Ако сте мислили, че ерата на Пърси Джаксън завърши, сте грешали жестоко, защото Пърси гръмотевично се завръща в "Гръцките богове на Пърси Джаксън" и разказва историята за създаването на света и боговете от своята забавна гледна точка. Разказва нещата такива, каквито са без да се страхува, че Зевс може да му изпрати една мълния от Олимп.
Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност да прочета и да напиша ревю за "Гръцките богове на Пърси Джаксън".
Рик Риърдън, както винаги, ни засипва с шеги и игра на думи и не ни разочарова като продължава да пише и да разказва все така увлекателно и забавно. Всяка една глава за боговете е интересна и няма как на човек да му доскучее, защото Рик Риърдън не ти позволява, като използва свежият глас на Пърси и те държи в лапите си до края на книгата.
Макар и да липсват епичните приключения на Пърси, Анабет и Гроувър и да няма надвисваща опасност, която те държи на края на седалката ти през цялата книга, има много интересни факти за гръцките богове, представени по тийнейджърския начин на Пърси.
Илюстрациите, макар и да липсват в българското издание, са поразително красиви. Джон Роко е страхотен художник, който е свършил смайваща работа върху "Гръцките богове на Пърси Джаксън".
Една свежа и лека книга за гръцката митология, която е много подходяща за деца и млади тийнейджъри, които се интересуват от митове и легенди.
Благодаря на издателство Колибри, че ми поредоставиха възможността да прочета тази книга и да напише ревю за нея.
Натан е едно момче, който през целия си живот е бил тормозен и обиждан за това, което е - нечистокръвен вещер. Майка му, която е била бяла вещица, се е самоубила, а баща му, който е най-могъщият черен вещер, никога не се е свързвал с него. И сякаш не стига, че част от семейството му се държи с него като отрепка, а и съветът се опитва да го ограничи, колкото се може повече. Целият свят е устроен срещу него и виждат само една от двете му страни - лошата. Получерен, полулош и никога полудобър. И най-иронично, думата "полу" започна бавно-бавно да изчезва от моето копие и до края на книгата остана само думата "лош".
Първите няколко глави ми бяха безинтересни и бях сигурна, че ще прочета поредната книга, която е била вдъхновена напълно и единствено от Хари Потър. И да, в началото "Полулош" има много прилики със света, който е създала Дж. К. Роулинг, но после всичко се променя. Атмосферата е мрачна и имаш чувството, че си обграден от гъста мъгла, докато четеш книгата. Преминаваш заедно през ада с Натан и чувстваш неговата болка, която винаги е там. Хората винаги са готови да му причинят болка, за да му напомнят, че не принадлежи никъде - за белите той е полулош, за черните е полудобър. Натан е отхвърлян и мачкан през цялата книга и расте в свят, който сякаш винаги му е ядосан и ние следим порастването му от малко уплашено дете до тийнеджър, който се е научил да оцелява.
Стилът на писане на авторката е особен и ти трябват около 50 страници да свикнеш с него, но когато вече си свикнал, усещаш колко много си подхожда с всичко. Изреченията са динамични, кратки и резки и допринасят към характера на Натан, атмосферата и сюжета. Напрежението е винаги на ниво и авторката завършва главите на най-критичните моменти и те принуждава да продължаваш напред, защото искаш да научиш какво се случва.
Книгата не беше нито твърде прибързана, нито твърде забавена, а Сали Грийн беше улучила точното темпо. Първата и последната част са бързи и летиш през тях, а средната част е забавена, за да можеш да преживееш всичко от живота на Натан, както трябва и да го разбереш напълно.
Героите бяха разнообразни и интересни и беше прекрасно да гледаме как Натан расте и се развива.
