"къде си, бернадет" на мария семпъл

 ако търсите книга, която не е action-packed, но все пак успява да те държи под напрежение, успява да ви изненада отново и отново - то тогава сте попаднали на правилния пост, защото "къде си, берндадет" на мария семпъл е една интересна книга, която е написана по особен, но приятен начин. 

 бернадет фокс е бивш архитект, агорафоб и най-добра приятелка и майка на бий. всичко започва, когато бий пожелава пътуване до антарктида заради отличния си успех и родителите й се съгласяват. но за бернадет, която е наела виртуална асистенка от индия да изпълнява ежедневните й задължения, пътуване до южния полюс е голям проблем. и един ден тя просто изчезва. бий събира имейли, официални документи, бележки и тайни кореспонденции и създава един интригуващ роман за загубилия желание да твори гений. 

 3/4 от историята в книгата е разказана чрез имейли и бележки, а останалата 1/4 от дъщерята на бернадет фокс - бий. в книгата няма никакви действия, които те оставят без дъх, но мария семпъл успява да те държи на края на седалката ти с помощта на интересния начин на разказване на една история за творец, който вече не твори и се превръща в заплаха за обществото. 

ако не твориш, бернадет, ще се превърнеш в заплаха за обществото. 

мислите, че сега ви е скучно? е, ще става все по-скучно. колкото по-скоро научите, че от вас зависи да си направите живота интересен, толкова по-добре за вас. 

 не исках книгата да свършва, исках да продължавам да чета за ежедневието на бернадет фокс, която намираше всякакви начини да го направи интересно. когато дойде краят, останах със зейнала уста, защото, макар и да не го очаквах, тази книга ме беше сграбчила и повлякла със себе си след следите на бернадет и се нареди сред любимите ми. 

"разнищи ме" на тахара мафи

искаха да ме открият. аз ще ги намеря първа. 

 не бях останала с много позитивни впечатления от първата част на трилогията - "разбий ме", но "разнищи ме" компенсира за всичко. обикнах я от първата страница и знаех, че ще съм потопена в книгата и светът й. поетичният стил на писане на авторката тече по страниците и сцените преминават пред очите ти, сякаш всичко се случва при теб и ти си част от книгата. 

 джулиет, която създава впечатление на девойка в беда в "разбий ме", претърпява тотална трансформация в "разнищи ме" и се превръща в силна героиня, която се учи как да контролира себе си и силите си, и не се нуждае от човек, който да я спаси. опитвайки се да приеме себе си такава, каквато е, опознавайки човек, който е мислила, че е чудовище, справяйки се с унищожителната си дарба, джулиет се мъчи да оцелее в един свят, който непрестанно хвърля трудности към нея. 

 уорнър е един от най-добре написаните и интересни антагонисти, които някога съм срещала. да, тотално умопомрачен е, но същевременно те привлича със своя характер и искаш да знаеш повече за него и какъв човек е всъщност. той е една голяма мистерия за всички и никой не знае как функционира мозъкът му. 

 адам беше тотално безполезен през цялата книга и с всяка страница ме отблъскваше повече и повече. той е злодей протагонист, както се изразяват някои хора и ми се искаше да не беше присъствал толкова много в книгата, тъй като други герои, като кенджи, брендън и уинстън, бяха по-интересни за четене и заслужаваха светлината от прожектора.

 книгата си е Young Adult и сюжетът е нещо, което можеш да видиш във всяка една книга от жанра, но тахара мафи е успяла да поднесе всичко правилно и това прави тази трилогия уникална. 

 "разнищи ме" е перфектното продължение на "разбий ме". държи те под напрежение през цялото време, запознава те с нови интересни и забавни герои, главните герои се развиват и стават по-силни, стилът на писане на авторката те омайва и те държи здраво в ръцете си до края на книгата. а след като всичко свърши, ти искаш още. 

"гибелна вълна" на дженифър донъли

 в продължението на "в морските дълбини", "гибелна вълна", получаваме по умерено количество от всичко, което желаех от поредицата: много приключения, герои, които се развиват и стават все по-добри с всяка страница, интересни и напрегнати моменти, които те карат да разлистваш страниците и не можеш да оставиш книгата за часове.

