Ревю: "Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл" на Стюарт Търтън

     Събуждаш се в тялото на човек, когото не познаваш - може да си ти, може да е друг, и единственото, което помниш е име, което е чуждо, но едновременно познато. Намираш се в свят, който ти е също толкова непознат, колкото самият ти и скоро научаваш, че единствената ти задача е да разгадаеш убийството на Ивлин Хардкасъл, която ще умира отново и отново, докато не го направиш. Заклещен си в имението Блакхийт, задължен да разбереш случващото се без дори да помниш себе си. Всеки нов ден е един и същ - Ивлин е предопределена да бъде убита, а ти се събуждаш в тялото на нов човек всяка сутрин, опитвайки се да решиш загадка, която се повтаря от години. 

Така започва “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” на Стюарт Търтън - една невероятна книга, която съм много щастлива, че прочетох. Още от първите страници знаех, че с лекота ще се нареди сред най-любимите ми книги и не беше изненада за мен, че това наистина се случи. Както и се подразбира от анотацията, “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” е една игра с мозъка. Стюарт Търтън те кара да се чувстваш изключително глупав, докато четеш книгата, тъй като нищо не е ясно, макар че читателят усеща, че всички знаци, които сочат към отговора са пред очите му. Четенето на тази книга е като реденото на пъзел от 2000 части, който изобразява “Герника” на Пикасо. Целият пъзел е пред теб, но ти дори не знаеш откъде да започнеш. 

Причината, поради която бях убедена още от първите няколко страници, че “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” ще ми стане любима, беше стилът на писане. Стюарт Търтън има невероятно красив и елегантен стил на писане, който с фин усет вплита цялата история в едно цяло. Усещаш как зъбците на колелата биват задвижвани от всяка една негова дума. Бих могла да нарека стила атмосферичен, тъй като той наистина те пренася в книгата и имаш чувството, че обикаляш коридорите на Блакхийт. 

Смятам, че книгата е толкова забавна за четене, тъй като човек несъзнателно започва да се опитва да разгадее мистерията и си измисля какви ли не теории. На всяка глава ми хрумваше нещо ново, но накрая Стюарт Търтън пак успя да ме изненада. Смяташ, че си минал през всяка една възможна версия, но той ти показва, че е възможно да има още много. Но книгата не ми стана любима, само защото краят беше изненадващ, защото за мен не шокиращият обрат прави една книга добра. В “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” обратите освен, че са неочаквани, са и изключително гениални и изпипани до най-малкия детайл. Разкритията се правят по изтънчен и едва доловим начин. Личи си, че Стюарт Търтън е вложил много работа в тази книга и е дал най-доброто от себе си. 

Въображението в “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” няма граници. Заради това и се чувствах сякаш съм в escape room и съм в кожата на всеки един приемник на Ейдън, опитвайки се да разбера кое парче на пъзела къде се намества. Идеята с променящите се приемници е великолепна. Ейдън е един празен лист в началото на книгата и самият той не знае какъв е и каква му е целта, но с всеки приемник той се променя, разкривайки едновременно повече от себе си, но също така и повече от всеки един приемник. 

Смятам, че “Седемте смърти на Ивлин Хардкасъл” на Стюарт Търтън е един модерен шедьовър, който заслужава да бъде прочетен от всеки читател. Ще се чувствате тъпи, но ще ви хареса!

Ревю: "Приказка за Долната земя" на Ирена Първанова

  "Приказка за Долната земя" е книга, която чаках с нетърпение още от момента, в който видях на инстаграм стори на самата писателка, че я пише и си направих предварителна поръчка, когато беше обявено, че ще я издават издателство "Сиела". Преди да съм започнала с ревюто си искам да благодаря на всички прекрасни хора, които са работили над тази невероятна книга, тъй като тя се превърна в една от любимите ми. 

