"Six of Crows" на Лий Бардуго (или как да се влюбиш в книга)

Шестима опасни аутсайдери, един невъзможен обир. 

  Каз Брекър получава възможността да забогатае с 30 милиона kruge и единственото, което трябва да направи, за да получи тази сума, е да отвлече един учен, който се търси от всички страни, който също така се намира в един от най-добре устроените и охраняваните градове в света. Тази невъзможна и безумна мисия не може да я изпълни сам. Запознайте се с отбора от отхвърлени от обществото тийнейджъри. Престъпник, който е по следите на отмъщението. Сърцеразбивач/Heartrender (на български звучи ужасно, но така са преведени в оригиналната трилогия, простете ми), която използва магията си, за да оцелява. Шпионин, който е като сянка. Беглец с охолно минало. Изкусен стрелец, който има слабост към хазарта. Крадец, който притежава таланта да избяга от всякъде. 

"Четирите цвята на магията" на В. Е. Шуаб

  Не всичко, което виждаме е това, което всъщност е. Нещо се крие в тъмнината, нещо се таи между гънките и пукнатините, светът не е такъв, какъвто го познаваме. 

 "Четирите цвята на магията" е история за един град, но не съвсем. Познатият ни Лондон от 1800 години си е такъв, какъвто го знаем, но зад тази фасада се крие още нещо - паралелна вселена, в която всичко е напълно различно, освен местоположението и името на града. Съществуват четири паралелни вселени, четири Лондона - Сив, Червен, Бял и Черен. Сивият Лондон е забравил за съществуващата магия, тъне в мъгла и пушек, напълно нормален е. Червеният Лондон е процъфтял и магията се усеща във въздуха, докато градът блести. В Белия Лондон хората се борят за контрол над магията - град на глад, насилие и страдания. А Черният Лондон е изгубеният град - магията напълно го е погълнала и вратата към него е запечатана. 

 Главният герой, Кел, е един от двамата останали магьосници, които могат да пътуват между световете, наречени антари. Той работи за кралското семейство на Червения Лондон, което семейство са го отгледали като свой син. Кел пренася съобщения между трите все още живи града, но зад всичко това крие своя тайна. Той всъщност е контрабандист и писмата и съобщенията не са единствените неща, които пренася между световете. Но всичко се променя и се обърква, когато една вечер пренася, нещо което никога не е трябвало да напуска света, от който е. 

 Делайла Бард е от Сивия Лондон - напълно нормално момиче, но не съвсем. Лайла е известен и търсен крадец, който мечтае да стане пират. Една вечер се натъква на странен млад мъж, и докато рови в джоба му, се натъква на още по-странен предмет. От там следва едно приключение, изпълнено с битки и магия. 

 Нека започна като благодаря на издателство Емас, че издадоха "A Darker Shade of Magic", която чаках да прочета с нетърпение още от момента, в който излезе. И като съм започнала със случайна своя мисъл, нека добавя и, че корицата е напълно омагьосваща и толкова естетически приятна за гледане. 

*

 "Четирите цвята на магията" съм чувала, че я наричат Хари Потър за възрастни, но според мен би било по-точно да я наричаме Хари Потър на стероиди. Книгата е от фентъзи жанра за възрастни, но трябва да отбележа, че за разлика от всички други книги в тази категория, е много по-лека, по-мъничка, и доста по-лесна за четене. В първия момент дори си помислих, че може да е фентъзи за юноши, но по-късно осъзнах, че не е. 

 Историята е поглъщаща и всичко се развива много по-бързо, отколкото очаквах. Тъй като съм свикнала във фентъзи книгите историята да се протаква и да върви бавно, очаквах същото и от "Четирите цвята на магията". Но тук дейтсвието беше уравновесено добре, нямаше моменти, в които да ми доскучаваше или пък да ми идваше твърде много, от което съм напълно доволна. 