 понякога ми е наистина трудно да приема, че тази книга е предназначена за по-младата аудитория, тъй като немалко хора умират и биват пленени, поробени, и измъчвани. авторката никак не си спестява трагичните събития на войната, макар и да са написани по лек начин, който не натоварва читателя допълнително. 

 за съжаление, доста от събитията, които се случиха в книгата, ги бях отгатнала преди да се случат, но това мога да го простя, тъй като книгата не е предназначена за моята възраст. събитията като цяло не бяха нито твърде прибързани, нито твърде забавени, а всичко течеше гладко. и най-важното: авторката даваше информацията постепенно този път, а не наведнъж, както направи в първата книга, което ме зарадва. 

  имаше голям напредък в характерите на двете героини, от чиито гледни точки се разказва книгата. личностите на серафина и нийла бяха по-задълбочени и авторката ги беше развила доста, и то по добър начин. серафина най-накрая се държеше като една кралица, която трябва да се грижи за народа си и беше готова да се жертва за тях, а нийла беше доста променена и се класира в листа с любимите ми герои от книгите. само едно нещо не ме зарадва: другите четири русалки ги нямаше, а само бяха споменавани от време на време, и линг я видяхме веднъж. искаше ми се първа книга да беше само за нийла и серафина, втора - за други две, и трета - за останалите две и последната - за всички. но и с това, което получихме съм доволна, защото ако не беше така, тогава можеше и да не видим развитието на нийла и серафина. 

 втората книга, както и първата, завърша с отворен край и те оставя, искащ/а още и още. макар и да не го очаквах, беше по-добра от първата и със сигурност бих прочела и останалите книги, когато излязат. 

  искрено благодаря на издателство "егмонт", че ми предоставиха възможността да прочета тази прекрасна книга! 

"в морските дълбини" на дженифър донъли

 докато четях "в морските дълбини" имах чувството, че отново съм мъничко момиченце, което гледа "the little mermaid" и "h2o" по дисни и се прави на русалка с приятелките си. 

дъще на мероу, намери петте.

смели са те, надеждата за нашето море.

една със сърце, което носи светлината.

една, която вижда бъдещето на нещата.

една, която още няма вяра,

затуй не може инак, освен да заблуждава.

една с дух силен, непреклонен,

една, що пее песните на света подводен.

заедно намерете талисманите

на шестимата царували,

скрити под водите на океаните,

щом мракът и светлината са налудували. 

 стилът на писане на дженифър донъли е доста лек и тече (pun intended) по страниците, за което много се радвам, защото ми трябваше книга, която да прочета бързо и лесно. авторката не използва твърде сложни думи, което си е нормално, тъй като е написала книгата за своята 10 годишна дъщеря. имаше доста измислени думи, много от които бяха абсурдни, но търпими, но мисля, че играта с думи, която правеше авторката се губеше в превода. 

 имах чувството, че сюжетът е изкаран от някой дисни филм. всичко беше вълшебно и морското дъно беше представено като едно прекрасно кралство с прекрасни владетели и прекрасни жители. главната героиня си имаше домашен любимец октопод (който така и не разбрах дали умря?), който се казваше силвестър. но нямах против всичко това, тъй като ми трябваше нещо леко и вълшебно. 

имаше доста неща, които ми харесаха: добри взаимоотнешения и приятелства между момичетата (освен серафина и астрид, но както и да е), много лека романтика, силни момичета, матриархално кралство, и разнообразни герои от страна на раса и националност. бих се радвала да видя някое малко дете да чете тази книга. 

 имаше и неща, които не харесах, разбира се (при всяка книга имам): авторката направо ни хвърляше информация за света без напълно да обяснява нищо, героите бяха като цяло добри, но нещо им липсваше, което ми пречеше да се свържа с тях, понякога книгата ставаше твърде детска дори и за едно дете. но тези неща не ми попречиха много да харесам голяма част от книгата. 

 искаше ми се повече да знаехме за героите освен серафина и нийла, защото линг, астрид и ава ми бяха много интересни. но сигурно във втората книга ще опознаем тях по-добре. 

 имаше моменти, в които серафина и нийла ме дразнеха и ми се искаше книгата да беше от гледна точка на линг, тъй като тя може да говори на всякакви езици и щеше да бъде интересно да видим някои неща през нейните очи. 