Нещо, което никой не споменава, а аз мисля, че е важно всички да знаят, е, че Натан е бисексуален, biracial (второто може и да не съм разбрала правилно) и има дислексия. Тъй като в книгите рядко има бисексуални герои, много се зарадвах като го разбрах. Всъщност самият Натан не си слага определение, защото му е по-удобно да не го прави (потвърдено от авторката), но ако ще попадне в една категория, то той ще е бисексуален. Натан се опитва да докаже на света, че е полудобър вместо полулош. Но за света няма значение дали душата е на майка му, тъй като тялото му е на баща му. През целия си живот е бил тормозен и буквално измъчван и това си оказва работата върху психиката му. Той е един от най-интересните главни герои, които съм срещала и бързо се превърна в един от любимите ми.
Част от семейството му, като баба му, сестра му - Дебора, и брат му - Аран, винаги бяха там за да го защитят, за да се грижат за него и го третираха с обич. И това отчасти помогна на Натан да не загуби напълно себе си и да не полудее. Семейството му беше неговата надежда да живее и надеждата му за по-добро бъдеще.
Героите, които се появиха по-късно - Меркюри, Габриел, Роуз, също бяха интересни и разнообразни. Меркюри е могъща черна вещица, от която Натан търси помощ, Габриел е черен вещер, затворен в тялото на безцветен (обикновен човек), който помага на Натан и се влюбва в него, а Роуз е бяла вещица, отгледана от Меркюри, която мрази своя вид и служи на жената, която се е грижела за нея.
Всички герои ги заобичах, но един успя да ме подразни.
Аналис е бяла вещица, която е там само за да служи като любовен интерес за Натан. Нямаще абсолютна никаква роля в книгата освен тази. Единствените й описания бяха "мила, сладка, коса като мед, бяла и гладка кожа". Аналис нямаше характер и затова няма начин да я харесаш. Тя не е там като герой, който да служи за сюжета и да играе някаква интересна роля, а единствено за да предизвика чувства у Натан.
Като цяло книгата е прекрасно и интересно четиво и я препоръчвам на всеки, който си търси нещо по-динамично и по-мрачно, защото Сали Грийн има доста за предлагане от тези две неща.
Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен.
Страхът ще започне да се страхува от мен.
Благодаря на издателство Егмонт, че ми предоставиха възможността да прочета и напиша ревю за "Възпламени ме".
От Пункт Омега е останал просто един кратер. Всички приятели на Джулиет са най-вероятно мъртви, а тя се събужда в дома на човек, който би трябвало да мрази. Изпълнена с гняв и отчаяние, тя трябва да се съюзи с Уорнър, за да си осигури бъдеще, в което няма просто да оцелява от ден на ден, за да спаси човечеството, за да срине Възобновителите, и най-вече - за да убие бащата на Уорнър.
Джулиет Ферърс е способна да премести цяла планета, тя вече не е уязвима и просто едно малко момиченце, което се нуждае от спасяване. Джулиет Ферърс е уверена, силна и е готова да възпламени света на Възобновителите. Джулиет Ферърс не се нуждае от хора да я водят и да я защитават, защото е решена тя да ги води.
Тахере Мафи за пореден път ме убеждава, че знае как да използва думите, че да ги накара да звучат като песен. Тя успява да постави всички правилни думи на всичките им правилни места и по този начин си създава един уникален и неповторим стил на писане, който завинаги ще помня, и който се е загнездил в сърцето ми. Тя не пише просто една Young Adult книга. Тя пише една книга, която ще мотивира момичета около света да се приемат такива, каквито са и да не ги е страх да бъдат водачи, да не позволяват на другите да ги мачкат.
Героите до един бяха прекрасно развити и променени и не спираха да растат в продължение на цялата книга. Джулиет от уязвимо момиченце се превърна в уверена жена, Уорнър от психопат се превърна в мил и интересен човек, Кенджи от шегаджията на групата се превърна в задълбочен герой, а Адам от безгръбначно същество се превърна в по-безгръбначно същество.