 Трябва да призная, че макар че исках да я прочета още от момента, в който я издадоха, така и не научих за какво точно се разказва в нея, докато не започнах всъщност да я чета. Което мисля, че проработи в моя полза, тъй като по този начин нямах очаквания и бях приятно изненадана. Може би имах едно очакване и то беше, че "Четирите цвята на магията" ще е по-забавна и лека като сюжет (не знам защо си мислех така). Но реалността е, че книгата притежава тъмна атмосфера, кървава е. Бих казала, че виси между YA литературата и литературата за възрастни. 

 Героите са очарователни, забавни и симпатични. Кел е от онзи тип изстрадали главни герои със съмнително и мистериозно минало, който не можеш да се спреш да заобичаш и да искаш да го предпазиш от света. Харесва ми, че силата му не е неограничена и че има моменти на слабост дори толкова силен магьосник като него, защото ми е омръзнало от герои, които са непобедими и не показват уязвимост. Към Лайла от друга страна, първоначално чувствата ми не бяха толкова топли и помислих, че няма да ми допадне, но си признавам, че заобичах и нея до края на книгата. Надявам се да е успяла да сбъдне мечтата си. Оплакване имам за това, че според мен нямаше достатъчно Рай, защото съм напълно очарована от неговия герой, както и от (странно, да, но е така) Холанд, вторият антари. Мисля, че и двамата бяха много интересни и интригуващи персонажи, макар и напълно противоположни. 

 Може би единственото ми истинско оплакване от книгата е краят. Смятам, че финалът беше твърде задоволителен, за да има още две продължения. Сигурна съм, че и те са интересни и прекрасни, и нямам търпение да ги прочета, но "Четирите цвята на магията" свърши сякаш е самостоятелна книга, макар че много въпроси бяха оставени неотговорени, и явно по-късно ще получим отговори. Може би всичко беше малко твърде идеално решено. Но това оплакване не ми пречи да обичам книгата и с нетърпение да чакам и другите две. Емас, разчитам на вас. 

 Препоръчвам книгата на всеки, който обожава да чете фентъзи за юноши и иска да прекрачи към света на по-сложните и по-големи фентъзи книги за възрастни, които могат да бъдат доста страшни на пръв поглед. Мисля, че "Четирите цвята на магията" е прекрасният преход между двете категории, и който и да е читател, би могъл да ѝ се наслади. 

"Гневът и зората" на Рене Ахдие (или "Болка и ще те хвърля през прозореца")

 Шахризад е просто едно момиче. Момиче, което е готово да пожертва своя живот, само за да може да отмъсти за своята най-добра приятелка, която е загубила живота си поради причина, която никой освен халифът на Хорасан и най-приближените му не знаят. Загубила е живота си, както дузини други момичета, с пристигането на зората. Шахризад е готова на всяка цена да постави край на убийствата и да унищожи чудовището, което е причината за тях.

 Халид е просто едно момче. Халиф на Хорасан само на 18 годишна възраст, владетел на владетелите. Той е принуден да се жени всяка вечер за момиче, което не познава, и е задължен да я убива всяка сутрин. Изпълнението на тази непосилна задача го превръща в тих, жесток и потаен мъж. Но той намира своя лъч светлина в море от тъмнина в лицето на Шахризад.

 Въздух. Това е тази книга за мен. Нуждая се от нея, за да дишам, а преди да я прочета дори не знаех, че ми е толкова необходима. Точно такова динамично и напрегнато произведение ми трябваше, за да успее да ме изкара от моя читателски застой, да накара сърцето ми да пропуска от радост и да ритам и удрям във въздуха заради емоциите, с които е препълнена "Гневът и зората". Окова ме с вериги и не ме пусна, докато не я свърших. 

 Един ден. Да, за един ден успях да прочета "Гневът и сълзите", макар че преди това влачех всяка книга, която започвах. 