(Даже успях след дни чудене какво и как да снимам да получа вдъхновение заради "Приказка за Долната земя" и ѝ направих тази снимка)

  Тринадесетгодишният Александър е огромен фен на видеоигрите и е изключително развълнуван поради факта, че предстоящата си лятна ваканция ще прекара по цял ден пред компютъра, тъй като родителите му трябва да придружат двамата му братя извън София за цялото лято. Мечтите му биват разбити обаче, когато една сутрин научава, че всъщност трябва да отпътува да прекара 3 месеца при баба си, която е виждала само веднъж като бебе, в далечно село на име Вратня. Във Вратня технологиите не работят и е местенце, което е напълно откъснато от цивилизацията. Една лятна ваканция, която Алекс очаква да е скучна и изпълнена с досадни дни, се превръща във вълнуващо приключение, когато главният ни герой се впуска в разплитането на мистериите на селото, което има много за криене, а жителите му имат твърде малко за казване. 

  Както вече посочих, с огромно нетърпение очаквах "Приказка за Долната земя". Ще излъжа, ако кажа, че очакванията ми не бяха високи, тъй като те бяха до небесата само заради вълнението, с което чаках датата, на която щеше да бъде издадена книгата. Ирена я следвам в инстаграм, и преди това в аск.фм, от дълги години и може би затова очаквах една вълшебна и прекрасна приказка. И точно това получих, че и повече. 

  Стилът на писане на Ирена Първанова е невероятен. Взима те от скучното ти ежедневие и те пренася на преплетените и странни улици на Вратня, които са нагорещени от лятното слънце. Имаш чувството, че си се потопил в една приказка и нямаш желание да излезеш. Всичко описано от нея - от мистериозната гора, от която се чуват песни, езерото, от което трябва да стоиш далеч, до масленките с бадеми и мекиците, оживява и се превръща в реалност. Топлата и уютна атмосфера на книгата ме взе в обятията си и ми предложи успокоение и щастие точно в момент, в който имах нужда от това. От самото заглавие се разбира, че това ще е една приказка и тя е най-вълшебната, която съм чела досега. 

  С лекота в "Приказка за Долната земя" са съчетани съвременни фрази, тенденции и технологии с българския фолклор. Беше изключително забавно да чета за осъвременената версия на познатите ни от малки предания и приказки, както и да видя неща, които в ежедневието си използваме, говорим и ядем да бъдат описани в една такава книга. Искрено се смях на доста от моментите в книгата. Всички като малки сме чели Пърси Джаксън и сме се възхищавали на съчетанието на модерните явления и старогръцката митология и ми се иска да можех да се върна назад във времето и да връча на малката аз тази книга, тъй като и тогава щях да се влюбя в нея. Това не означава обаче, че в момента не съм тотално захласната по "Приказка за Долната земя". С ръка на сърцето си мога да кажа, че я поставям на същото място, на което са и всички други мои любими книги, които съм чела през годините. 

  Героите от книгата бяха супер сладки, както и интересни. От самите главни герои до всеки един страничен герой ми беше много забавен и исках още страници и страници техни описания, тъй като много ми хареса как Ирена Първанова изгражда характерите им и всеки един изпъква със своята личност сякаш е истински човек. 

  Започвайки книгата, нямах съмнение, че героите ще са повече от прекрасни и стилът на писане ще е вълшебен и красив, но не знаех какво да очаквам от сюжета и колко добре изграден и построен ще бъде той. Е, Ирена е взела тухлите четворки и е изградила невероятна къщурка, тъй като сюжетът ми беше любимата част от "Приказка за Долната земя". Действието в книгата се развиваше с перфектна скорост - беше намерена златната среда и нито беше твърде бързо, нито твърде бавно. Няколко пъти трябваше да устоявам на изкушението да разгърна страниците по-напред и да видя какво ще се случи, тъй като четях с огромен интерес. Изключително доволна съм от това как се разви цялата история и не бих могла да искам нищо да се случи по различен начин. Още от първите моменти до последните нишките бяха завързани перфектно и съм много щастлива от историята, която ни беше предоставена. 

  Освен за написаното, искам да изразя възхищение и за нарисуваното. Мира Мирославова е една великолепна художничка, която също следя от дълго време и все мечтая да притежавам книга, илюстрирана от нея и се радвам, че първата, която си взех беше тази. Нейните илюстрации перфектно си подхождат с вълшебната и приказна атмосфера на "Приказка за Долната земя" и ти помагат още по-лесно да се пренесеш в света на магията. 