Динамиката и напрежението са на ниво от първата до последната страница и не можеш да оставиш книгата, и преди да си разбрал, минали са два часа и ти си задъхан от всичките емоции, които "Възпламени ме" предлага. Не бих могла да си представя по-перфектен край за трилогията.
ако търсите книга, която не е action-packed, но все пак успява да те държи под напрежение, успява да ви изненада отново и отново - то тогава сте попаднали на правилния пост, защото "къде си, берндадет" на мария семпъл е една интересна книга, която е написана по особен, но приятен начин.
бернадет фокс е бивш архитект, агорафоб и най-добра приятелка и майка на бий. всичко започва, когато бий пожелава пътуване до антарктида заради отличния си успех и родителите й се съгласяват. но за бернадет, която е наела виртуална асистенка от индия да изпълнява ежедневните й задължения, пътуване до южния полюс е голям проблем. и един ден тя просто изчезва. бий събира имейли, официални документи, бележки и тайни кореспонденции и създава един интригуващ роман за загубилия желание да твори гений.
3/4 от историята в книгата е разказана чрез имейли и бележки, а останалата 1/4 от дъщерята на бернадет фокс - бий. в книгата няма никакви действия, които те оставят без дъх, но мария семпъл успява да те държи на края на седалката ти с помощта на интересния начин на разказване на една история за творец, който вече не твори и се превръща в заплаха за обществото.
ако не твориш, бернадет, ще се превърнеш в заплаха за обществото.
мислите, че сега ви е скучно? е, ще става все по-скучно. колкото по-скоро научите, че от вас зависи да си направите живота интересен, толкова по-добре за вас.
не исках книгата да свършва, исках да продължавам да чета за ежедневието на бернадет фокс, която намираше всякакви начини да го направи интересно. когато дойде краят, останах със зейнала уста, защото, макар и да не го очаквах, тази книга ме беше сграбчила и повлякла със себе си след следите на бернадет и се нареди сред любимите ми.
не бях останала с много позитивни впечатления от първата част на трилогията - "разбий ме", но "разнищи ме" компенсира за всичко. обикнах я от първата страница и знаех, че ще съм потопена в книгата и светът й. поетичният стил на писане на авторката тече по страниците и сцените преминават пред очите ти, сякаш всичко се случва при теб и ти си част от книгата.
джулиет, която създава впечатление на девойка в беда в "разбий ме", претърпява тотална трансформация в "разнищи ме" и се превръща в силна героиня, която се учи как да контролира себе си и силите си, и не се нуждае от човек, който да я спаси. опитвайки се да приеме себе си такава, каквато е, опознавайки човек, който е мислила, че е чудовище, справяйки се с унищожителната си дарба, джулиет се мъчи да оцелее в един свят, който непрестанно хвърля трудности към нея.
уорнър е един от най-добре написаните и интересни антагонисти, които някога съм срещала. да, тотално умопомрачен е, но същевременно те привлича със своя характер и искаш да знаеш повече за него и какъв човек е всъщност. той е една голяма мистерия за всички и никой не знае как функционира мозъкът му.
адам беше тотално безполезен през цялата книга и с всяка страница ме отблъскваше повече и повече. той е злодей протагонист, както се изразяват някои хора и ми се искаше да не беше присъствал толкова много в книгата, тъй като други герои, като кенджи, брендън и уинстън, бяха по-интересни за четене и заслужаваха светлината от прожектора.
книгата си е Young Adult и сюжетът е нещо, което можеш да видиш във всяка една книга от жанра, но тахара мафи е успяла да поднесе всичко правилно и това прави тази трилогия уникална.
"разнищи ме" е перфектното продължение на "разбий ме". държи те под напрежение през цялото време, запознава те с нови интересни и забавни герои, главните герои се развиват и стават по-силни, стилът на писане на авторката те омайва и те държи здраво в ръцете си до края на книгата. а след като всичко свърши, ти искаш още.