 Не разбирате, не може да разберете, огромната любов, която изпитвам към тази книга. Нито една дума не е достатъчно силна, за да опише обичта ми. "Обичам я" и "обожавам я" ми се струват като твърде прости, типични изрази, които са толкова изтрити, тъй като хората ги използват за всичко. Представете си как ви боли сърцето от любов. Представете си, че изгаряте отвътре, защото "Ще плачеш до зората" ви е омагьосала до такава огромна степен, че имате чувството, че ви вози на влакче на хилядите емоции, които не знаехте, че можете да изпитвате заради една, на пръв поглед, проста книга. Това чувствам аз. Бях една топка от гняв, докато четях книгата, защото не можех да намеря правилните думи, не знаех как да образувам достатъчно силно изречение, че да опиша чувствата си. Не знаех как да покажа на всички колко много я ценя и колко много искам да я препрочета отново и отново и отново, макар че не я бях свършила. Ръцете ми сърбяха да пиша в книгата и да подчертавам всичко, но напрежението ме държеше на едно място цял ден и не ми позволяваше да мръдна и за една секунда. От 09:30 до 23:30 мърдах само за да отида до тоалетна, да сменя позицията си на леглото, да изляза навън (за да чета там), да пия вода и да пиша в Общия Чат с капс лок за "Убий ме, но все още не мога да преодолея тази книга". 

 Сюжетът е съкровище, сандък със злато, сейф с диаманти, заровен на някой безлюден остров. Не очакваш да е толкова величествено, всяко изречение да е на място, да се прелива в следващото и да те кара да изпитваш емоции на максимум. На пръв поглед, изглежда сякаш ще е поредната книга за момиче, което попада в двор от усойници, но принцът на бял кон е там да я спасява, след като тя е взела някакво импулсивно решение и е изпаднала в опасност. Не, Шахризад си е завършено човешко същество, което не се нуждае от това някой да я допълва. Тя не се нуждае от спасяване, пресметлива е, интелигентна, борбена. Попадне ли в гнездо от усойници, адаптира се и се спасява със силата на думите. Както каза Рахим за нея, тя би успяла да се спаси от екзекуция само със сладки думи. Ако я хвърлиш на вълците, би се върнала начело на глутницата. 

“So you would have me throw Shazi to the wolves?”

“Shazi?” Jalal’s grin widened. “Honestly, I pity the wolves.”

 А Халид, просто едно момче, повелител на повелителите, чудовище, е единсвеното нещо, което боли повече от *СПОЙЛЕРЧЕ* смъртта на Сириус. Най-тъжното в него беше това, че той осъзнаваше какъв е и какво върши, но е принуден да го прави. Принуден е да извърша тези ужасяващи деяния и трябва да търпи омразата на своя народ, да гледа страха в очите на своите поданици. Има трагично минало, както много други герои, които вършат "злини", но той знае, че това не е оправдание за това, което се случва всяка сутрин. Халид е изпълнен с горчивина, вина и омраза към себе си. Импулсивен, тъмен, мистериозен и интелигентен, няма начин да не го заобикнеш. 

"It’s a fitting punishment for a monster. to want something so much—to hold it in your arms — and know beyond a doubt you will never deserve it."

 И второстепенните герои изиграват много важна роля в книгата, като някои от тях получават гледна точка и виждаме света от камък и пясък през техните очи. По принцип много се обърквам като има няколко гледни точки или пък ме дразни това, но Рене Ахдие е успяла да намери баланс, като все още се забелязва кой е главният герой и другите гледни точки не те отегчават. 

 Деспина, това маршмелоу, това пухкаво и красиво същество, което искам да нагушкам и да й шептя "всичко е окей". Искам да я завия в одеялце и да й направя топъл шоколад. Толкова корава, но и толкова мекичка. Разбирате ли колко много обичам и нея? Обичам и Джалал, искам да го ударя, защото е перфектен, обичам и Рахим, и Викрам (раджпутът, има си име). Единственият, който не ми допадна толкова от "положителните" герои беше Тарик, но мога да оценя желанието му за борба и нуждата да спаси жената, която обича. Уважавам го за това, но импулсивните му решения ми идваха твърде много. 