 доволна съм от книгата, тъй като не очаквах много, защото не бях прочела най-позитивните ревюта. но с удоволствие ще прочета и втората книга и искам да благодаря на издателство "егмонт", че ми предоставиха възможността да прочета "в морските дълбини". 

"аз бях тук" на гейл форман

коуди е потресена и смазана от скръб след самоубийството на най-близката й приятелка мег. двете са споделяли всичко, но смъртта връхлита без предизвестие. коуди отива в колежа на мег, за да събере вещите й и да ги изпрати у дома, и открива, че не знае още много за живота на приятелката си. 

още когато книгата излезе за първи път, исках да я прочета и хубавата възможност ми беше предоставена от издателство колибри като ми изпратиха "аз бях тук".

книгата пристигна в точния момент, защото четях "the fellowship of the ring" и се нуждаех от някоя young adult книга. разказва се за самоубийство, така че човек би очаквал да е доста тежка, но всъщност стилът на писане на авторката е лек и книгата се чете много бързо. но темите в книгата са доста тежки, така че trigger warning. както казах гейл форман пише много леко и няма нищо особено в стила й, но също така и (поне аз) не забелязах много дупки и грешки в писането й. стилът й на писане просто е стабилен. 

прочетох "аз бях тук" за 3 дни, което за тази година мисля, че е рекорд, защото напоследък чета много бавно. очаквах малко повече от книгата, тъй като всички хвалят гейл форман за останалите й книги, но явно това е нейната най-слаба книга. 

сюжетът беше интересен и авторката е измислила всичко с форумите за подкрепа добре, което ми хареса. имаше някои хубави попадения от страна на цитати и силни моменти, но не бяха много. иска ми се гейл форман да се беше фокусирала малко повечко върху чувствата на главната си героиня. 

коуди, главната ни героиня, имаше ааааадски много моменти, в които единственото нещо, което правеше беше 1) да се оплаква от живота си, 2) да обвинява всички около себе си за всичко, 3) да се оплаква от живота си, 4) да се рови в личното пространство на мъртвата си приятелка, 5) да прави всичко друго освен да тъжи по своята мъртва приятелка и 6) да обвинява всички около себе си за всичко. книгата се състоеше главно от такива моменти. искаше ми се всеки освен коуди да беше главен герой, защото, за разлика от нея, имаше много интересни второстепенни герои. 

като говорим за интересни второстепенни герои: има lgbtqia+ representation от тяхна страна, вегетарианци, вегани и просто разнообразие от герои, които ме очароваха. 

разбира се, имаме си и "лошо момче", както в повечето young adult книги, но този път "лошото момче" беше адски сладичък (това не го казвам често). бен макалистър е вокалист-китарист в рок банда и единственото, което крещи "лошо момче" у него е първата им среща с коуди. иначе си беше нормално сладичко момче. има си две котенца, които постоянно снима и праща снимки на коуди и в един момент от книгата отказа цигарите. душичка е. 

"аз бях тук" ми беше доста интересна от първата до последната страница, макар че коуди ме дразнеше през голяма част от книгата. авторката успя да ми задържи интереса до края и искам да й кажа едно браво за това, защото по принцип не харесвам книги, в които има дразнещи главни герои. трудно е да ме накараш да харесам такава книга. 

някой ден със сигурност, ако ми се удаде възможност, ще прочета и "да остана ли?" и останалите книги на гейл форман. 

rome wasn't built in a day

бях малко скептична към писането на този пост, но нямаше да издържа без да публикувам нещо. 

ходенето до рим ме накара да осъзная (или реализирам, както айви казва) няколко неща: 1. всичко си има последици, 2. има ужасни хора навсякъде, 3. има и адски прекрасни и красиви хора навсякъде и 4. всичко е история. 

всичко около мен беше история. сградите, улиците, статуите, картините. всичко беше част от миналото. всичко беше толкова красиво и старо. мисълта, че има сгради на над 1000 години в един град ме очарова. човешки същества като всички нас са живели там преди, те са градяли и са оставяли следи в историята. рим ме накара да се замисля за това, че съвременните хора оставяме толкова малки следи след нас. преди са мислели за величие и вековност. сега градим сгради, които се рушат след няколко години. 