в продължението на "в морските дълбини", "гибелна вълна", получаваме по умерено количество от всичко, което желаех от поредицата: много приключения, герои, които се развиват и стават все по-добри с всяка страница, интересни и напрегнати моменти, които те карат да разлистваш страниците и не можеш да оставиш книгата за часове.
понякога ми е наистина трудно да приема, че тази книга е предназначена за по-младата аудитория, тъй като немалко хора умират и биват пленени, поробени, и измъчвани. авторката никак не си спестява трагичните събития на войната, макар и да са написани по лек начин, който не натоварва читателя допълнително.
за съжаление, доста от събитията, които се случиха в книгата, ги бях отгатнала преди да се случат, но това мога да го простя, тъй като книгата не е предназначена за моята възраст. събитията като цяло не бяха нито твърде прибързани, нито твърде забавени, а всичко течеше гладко. и най-важното: авторката даваше информацията постепенно този път, а не наведнъж, както направи в първата книга, което ме зарадва.
имаше голям напредък в характерите на двете героини, от чиито гледни точки се разказва книгата. личностите на серафина и нийла бяха по-задълбочени и авторката ги беше развила доста, и то по добър начин. серафина най-накрая се държеше като една кралица, която трябва да се грижи за народа си и беше готова да се жертва за тях, а нийла беше доста променена и се класира в листа с любимите ми герои от книгите. само едно нещо не ме зарадва: другите четири русалки ги нямаше, а само бяха споменавани от време на време, и линг я видяхме веднъж. искаше ми се първа книга да беше само за нийла и серафина, втора - за други две, и трета - за останалите две и последната - за всички. но и с това, което получихме съм доволна, защото ако не беше така, тогава можеше и да не видим развитието на нийла и серафина.
втората книга, както и първата, завърша с отворен край и те оставя, искащ/а още и още. макар и да не го очаквах, беше по-добра от първата и със сигурност бих прочела и останалите книги, когато излязат.
искрено благодаря на издателство "егмонт", че ми предоставиха възможността да прочета тази прекрасна книга!
докато четях "в морските дълбини" имах чувството, че отново съм мъничко момиченце, което гледа "the little mermaid" и "h2o" по дисни и се прави на русалка с приятелките си.
дъще на мероу, намери петте.
смели са те, надеждата за нашето море.
една със сърце, което носи светлината.
една, която вижда бъдещето на нещата.
една, която още няма вяра,
затуй не може инак, освен да заблуждава.
една с дух силен, непреклонен,
една, що пее песните на света подводен.
заедно намерете талисманите
на шестимата царували,
скрити под водите на океаните,
щом мракът и светлината са налудували.
стилът на писане на дженифър донъли е доста лек и тече (pun intended) по страниците, за което много се радвам, защото ми трябваше книга, която да прочета бързо и лесно. авторката не използва твърде сложни думи, което си е нормално, тъй като е написала книгата за своята 10 годишна дъщеря. имаше доста измислени думи, много от които бяха абсурдни, но търпими, но мисля, че играта с думи, която правеше авторката се губеше в превода.
имах чувството, че сюжетът е изкаран от някой дисни филм. всичко беше вълшебно и морското дъно беше представено като едно прекрасно кралство с прекрасни владетели и прекрасни жители. главната героиня си имаше домашен любимец октопод (който така и не разбрах дали умря?), който се казваше силвестър. но нямах против всичко това, тъй като ми трябваше нещо леко и вълшебно.
имаше доста неща, които ми харесаха: добри взаимоотнешения и приятелства между момичетата (освен серафина и астрид, но както и да е), много лека романтика, силни момичета, матриархално кралство, и разнообразни герои от страна на раса и националност. бих се радвала да видя някое малко дете да чете тази книга.
имаше и неща, които не харесах, разбира се (при всяка книга имам): авторката направо ни хвърляше информация за света без напълно да обяснява нищо, героите бяха като цяло добри, но нещо им липсваше, което ми пречеше да се свържа с тях, понякога книгата ставаше твърде детска дори и за едно дете. но тези неща не ми попречиха много да харесам голяма част от книгата.