 Искам да благодаря на авторката и за негативните герои, които ни представи, но също така не в напълно отрицателна светлина. Джахандар, бащата на Шахризад, тръгна по грешен път, но решението му да направи това произхождаше от обичта му към своята дъщеря и от безсилие. Това е единственият начин, по който може да помогне на Шази. Съгласна съм, че постъпва неправилно, имайки предвид жертвите, които се изискват, но разбирам мотивите му. 

 Салим, чичото на Халид, от друга страна, ми е толкова противен, че надминава Снейп в класацията ми с неговата фасада, престорена усмивка и неуважение към своя племенник и владетел. Както и бащата на Халид, който, макар и да е мъртъв, успя да ме разгневи ужасно много. 

 И също така искам да благодаря на Рене Ахдие и книгата за азиатските си герои и представянето на културата на тези прекрасни западноазиатски страни. Атмосферата беше отлично предадена с всички непознати думи, традиционни дрехи, титли и т.н. 

 Стилът на писане няма как със сигурност да кажа, че е прекрасен, тъй като аз четох превода на книгата, а не оригинала (и това искам да направя), но си личеше, че е хубав, тъй като нищо не изглеждаше сякаш е излишно. Описанията и диалозите са силните страни на Рене Ахдие и си личеше особено, докато ни даваше детайлите за дрехите и бижутата, които Деспина избираше за Шахризад. 

 "Гневът и зората", една книга, която ви държи будни и гневни до зората (лмао, ай хейт майселф). Една книга, която да ви кара да крещите от яд и болка, да ви кара да подскачате от щастие, да не може да стоите на мястото си от напрежението, което се излива от страниците. Една книга. One book to rule them all. 

Ето й ревюто, което първоначално написах, когато отворих този празен лист:

Да й еба мамицата на тая книга иди се хвърли през прозореца потко тЪП ХАЛИД БОЛИ МЕ СЯ МАМКА ТИ ОКЕЙ МНОГО ТЕ МРАЗЯ КАК МОЖА ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ РЕНЕ АХДИЕ MOTHERFUCKER DOES THIS BOOK HURT DONT READ IT OKAY IT WILL MAKE YOU LIVE YOUR WHOLE LIFE IN AGONY I READ IT IN A DAY BECAUSE IT PUT ITS CHAINS ON ME AND NOW I CAN NEVER ESCAPE I AM UNDER ITS SPELL IVE BEEN MAKING REFERENCES IVE BEEN MAKING FUCKING REFERENCES LOOK AT HOW MUCH I ACTUALLY LOVE THIS BOOK I WANNA BURN IT i also wanna burn with it helpp

"Алена кралица" на Виктория Айвярд

Червена по ум, Сребърна по сърце.

 Мер Бароу е обикновено момиче, което живее в нищета в Подпорите, краде, за да оцелее, живее ден за ден. Тя е Червена. Цял живот е живяла с идеята, че или трябва да умре, работейки за своя крал, или да умре, биейки се за своята страна. Но всичко се променя за един ден, когато желанието й да спаси своя най-добър приятел, Килорн, води до опустошаващи събития за семейството й. Мислейки си, че дори последната й надежда да спаси хората, които обича е изгубена, тя среща Кал, който я спасява от живота, който води и й осигурява начин да помогне на семейството си. Но всичко се преобръща, когато Мер открива, че не е обикновено Червено момиче, а нещо много повече, и тя се намира сред свят, построен около мистерии, коварство, жестокост и подлост. 

Тя е като земетресение в миниатюрен човешки образ, разбиваща всичко по пътя си. // Жестока жива картина, целяща да изложи на показ красотата и блясъка - и силата на едно момиче. 