  Винаги ми е трудно да обясня с прости думи обожанието си към любимите ми книги, тъй като правилният език на любовта за книгите, които обичаш все още не е бил измислен. Надявам се достатъчно добре да съм изразила все пак чувствата си към "Приказка за Долната земя" с това ревю. Ще намерите и reading vlog на книгата на канала ми скоро! А сега бягайте да си я купувате, тъй като Ирена и Мира са вложили много любов и труд в творението си. 

Няколко предстоящи книги, които нямам търпение да прочета

  Да, както може да забележите, това е моят опит някак да съживя блога си, тъй като остава малко до сесията ми и снимането и обработката на клиповете е много по-изтощително от това да пишеш. Както винаги правя, няма да дам никакви обещания, че ще пиша редовно, но пък мога и да пусна няколко поста, които да се престорим, че ще са качествени. 

  Днес реших да споделя няколко книги с вас, които нямам търпение да прочета или поне да се залъгвам, че все някога ще ги прочета. Напоследък излизат особено интересни книжки и това е моят начин да си мечтая, че вместо да уча по цял ден, чета художествена литература и пиша ревюта. 

"Щиглецът" на Дона Тарт

   Животът не протича така, както сме го планирали. Понякога един път те взима и те завлича надолу по малки мрачни улици, които водят до големи градове, поддържани живи от похот, дрога, тъга, кръв. Обратът в живота на Тио настъпва, когато е още дете и губи майка си в терористичен атентат. От този момент нататък животът му поема по пътища, които преди инцидента Тио никога не би си представил. Животът му е разделен на две - Преди и След атентата, като е принуден години наред да пази тайната на малката картина, която го съпътства винаги и сам да навигира живота си в оживения Ню Йорк и горещия Лас Вегас. Тази малка картина, която се озовава в ръцете му напълно неочаквано, води със себе си събития, които влияят върху и променят Тио коренно. 

   Дона Тарт е магьосник на думите. Майсторски е овладяла изкуството на писането и думите се сливат в красиви изречения, както река се влива в морето. През всичките почти 1000 страници се чувствах  омагьосана от всичко, което Тарт имаше да сподели с нас. Четейки "Щиглецът" имах усещането, че книгата е написана само за мен. Този шедьовър те кара да се чувстваш сам в света и сякаш ти принадлежи. Изпитваш чувство на притежание към "Щиглецът" и нужда да си я присвоиш, което е отзвук на силната привързаност, която Тио изпитва към картината "Щиглецът" на Карел Фабрициус. 

"Six of Crows" на Лий Бардуго (или как да се влюбиш в книга)

Шестима опасни аутсайдери, един невъзможен обир. 

  Каз Брекър получава възможността да забогатае с 30 милиона kruge и единственото, което трябва да направи, за да получи тази сума, е да отвлече един учен, който се търси от всички страни, който също така се намира в един от най-добре устроените и охраняваните градове в света. Тази невъзможна и безумна мисия не може да я изпълни сам. Запознайте се с отбора от отхвърлени от обществото тийнейджъри. Престъпник, който е по следите на отмъщението. Сърцеразбивач/Heartrender (на български звучи ужасно, но така са преведени в оригиналната трилогия, простете ми), която използва магията си, за да оцелява. Шпионин, който е като сянка. Беглец с охолно минало. Изкусен стрелец, който има слабост към хазарта. Крадец, който притежава таланта да избяга от всякъде. 

Лято 2018

  Лято на противоречивите чувства и на уроците, които завинаги ще помня. Лято на четене, снимане, обработване, на добра музика. Лято на висоти и низини. Шумно лято. 

  Май забравих да кажа "Здравейте"? Но има ли смисъл вече след като пиша веднъж на година... Добре дошли на поредния пост, който изникна спонтанно в мозъка ми и реших, че е време да пиша нещо в блога, който тъй дискретно изоставих. Но пък от друга страна (a selfish promo approaches) правя клипчета в YouTube. ;) Така че, ако не ме мразите твърде много, кликнете тук. 

  Мисля, че вече позабравих как се правеше това, но нека пробвам все пак. Тук съм с още един пост, който твърде много допуска непознати хора в мислите ми, но... Oh, well. Нямам подходящ и готин преход към темата, така че: ЛЯТО! ЛЯТО 2018! *много дискретно, нали?*

 Каквото и да напиша, няма да бъде достатъчно да опише въртележката, която беше лято 2018. Представете си, че взимате всичките си чувства, добри и лоши, и ги прекарвате през блендер и след това ги поглеждате. Да. Представям ви моето лято. 