искаше ми се повече да знаехме за героите освен серафина и нийла, защото линг, астрид и ава ми бяха много интересни. но сигурно във втората книга ще опознаем тях по-добре.
имаше моменти, в които серафина и нийла ме дразнеха и ми се искаше книгата да беше от гледна точка на линг, тъй като тя може да говори на всякакви езици и щеше да бъде интересно да видим някои неща през нейните очи.
доволна съм от книгата, тъй като не очаквах много, защото не бях прочела най-позитивните ревюта. но с удоволствие ще прочета и втората книга и искам да благодаря на издателство "егмонт", че ми предоставиха възможността да прочета "в морските дълбини".
коуди е потресена и смазана от скръб след самоубийството на най-близката й приятелка мег. двете са споделяли всичко, но смъртта връхлита без предизвестие. коуди отива в колежа на мег, за да събере вещите й и да ги изпрати у дома, и открива, че не знае още много за живота на приятелката си.
още когато книгата излезе за първи път, исках да я прочета и хубавата възможност ми беше предоставена от издателство колибри като ми изпратиха "аз бях тук".
книгата пристигна в точния момент, защото четях "the fellowship of the ring" и се нуждаех от някоя young adult книга. разказва се за самоубийство, така че човек би очаквал да е доста тежка, но всъщност стилът на писане на авторката е лек и книгата се чете много бързо. но темите в книгата са доста тежки, така че trigger warning. както казах гейл форман пише много леко и няма нищо особено в стила й, но също така и (поне аз) не забелязах много дупки и грешки в писането й. стилът й на писане просто е стабилен.
прочетох "аз бях тук" за 3 дни, което за тази година мисля, че е рекорд, защото напоследък чета много бавно. очаквах малко повече от книгата, тъй като всички хвалят гейл форман за останалите й книги, но явно това е нейната най-слаба книга.
сюжетът беше интересен и авторката е измислила всичко с форумите за подкрепа добре, което ми хареса. имаше някои хубави попадения от страна на цитати и силни моменти, но не бяха много. иска ми се гейл форман да се беше фокусирала малко повечко върху чувствата на главната си героиня.
коуди, главната ни героиня, имаше ааааадски много моменти, в които единственото нещо, което правеше беше 1) да се оплаква от живота си, 2) да обвинява всички около себе си за всичко, 3) да се оплаква от живота си, 4) да се рови в личното пространство на мъртвата си приятелка, 5) да прави всичко друго освен да тъжи по своята мъртва приятелка и 6) да обвинява всички около себе си за всичко. книгата се състоеше главно от такива моменти. искаше ми се всеки освен коуди да беше главен герой, защото, за разлика от нея, имаше много интересни второстепенни герои.
като говорим за интересни второстепенни герои: има lgbtqia+ representation от тяхна страна, вегетарианци, вегани и просто разнообразие от герои, които ме очароваха.
разбира се, имаме си и "лошо момче", както в повечето young adult книги, но този път "лошото момче" беше адски сладичък (това не го казвам често). бен макалистър е вокалист-китарист в рок банда и единственото, което крещи "лошо момче" у него е първата им среща с коуди. иначе си беше нормално сладичко момче. има си две котенца, които постоянно снима и праща снимки на коуди и в един момент от книгата отказа цигарите. душичка е.
"аз бях тук" ми беше доста интересна от първата до последната страница, макар че коуди ме дразнеше през голяма част от книгата. авторката успя да ми задържи интереса до края и искам да й кажа едно браво за това, защото по принцип не харесвам книги, в които има дразнещи главни герои. трудно е да ме накараш да харесам такава книга.
някой ден със сигурност, ако ми се удаде възможност, ще прочета и "да остана ли?" и останалите книги на гейл форман.