 Сюжетът на "Алена кралица" е оплетен с мистерии, интриги и предателства. Макар и да е предвидим, все пак всеки обрат успява да изкара въздуха от дробовете ти и да те остави, молейки се това, което се е случило да не е истина. 

 Светът създаден от Виктория Айвярд е интересен, но не е невиждан досега, тъй като доста книги използват тази тропа. Хората тук са разделени от цвета на кръвта си: Червени и Сребърни. Червените са принизени до нивото на слуги, живеят в нищета, работят или се бият за благополучието на Сребърните, осигуряват им малки удобства, които висшестоящите даже не забелязват и всеки ден е битка за оцеляване за тях. Сребърните от друга страна, са богове слезли от небесата, които крачат по тази земя. Притежават (x-men) способности, което за тях означава, че са над Червените, които им позволяват да ги управляват чрез сила, могъщество и страх. Живеят в дворци, създадени от оплетени тайни и прошепнати клюки. 

 Мер е първата и единствената, която успява да прескочи от едното съсловие в другото, благодарение на злополучния си късмет. Заема позиция, която хиляди Червени, дори и Сребърни, биха желали, но единственото, което тя иска е да е със семейството си и да води живот, който не е застрашен от една грешна стъпка. 

Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла - за корона, памука - за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. 

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново. 

 Героите бяха свежа глътка въздух сред всичките YA книги, които все не успяват да ми представят достатъчно интересни и силни герои. Мер се превърна в една от любимите ми момичета в литературата със силния си характер, с отказа си да се предаде, с желанието да осигури на всички това, което заслужават. Не можех да пренебрегна моментите, в които ми заприличваше на Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас, но в Мер имаше нещо повече, макар че не може да владее оръжия и да кара противниците си да треперят от страх само като я видят. За разлика, тя владее думите и мълниите. Тя е буря, затворена в тялото на човек. 

 Двата принца, от друга страна, се нуждаеха от повече дълбочина, макар че заобичах и Кал, и Мейвън. Кал със сериозността си и дълга си на войник и бъдещ крал, които се пречупваха от време на време и виждахме истинското съкровище, което се крие под маската на страховития воин. И Мейвън - нежният принц, сянката на пламъка, който толкова добре си борави с думите, използвайки ги в своя полза. Мейвън, незабележимият син, който толкова много прилича на майка си. 

  И второстепенните герои не отстъпваха на главните. Еванджелин - с бронята й от метал и жестокост, Лукас - винаги усмихнатият и хумористичен воин, Джулиан - винаги готовият да помогне, търпелив мъж с меден глас, Елара - жадна за власт и мощ, всяваща страх в сърцата на хората само с мислите си, Фарли - надеждата на Червените за един нов начин на живот, Килорн - сирак, който е успял да оцелее въпреки опитите на живота да го сломи.

 Единствените недостатъци на книгата бяха опитът на авторката да превърне чувствата (??) между Мер, Мейвън и Кал в любовен триъгълник. Имах чувството, че Мер така и не обикна Мейвън, макар че думите й заявяваха тъкмо обратното. "Любовният триъгълник" беше напълно ненужен и все още си мисля, че дори нямаше (сполучлив) такъв. 

 Също така, и стилът на писане на авторката не беше много отличаващ се, но това е нормално при повечето Young Adult книги, така че няма да я виня за това. Нямаше много дупки в него. И темпото на развитието на събитията беше много последователен - нито твърде бавно, нито твърде забързано. Виктория Айвярд не бързаше да изсипе цялата информация върху нас за една глава и ни я даваше постепенно.

 Намерих и прочетох книгата в момент, в който имах нужда от силни герои, интересен сюжет и преврати, които ме карат да искам да си отскубна косата. Разбира се, не е шедьовър или нещо нечувано и невиждано, но със сигурност се нареди сред любимите ми книги. 

Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.