  Може да ви звучи сякаш е било лошо лято, но напротив. Може да е било объркано и пълно с... ами, всякакви емоции. Но ще ви кажа нещо: по-щастлива не мисля, че съм била. Тъй като, поне според мен, пътят към щастието е павиран с трудности. 

 

   Не бих могла да съм по-доволна. Първо, лятото ми започна по-рано от на другите, тъй като завърших 12. клас. Хаха, take that. Второ, тоооолкова много добри книги прочетох, слушах прекрасна музика. Но няма да ви лъжа, не гледах почти никакви филми и сериали, тъй като, get ready for this, ме мързеше... Здравейте, аз съм първият и единствен човек, който го мързи да гледа филми. Трето, научих доста неща - най-вече за себе си. 

  Няма нищо по-удовлетворящо нещо от това да научиш повече за себе си, да успееш да промениш неща, които не харесваш, и да се гордееш с човека, в който се превръщаш. 

   Може да не съм писала в блога си, но това не означава, че изобщо не писах. Започнах да пиша поезия: нещо, което никога не мислех, че ще направя. Дължа вдъхновението на прекрасната Мария Донева и стихосбирката й "Щастливи времена". За какво пиша? За себе си, за слънцето, за небето, за хора, които са или са били. 

  Това лято беше толкова сладко и горчиво, но най-вече - ценно. Споменът за него ще живее с мен завинаги. И нека целият свят знае за цялата обич, от която бях заобиколена. 

Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 

 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 

 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 

 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."

 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 

 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 

 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна. 

"Тайната история" на Дона Тарт

 Един беден младеж, търсещ мястото си в света. Група от петима елитарни колежани, живеещи в класическата древност, вместо съвремието. Едно убийство. Или може би две?  

  От доста дълго време насам се опитвам да прочета "Тайната история", като съм я започвала 2 пъти преди това, но никога не стигах по-надалеч от страница 200. Причината не знам каква точно беше, книгата ми хареса и двата пъти. Може би тогава не бях готова за гротескната картина на реалността, която е "Тайната история". И се радвам, че прочитането ѝ остана за този етап от живота ми, защото смятам, че съм много по-подготвена да смиля съдържанието ѝ. 

 Ако трябваше да опиша "Тайната история" с едно просто изречение, то щеше да е: "Естетика на грозното." Героите ни не са просто в сивата зона, те напълно клонят към черната. Ужасни по характер, водят измъчен и мъчителен живот, но са интересни. Интересни са, и човек понякога забравя какви са всъщност. Чудовища; помощници на чудовища, които също се превръщат в такива; и свидетели на чудовища, които граничат с чудовищност. 

 Но нищо не е толкова просто. В този роман е обрисуван комплексността на човешкия характер, на пропадналият и пропадащият, но същевременно и умствено възвишен, човешки характер, по-точно. Героите са многопластови и личностите им не са разкрити наведнъж. Научаваме все повече и повече за тях с всяка следваща глава, и нещата, които мислим, че знаем, откриваме, че са лъжи или заблуди, докато ни се разкрива друга информация. 

 Това, разбира се, се дължи на факта, че книгата се разказва от името на Ричард Папен, който е герой/човек, на когото не може да се разчита. Ричард има склонност към идолизиране и идеализиране на образите на съучениците и учителя си. Колкото е заблуден, толкова сме заблудени и ние. Каквото знае той, това знаем и ние. Което допринася към изненадващите елементи от романа. 

 Допълнителните разкрития никога не са ни предоставени по очевиден и мързелив начин. Заедно с Ричард сме предизвикани да осъзнаваме стъпка по стъпка информацията, която получаваме, докато всичко се сглоби в една по-голяма картина. 