с това ви оставям да разгледате снимките. опитах се да сложа, колкото се може по-малко снимки в поста, защото имам и албум във фейсбук: клик. и също така се опитах да сложа повече снимки, които не са в албума:

"нещата, на които не ни учат в училище"

преди да съм започнала това ревю искам да кажа, че това е лично мое мнение и няма нищо лошо, ако вие самите харесвате книгата "нещата, на които не ни учат в училище".

емил конрад не е писател. не му се отдава да пише хубави и смислени книги. чела съм достатъчни добри книги от добри автори, че да мога да забележа, че писането на книги не е за емил конрад. може и да е добър като влогър, не знам. не следя клиповете му. но със сигурност не е добър писател. 
в книгата се говори за доста теми, които ми се струва, че емил конрад не разбира напълно и понякога мислите му стават твърде объркани и прескача от една тема на друга. имаше доста неща, които ме накараха да въздишам от разочарование. 
никога не съм мислила, че емил конрад е сексист, но точно като такъв се явява в своята книга:

имаше и пълни глупости, които ми се сториха, че бяха там, защото книгата трябваше да е поне 90 страници:

някак се чувствам обидена от тази книга, защото е пълна с негативизъм и поне 2 пъти забелязах, че емил конрад (може би без да иска) леко обиди своите фенове. на всяка страница имах чувството, че конрад ми натяква колко по-различен е от всички други, защото когато е на концерт не държи телефон в ръката си, с който снима видео, или защото като е бил дете всъщност е излизал навън, и колко по-специален е от жената, която е срещнал в метрото, която слушала "най-мазния кючек". това с жената наистина ме отврати. не факта, че жената е слушала музика, която й харесва и има право да харесва, защото всеки си има предпочитания, а факта, че конрад съди хората по жанра музика, която слушат. и че всъщност каза, че жената е била много красива, но се е отвратил от нея заради музиката, която слушала. никога, ама наистина никога, не съм мислела, че емил конрад е толкова тесногръд. 

и главата за смъртта беше the last straw for me. разбрах, че е сексист и расист, и че съди хората по музиката, която слушат, но после разбрах, че е още по-нетолерантен. говореше за това как е глупаво хората да казват "моите съболезнования", защото умрелият човек не е бил техен близък, и колко тъпо било, че се вайкали за човек, който не познавали. не знаех, че вече на всички ни е забранено да съчувстваме на други и да имаме достатъчно уважение, ако не към мъртвия, поне към семейството му, че да покажем, че ни пука поне малко. и като каза, че всички казвали, че мъртвият човек бил в рая там горе, а може би всъщност е в ада, исках да си ударя главата някъде. това, което правят се нарича уважение към един мъртъв човек, който вече и без това не съществува и близките му със сигурност са съкрушени. чувствам как ще започна да рантвам адски много, ако продължа, така че спирам.

книгата не я препоръчвам на никого, но пък ако сте я чели, моля кажете ми мнението си (без да ставате на посмешище, обиждайки ме, както вече направиха анонимнете в аск). надявам се да не съм обидила никого и ако съм, не това ми беше целта, тъй като просто си изразявам мнението и мислите. 

eleanor and park

знаете ли онова чувство, когато прочете една наистина много хубава книга и ви боли, но нямате нищо против тази болка? ето така се чувствах през цялото време, докато четях "еленор и парк". 

еленор е 16 годишно момиче. нова е в училището и носи шантави и безобразно съчетани дрехи и косата й е червена and all over the place. 

парк е 16 годишно момче, което се опитва да бъде невидим и успява. слушалки в ушите и комикс в ръцете. но за негово нещастие, еленор не може да бъде невидима дори и да иска, защото всичко по нея крещи "забележете ме!" и най-лошото - тя сяда до него на автобуса. 

не знам дали ще излъжа като кажа, че това ми е любимата романтична книга, но наистина мисля така, защото беше адски сладко и адски тъжно понякога. имаше доста моменти, в които се смях и такива, в които сърцето ми се разбиваше и исках да прегърна еленор, защото тя го заслужава. 

рейнбоу рауел има свой специфичен начин на писане и знаех, че няма да ме разочарова и с "еленор и парк" и не го направи. даже ми хареса още повече от "fangirl".

