работят или се бият за благополучието на Сребърните, осигуряват им малки удобства, които висшестоящите даже не забелязват и всеки ден е битка за оцеляване за тях. Сребърните от друга страна, са богове слезли от небесата, които крачат по тази земя. Притежават (x-men) способности, което за тях означава, че са над Червените, които им позволяват да ги управляват чрез сила, могъщество и страх. Живеят в дворци, създадени от оплетени тайни и прошепнати клюки. 

 Мер е първата и единствената, която успява да прескочи от едното съсловие в другото, благодарение на злополучния си късмет. Заема позиция, която хиляди Червени, дори и Сребърни, биха желали, но единственото, което тя иска е да е със семейството си и да води живот, който не е застрашен от една грешна стъпка. 

Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла - за корона, памука - за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. 

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново. 

 Героите бяха свежа глътка въздух сред всичките YA книги, които все не успяват да ми представят достатъчно интересни и силни герои. Мер се превърна в една от любимите ми момичета в литературата със силния си характер, с отказа си да се предаде, с желанието да осигури на всички това, което заслужават. Не можех да пренебрегна моментите, в които ми заприличваше на Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас, но в Мер имаше нещо повече, макар че не може да владее оръжия и да кара противниците си да треперят от страх само като я видят. За разлика, тя владее думите и мълниите. Тя е буря, затворена в тялото на човек. 

 Двата принца, от друга страна, се нуждаеха от повече дълбочина, макар че заобичах и Кал, и Мейвън. Кал със сериозността си и дълга си на войник и бъдещ крал, които се пречупваха от време на време и виждахме истинското съкровище, което се крие под маската на страховития воин. И Мейвън - нежният принц, сянката на пламъка, който толкова добре си борави с думите, използвайки ги в своя полза. Мейвън, незабележимият син, който толкова много прилича на майка си. 

  И второстепенните герои не отстъпваха на главните. Еванджелин - с бронята й от метал и жестокост, Лукас - винаги усмихнатият и хумористичен воин, Джулиан - винаги готовият да помогне, търпелив мъж с меден глас, Елара - жадна за власт и мощ, всяваща страх в сърцата на хората само с мислите си, Фарли - надеждата на Червените за един нов начин на живот, Килорн - сирак, който е успял да оцелее въпреки опитите на живота да го сломи.

 Единствените недостатъци на книгата бяха опитът на авторката да превърне чувствата (??) между Мер, Мейвън и Кал в любовен триъгълник. Имах чувството, че Мер така и не обикна Мейвън, макар че думите й заявяваха тъкмо обратното. "Любовният триъгълник" беше напълно ненужен и все още си мисля, че дори нямаше (сполучлив) такъв. 

 Също така, и стилът на писане на авторката не беше много отличаващ се, но това е нормално при повечето Young Adult книги, така че няма да я виня за това. Нямаше много дупки в него. И темпото на развитието на събитията беше много последователен - нито твърде бавно, нито твърде забързано. Виктория Айвярд не бързаше да изсипе цялата информация върху нас за една глава и ни я даваше постепенно.

 Намерих и прочетох книгата в момент, в който имах нужда от силни герои, интересен сюжет и преврати, които ме карат да искам да си отскубна косата. Разбира се, не е шедьовър или нещо нечувано и невиждано, но със сигурност се нареди сред любимите ми книги. 

Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.

Любими книги от 2015

"Любими книги от 2015" всъщност трябваше да е видео, което щях да пусна на канала си, но компютърът ми, който беше пред разваляне, най-накрая ме предаде, така че за малко пак ще ви оставя без клипове. А и не пропуснахте много, защото клипът стана доста скучен и не бях изобщо доволна от него. Но, тъй като напоследък пренебрегвам и блога, реших да споделя любимите си книги от тази година под формата на блог пост. 

Tова трябваше да ми е thumbnail-a на видеото. 

 От страна на четене на книги, тази година беше доста разочароваща, защото не прочетох толкова, колкото исках, но от страна на развитие на личността ми и щастието ми, не можеше да е по-добра година.
 Целта ми в GoodReads беше 60 книги и успях да прочета точно толкова, но много от тях ме разочароваха и открих, че тази година съм започнала да гледам на книгите с критично око и да не извинявам всяка грешка, която срещна, дори и книгата да ми е една от най-любимите. Все пак успях да намеря някои книги, които ме плениха изцяло. 

"The Ocean at the End of the Lane" на Нийл Гейман

 Една от най-красивите книги, които съм чела и която успя напълно да ме плени още от първото си изречение и ме държа в ръцете си до последното. Ревюто може да намерите тук. 

"All the Bright Places" на Дженифър Нивен

 Така и не се научих как да обяснявам чувствата си към тази книги, което беше една от причините да не напиша ревю за нея. Една от любимите ми е, макар че да не е нищо специално. 

"The Raven Boys" на Маги Стийвотър

 Ето една книга, която може да ми изкара сърцето пред очите, да го стъпче и да го хвърли през прозореца и аз ще кажа "Благодаря." Абсолютно влюбена съм в "The Raven Boys", в стила на писане на Маги и в героите. Ревюто може да прочетете тук. 

"The Dream Thieves" на Маги Стийвотър, продължението на "The Raven Boys" 

 Абсолютно. Влюбена. В първата книга заобичах героите, но в тази започнах да ги обожавам. 

"Сплавта на закона" на Брандън Сандерсън

 Ако ме познавате добре, или ако просто ме знаете, няма как да не сте забелязали огромната ми любов към трилогията "Мъглороден" и Брандън Сандерсън. Така че беше пълно удоволствие за мен да прочета за света от "Мъглороден" след 300 години. Новите герои са също толкова брилянтни като тези от "Мъглороден" и светът е все още толкова силно строен, което не е изненада, тъй като това са силните страни на Сандерсън. 

"Полулош" на Сали Грийн

 Ето я и другата книга, на която бих благодарила, ако ми изтръгне сърцето, което всъщност направи. Ревюто може да прочетете тук. 

"Къде си, Бернадет" на Мария Семпъл

 Обикнах простия начин, по който тази книга беше написана и как не разчиташе само на динамика и романтика, както много от книгите напоследък правят. Ревюто може да прочетете тук. 

"Нощният цирк" на Ерин Моргънстърн

 Една ужасно специална за мен книга, която ме кара да се чувствам сякаш съм в някоя топла вана и пия горещ шоколад, докато ароматни свещи горят около мен и слушам някоя бавна песен. Ревюто може да прочетете тук. 

"Езерното момче" на Павел Вежинов

 Една от книгите, които ценя много и която е много важна за мен. За доста дълго време никнейм-а ми в аск.фм беше "езерното момиче" заради нея. 

"Жътварят" на Тери Пратчет

 Това беше първата книга на Тери Пратчет, която прочетох и която също така пуснах за Travelling Book Project. На някои места съм се смяла със смях и уважавам книгите, които успяват да ме накарат да се засмея. 

"Carmilla" на Joseph Sheridan Le Fanu

 Обичам уеб сериала, макар че не съм гледала втори сезон, но книгата я заобичах още повече. По едно време постоянно повтарях на всички да я прочетат. 

"The Song of Achilles" на Madeline Miller

 Всъщност в момента я чета, но отсега знам, че ще е със сигурност една от любимите ми, защото не ме е разочаровала нито веднъж досега. Точно заради нея всъщност пише в GoodReads, че съм прочела 59/60 книги, но тъй като знам, че ще я свърша най-късно до 26, направо я смятам за прочетена за този пост.