 В "Тайната история" от самото начало знаем, че се извършва убийство, както и знаем кои са виновниците за това чудовищно деяние. Самата книга според мен не е анализ на това, което се е случило, а следвайки събитията, които са довели до това убийство, анализ се прави на хората, които са способни да извършат нещо подобно. Показва ни се какво води толкова различни по характер лица до убийството на свой собствен съученик. След което и виждаме последствията и отпечатъците, които остават върху душите на героите от престъплението. 

credit: самата аз ;))

  

 Нека се върнем към идеализирането на героите от страна на Ричард - един негов голям недостатък. И тъй като Ричард е нашият източник на информация, не можем да се спрем и ние да заобичаме тези чудовища. Първоначално дори не осъзнаваме техните недостатъци и ги боготворим, смятайки ги за перфектните същества, оживели точно от старогръцките легенди и митове. По стечение на обстоятелствата ни се разкриват истинските им същности, които са били там от самото начало, но ние сме били твърде съсредоточени върху обожанието ни към тях. Което те оставя да си задаваш въпроса: "Дали някога изобщо са носели маски, че да могат да ги свалят по-късно?" Всички знаци, сочещи към разкритията, които Ричард е принуден сам да направи, са там още от самото начало, но е лесно човек да ги пропусне, от начина, по който е разкрасена грозотата им в очите на всички. 

 Не отклонявайки се от темата на необичайното - убийството на Бъни е разкрито още в началото на "Тайната история". Но изненадите не свършват там, има много повече, и дори по-изненадващи, обрати, които  оставят човек с широко отворена уста. Най-вероятно на много хора ще им се стори странно подобно нещо да го научат още от началото, но след прочитането на книгата, е очевидно, че тя изобщо не е за убийството. Тя е за пет много объркани, отвратителни, красиви, гнусни, божествени същества, които спираловидно пропадат морално. Всеки е странен по свой начин, макар и на пръв поглед всички освен Хенри да изглеждат напълно нормални. През повечето време те дори не осъзнават своите грехове. Ричард дори стига до там, че да изтъкне, че не се мисли за лош човек. Напълно са изолирани от света около тях, не живеят в съвремието, понякога и не знаят какво се случва по света. Може би и тази изолираност води до тяхната чудовищност. 

credit: самата аз ;))

 Стилът на писане е цяло едно приключение от само себе си. Още когато започнах да чета книгата написах, че е изживяване. Точно така бих я описала на всеки. Изживяване. Начинът, по който пише Дона Тарт: всяка дума е на мястото си, няма излишни, няма липсващи. Изреченията се вливат едно в друго като реки. Използва думите сякаш гъделичка сетивата ти, осъзнаваш всяка една от тях, като плавно преминават през ума ти. Макар и толкова детайлен, стилът на писане не е претенциозен. Не ни затрупва с метафори в опит да звучи красиво и елегантно. Без колебание казвам, че на Дона Тарт бих ѝ чела и най-простите бележки. 

 Четейки ревюта в интернет, разбрах, че "Тайната история" не е за всеки и че има две много повтарящи се мнения. Или я мразиш, или я обожаваш - няма среден път. Тя абсолютно не е обикновена книга за убийство и след това разследването му. Мислите, че знаете какво да очаквате, но не мисля, че който и да е би могъл да ви подготви за това, което "Тайната история" предоставя на човек. Забелязах, че против моето твърдение, на много хора романът им се струва претенциозен и претрупан с препратки. Но според мен, точно това е красивото в нея. 

 Този роман е омагьосващ и го препоръчвам на всеки, който е готов да се потопи в живота на хора, които не е осъзнавал, че могат да съществуват, който е готов силно да ги обича и едновременно с това да ги мрази. 

 "Тайната история" е книга, изобразяваща ужасяващата картина на моралния упадък у човека. Книга за група от младежи, за които границата между злото и доброто се е размила. Красивото се превръща в грозно, грозното в красиво. 

 Направих и Spotify плейлист за книгата, ако някой би искал да слуша: 

"Четирите цвята на магията" на В. Е. Шуаб

  Не всичко, което виждаме е това, което всъщност е. Нещо се крие в тъмнината, нещо се таи между гънките и пукнатините, светът не е такъв, какъвто го познаваме. 