всички герои в книгата са много реални, понякога даже твърде реални. всичко, сторено от тях винаги беше толкова човешко и дори и да е грешно, няма как да ги мразиш (освен ричи), защото са написани по адски добър начин. 

книгата я изчетох за 2 дни, което не си е изненадана, защото рейнбоу рауел пише толкова увлекателно, че не искаш да оставиш книгата. и главите са доста кратки, така че it's a win-win situation. и ако не сте я чели, какво чакате?!

le cirque des rêves

"нощният цирк" на ерин моргънстърн е най-красивата книга, която някога съм чела. 

всичко, което бих могла да поискам от една книга е събрано в "нощният цирк". красив стил на писане, интересни герои, увлекателен сюжет и много мистерия и адски много въпроси, които в края си получават отговорите.

ако не знаете за какво се разказва (да не живеете под някой камък??), нека се опитам да ви обясня. става въпрос за един цирк, който е пълен със загадки и впечатляващи палатки, в които има всякакви уникални вълшебства, които ще ви накарат да искате да не напускате цирка никога. но зад всички тези вълшебни и уникални палатки се крие една игра - съзтезание между двама илюзионисти, които още от малки са били обучавани от двама врагове за тяхната игра. силия и марко биват обучавани по два напълно различни начина и не знаят кой всъщност е техният опонент, докато не бива създаден нощният цирк, който всъщност е тяхната сцена. техните учители отказват да им издадат правилата на играта и как всъщност се побеждава в нея до самия край, което е наистина жестоко, защото двамата младежи се влюбват, което си има своите последици. 

от описанието звучи сякаш само силия и марко са героите, но всъщност имаме и малкия бейли, който расте през книгата и има адски голямо значение за цирка и всички в него. 

книгата се разказва от четири главни гледни точки: на силия, марко, бейли и вашата. да, ващата, защото има малки части от книгата, в които се разказва за вашето преживяване в цирка: 

късно е, затова пред палатката на гадателката няма опашка.

докато хладният нощен въздух навън е наситен с аромат на карамел и пушек, в тази палатка е топло и мирише на ароматни пръчици, рози и пчелен восък. 

не чакате много, за да минете през завесата.

удрянето на мънистата едно в друго звучи като ромон на дъжд. стаята отзад е заобиколена от свещи. 

сядате до масата в средата. столът ви е изненадващо удобен.

лицето на гадателката е скрито зад прозрачен черен воал, но сетлината улява очите й, когато се усмихват.

тя не разполага с кристална топка. нито с тесте карти. 

само с шепа блестящи сребърни звезди, които разпръсва по покритата с кадифе маса и ги разчита така, сякаш са руни. 

говори ви за неща, които няма откъде да знае. 

разказва ви за факти, които вече са ви известни. информация, за която вероятно сте се досетили. възможности, които не можете да осмислите. 

звездите на масата сякаш се движат на трепкащата светлина на свещите. разместват се и се променят пред очите ви. 

преди да си тръгнете, гледачката ви напомня, че бъдещето никога не е издълбано върху камък. 

отваряме с падането на нощта.

затваряме с пукването на зората.

докато четях "нощният цирк" имах чувството, че главният герой всъщност е самият цирк, а не нито силия, нито марко или бейли. разказва се за цирка и за хората, които са свързани с него. циркът оживява благодарение на усилията на марко и силия и ти искаш да си част от него или поне да си rêveur, но да имаш възможността да следиш цирка, където и да ходи (което си е предизвикателство, тъй като никога не се знае къде ще се озове). 

всички герои са прекрасни, сложни и интересни. исках да знам повече даже и за бащата на силия, който беше същински задник и го мразех. но най-интересни ми бяха попет и уиджит, а. х. и цукико. обожавам и четиримата, особено попет и уиджит. 

не знам защо, но докато четях главите от гледна точка на попет и уиджит имах чувството, че пия топъл шоколад. просто чувството беше едно такова топло и сякаш помилваха мозъка ми с красотата си, защото тези глави бяха наистина прекрасни. направо цялата книга я свързам с топъл шоколад, всякакви сладки и червени шалове (което си е нормално). 

отне ми доста време да я прочета, но бях в reading slump и мисля, че най-накрая не съм, тъй като вчера прочетох 160 страници и я завърших и днес съм изчела пак някъде толкова от "елинор и парк". 