бях малко скептична към писането на този пост, но нямаше да издържа без да публикувам нещо.
ходенето до рим ме накара да осъзная (или реализирам, както айви казва) няколко неща: 1. всичко си има последици, 2. има ужасни хора навсякъде, 3. има и адски прекрасни и красиви хора навсякъде и 4. всичко е история.
всичко около мен беше история. сградите, улиците, статуите, картините. всичко беше част от миналото. всичко беше толкова красиво и старо. мисълта, че има сгради на над 1000 години в един град ме очарова. човешки същества като всички нас са живели там преди, те са градяли и са оставяли следи в историята. рим ме накара да се замисля за това, че съвременните хора оставяме толкова малки следи след нас. преди са мислели за величие и вековност. сега градим сгради, които се рушат след няколко години.
с това ви оставям да разгледате снимките. опитах се да сложа, колкото се може по-малко снимки в поста, защото имам и албум във фейсбук: клик. и също така се опитах да сложа повече снимки, които не са в албума:
преди да съм започнала това ревю искам да кажа, че това е лично мое мнение и няма нищо лошо, ако вие самите харесвате книгата "нещата, на които не ни учат в училище".
емил конрад не е писател. не му се отдава да пише хубави и смислени книги. чела съм достатъчни добри книги от добри автори, че да мога да забележа, че писането на книги не е за емил конрад. може и да е добър като влогър, не знам. не следя клиповете му. но със сигурност не е добър писател. в книгата се говори за доста теми, които ми се струва, че емил конрад не разбира напълно и понякога мислите му стават твърде объркани и прескача от една тема на друга. имаше доста неща, които ме накараха да въздишам от разочарование. никога не съм мислила, че емил конрад е сексист, но точно като такъв се явява в своята книга:
имаше и пълни глупости, които ми се сториха, че бяха там, защото книгата трябваше да е поне 90 страници:
някак се чувствам обидена от тази книга, защото е пълна с негативизъм и поне 2 пъти забелязах, че емил конрад (може би без да иска) леко обиди своите фенове. на всяка страница имах чувството, че конрад ми натяква колко по-различен е от всички други, защото когато е на концерт не държи телефон в ръката си, с който снима видео, или защото като е бил дете всъщност е излизал навън, и колко по-специален е от жената, която е срещнал в метрото, която слушала "най-мазния кючек". това с жената наистина ме отврати. не факта, че жената е слушала музика, която й харесва и има право да харесва, защото всеки си има предпочитания, а факта, че конрад съди хората по жанра музика, която слушат. и че всъщност каза, че жената е била много красива, но се е отвратил от нея заради музиката, която слушала. никога, ама наистина никога, не съм мислела, че емил конрад е толкова тесногръд.
и главата за смъртта беше the last straw for me. разбрах, че е сексист и расист, и че съди хората по музиката, която слушат, но после разбрах, че е още по-нетолерантен. говореше за това как е глупаво хората да казват "моите съболезнования", защото умрелият човек не е бил техен близък, и колко тъпо било, че се вайкали за човек, който не познавали. не знаех, че вече на всички ни е забранено да съчувстваме на други и да имаме достатъчно уважение, ако не към мъртвия, поне към семейството му, че да покажем, че ни пука поне малко. и като каза, че всички казвали, че мъртвият човек бил в рая там горе, а може би всъщност е в ада, исках да си ударя главата някъде. това, което правят се нарича уважение към един мъртъв човек, който вече и без това не съществува и близките му със сигурност са съкрушени. чувствам как ще започна да рантвам адски много, ако продължа, така че спирам.
книгата не я препоръчвам на никого, но пък ако сте я чели, моля кажете ми мнението си (без да ставате на посмешище, обиждайки ме, както вече направиха анонимнете в аск). надявам се да не съм обидила никого и ако съм, не това ми беше целта, тъй като просто си изразявам мнението и мислите.