 "Четирите цвята на магията" е история за един град, но не съвсем. Познатият ни Лондон от 1800 години си е такъв, какъвто го знаем, но зад тази фасада се крие още нещо - паралелна вселена, в която всичко е напълно различно, освен местоположението и името на града. Съществуват четири паралелни вселени, четири Лондона - Сив, Червен, Бял и Черен. Сивият Лондон е забравил за съществуващата магия, тъне в мъгла и пушек, напълно нормален е. Червеният Лондон е процъфтял и магията се усеща във въздуха, докато градът блести. В Белия Лондон хората се борят за контрол над магията - град на глад, насилие и страдания. А Черният Лондон е изгубеният град - магията напълно го е погълнала и вратата към него е запечатана. 

 Главният герой, Кел, е един от двамата останали магьосници, които могат да пътуват между световете, наречени антари. Той работи за кралското семейство на Червения Лондон, което семейство са го отгледали като свой син. Кел пренася съобщения между трите все още живи града, но зад всичко това крие своя тайна. Той всъщност е контрабандист и писмата и съобщенията не са единствените неща, които пренася между световете. Но всичко се променя и се обърква, когато една вечер пренася, нещо което никога не е трябвало да напуска света, от който е. 

 Делайла Бард е от Сивия Лондон - напълно нормално момиче, но не съвсем. Лайла е известен и търсен крадец, който мечтае да стане пират. Една вечер се натъква на странен млад мъж, и докато рови в джоба му, се натъква на още по-странен предмет. От там следва едно приключение, изпълнено с битки и магия. 

 Нека започна като благодаря на издателство Емас, че издадоха "A Darker Shade of Magic", която чаках да прочета с нетърпение още от момента, в който излезе. И като съм започнала със случайна своя мисъл, нека добавя и, че корицата е напълно омагьосваща и толкова естетически приятна за гледане. 

*

 "Четирите цвята на магията" съм чувала, че я наричат Хари Потър за възрастни, но според мен би било по-точно да я наричаме Хари Потър на стероиди. Книгата е от фентъзи жанра за възрастни, но трябва да отбележа, че за разлика от всички други книги в тази категория, е много по-лека, по-мъничка, и доста по-лесна за четене. В първия момент дори си помислих, че може да е фентъзи за юноши, но по-късно осъзнах, че не е. 

 Историята е поглъщаща и всичко се развива много по-бързо, отколкото очаквах. Тъй като съм свикнала във фентъзи книгите историята да се протаква и да върви бавно, очаквах същото и от "Четирите цвята на магията". Но тук дейтсвието беше уравновесено добре, нямаше моменти, в които да ми доскучаваше или пък да ми идваше твърде много, от което съм напълно доволна. 

 Трябва да призная, че макар че исках да я прочета още от момента, в който я издадоха, така и не научих за какво точно се разказва в нея, докато не започнах всъщност да я чета. Което мисля, че проработи в моя полза, тъй като по този начин нямах очаквания и бях приятно изненадана. Може би имах едно очакване и то беше, че "Четирите цвята на магията" ще е по-забавна и лека като сюжет (не знам защо си мислех така). Но реалността е, че книгата притежава тъмна атмосфера, кървава е. Бих казала, че виси между YA литературата и литературата за възрастни. 

 Героите са очарователни, забавни и симпатични. Кел е от онзи тип изстрадали главни герои със съмнително и мистериозно минало, който не можеш да се спреш да заобичаш и да искаш да го предпазиш от света. Харесва ми, че силата му не е неограничена и че има моменти на слабост дори толкова силен магьосник като него, защото ми е омръзнало от герои, които са непобедими и не показват уязвимост. Към Лайла от друга страна, първоначално чувствата ми не бяха толкова топли и помислих, че няма да ми допадне, но си признавам, че заобичах и нея до края на книгата. Надявам се да е успяла да сбъдне мечтата си. Оплакване имам за това, че според мен нямаше достатъчно Рай, защото съм напълно очарована от неговия герой, както и от (странно, да, но е така) Холанд, вторият антари. Мисля, че и двамата бяха много интересни и интригуващи персонажи, макар и напълно противоположни. 

 Може би единственото ми истинско оплакване от книгата е краят. Смятам, че финалът беше твърде задоволителен, за да има още две продължения. Сигурна съм, че и те са интересни и прекрасни, и нямам търпение да ги прочета, но "Четирите цвята на магията" свърши сякаш е самостоятелна книга, макар че много въпроси бяха оставени неотговорени, и явно по-късно ще получим отговори. Може би всичко беше малко твърде идеално решено. Но това оплакване не ми пречи да обичам книгата и с нетърпение да чакам и другите две. Емас, разчитам на вас. 