първата половина на книгата е много бавна и ти отнема доста време за да свикнеш с това, но си струва, обещавам ви. и доста години се прескачат през главите и понякога се връщаме назад през времето, което е доста объркващо, но и с това се свиква. 

трябва да обръщаш внимание на всички детайли, защото после всичко се свързва в един прекрасен край и всичките ти въпроси получават отговори. особено внимание трябва да се обърнат на главите на бейли, тъй като неговите са в "бъдещето" и при него виждаме последиците от някое действие. действието не е обяснено и последствията изглеждат нищожни, но после след няколко глави се случва действието в главите на силия/марко и си като "уау, добре..."

не знам какво повече да кажа. обичам тази книга и тя заслужава повече внимание и любов. 

mkay, bye. 

"но мечтите имат навика да се превръщат в кошмари." - а. х. 

разбий ме

днес най-накрая свърших с "разбий ме" на ТАХАРА мафи. мда, няма да спирам да повтарям името и, защото ме дразни, че са го превели тахере.

доказателство, че е тахара:

първо ще започна с корицата, която обожавам толкова много. когато книгата излезе за първи път корицата и не ми беше харесала, но после я смениха с окото и втората и третата бяха с око. и новелите с очи. и аз щях да припадна, защото изглеждаха прекрасно и се молех да ги издадат при нас с тези корици. my wish was granted.

стилът на писане на авторката е наистина много красив, но имах проблем с всичките метафори и сравнения и описания. просто имах чувството, че ще ми избодат очите. 

лайк, и с една дума ще разбера, че джулиет мрази уорнър няма нужда да пише "мразя мразя мразя мразя мразя мразя". разбирам, че това дава някакъв ефект на книгата, но всичко си има граници.

и наистина мисля, че джулиет е нестабилна и не само, защото ме дразни beyond everything. но иначе наистина ме дразни и не знам защо. нямам някаква валидна причина за да ви обясня хубавичко. просто държанието и ме подлудява. през цялото време бях като "ЯЖ ПРОКЛЕТАТА ХРАНА, БЕ. КАК ИНАЧЕ ЩЕ ИЗБЯГАШ, АКО ПРИПАДНЕШ ОТ ГЛАД!!!" i swear to god, повечето ya героини нямат мозъци. и ако имат, не го използват правилно. 

адам. ах, адам, адам. толкова ми беше мазен и просто едвам го изтърпях този тип. може би защото обичам уорнър, а може би не, но ми беше неприятен от секундата, в която се появи. не знам какво да кажа повече за него, защото е същото като при джулиет. просто не мога да ги търпя, което е много тъжно, тъй като джулиет е главната героиня, а аз имам намерение да прочета и другите две книги, когато излязат. 

УОРНЪР МИ Е БЕБЕТО И НИКОЙ ДА НЕ ГО ДОКОСВА. хората не разбират колко мил уорнър е. sure, убива и измъчва хора, но всъщност е същинско бебенце, което се нуждае от прегръдки, защото причини, които няма да споменава, тъй като са спойлери, а аз съм чела втората книга на английски преди много време и не помня много неща, но помня достатъчно. :д даваше рокли на джулиет и бях като "бебе, дай ми ги на мен." не нося рокли, но за уорнър ще. 

най-накрая искам да напиша нещо и за кенджи, КОЙТО МИ ПОМОГНА ДА ИЗТЪРПЯ ПОСЛЕДНИТЕ СТРАНИЦИ НА КНИГАТА, защото джулиет и адам ме подлудяваха и исках да им забия по един шамар. if you like kenji, clap your hands. *aggressively claps hands* а ако не харесвате кенджи, не ми говорете. 

само уорнър, кенджи и джеймс ме спасиха от това да не харесам книгата. всъщност светът и всичко друго е направено наистина доста добре и ми хареса, но все пак не обожавам книгата. след дълго обмисляне реших да и дам 3 от 5 звезди, защото не беше зле, а само двама от героите ме изкараха извън релсите. 

все още обичам авторката и наистина съжалявам, че не харесвам джулиет и адам, но при мен почти винаги е така. трябва да се науча да не очаквам твърде много от всичко.