 Препоръчвам книгата на всеки, който обожава да чете фентъзи за юноши и иска да прекрачи към света на по-сложните и по-големи фентъзи книги за възрастни, които могат да бъдат доста страшни на пръв поглед. Мисля, че "Четирите цвята на магията" е прекрасният преход между двете категории, и който и да е читател, би могъл да ѝ се наслади. 

self-love: my journey there and the challenges ahead

 Self-love, body positivity. И двете теми, които да стоплят сърцето ти и да направят деня и живота ти по-красив и слънчев. Навсякъде по социалните медии много нашумя темата за обичта към себе си и тялото си, едно нещо, за което обожавам да говоря и да промотирам. Има стотици личности, които са посветили профилите си в инстаграм или туитър на тези теми, окуражавайки хилядите хора, които ги следват да заобичат себе си. Но, разбира се, нищо не е толкова лесно, колкото звучи. Не става само като кажеш на някого "Обичай се! Заслужаваш го!". 

anyone can wear crop tops after all

  Повечето, които ме следват, където и да е, няма как да не знаят, че съм самоуверен човек, който обича себе си и тялото си, но нищо не е толкова розово и красиво, колкото изглежда. Невинаги съм била толкова самоуверена, все още понякога изобщо не съм. 

   Преди 5-6 години, бях момиченце, което се страхуваше от това да отиде до магазина за дънки и да ги пробва, тъй като знаеше, че трябва да пробва всякакви модели, в продължение на около час, докато очите ѝ не се просълзят, защото му е омръзнало да не му става, който и да е модел. И след този момент, като съм се върнала вкъщи с мама, винаги започвах да се ядосвам на тялото си за това, че не е като стандарта, който обърканото ни и изкривено общество е създало, ядосвах се на тялото си, че не е като момичетата по списанията, онези по телевизията, ядосвах се, че не изглеждам като приятелите си, бях гневна заради това, че не мога да се побирам, в каквито си искам дрехи. Грешно, грешно, грешно. Грешно, изкривено, и тъжно. 

  Никое дете не бива да мисли за подобни грозни неща. Никое момиченце не бива да плаче поради факта, че обществото е толкова гнусно, че мисли, че нейното тяло не бива да съществува, че има само едно "перфектно" тяло. Никой човек не бива да е принуден да се сравнява, с когото и да е, мислейки, че неговото тяло е грозно. Не казвам, че всички тела са красиви, само защото искам да се почувствате добре, не. Казвам го, защото наистина е така. Наистина смятам, че всяко тяло е красиво по свой начин, и най-вече, и най-важното, е, че трябва да е красиво за своя собственик.

   Но само защото някой е a body positivity icon, не означава, че и той няма моменти, в които изобщо не се чувства body posi. Понякога ми се случва и аз да гледам намъщрено към коремчето си, към бедрата си, към кутрето на левия ми крак, което е криво. Напоследък най-много ме притесняват и си играят със самочувствието ми пъпките. Всъщност скоро разказах една историйка в този мой пост в инстаграм:

i'm gonna talk about something i'm a little nervous about and which bothers me: acne. i first got acne when i was around 12? i think?? since then i've always had a very mild form of acne which wasn't that bothersome at all. but ever since the summer of 2016 my acne has gotten so much worse (on my cheeks in particular). i don't know what triggered it. maybe it was the sheet mask i tried out during the summer after which i broke out (it was most likely it). but since then i haven't been able to recover and my skin has been trash. most of you probably know that i am a person who has a very high self-esteem and is extremely body positive but acne is no joke, man. it can really play with a person's self-esteem. i am still very confident but there are times where i get very nervous about how my face looks. i feel like people are staring at my cheeks, i feel as if it will never go away, i feel like it makes me look ugly. none of which are true, but what i wanted to say is that even a person who is very confident has moments in which their confidence sways a lot. i have deleted pictures because my acne was too obvious in them, something i've never done before. i wanted to share this story because i've learned that having acne feels like a journey on your own entirely. people don't talk about acne even though it's something so normal for everybody, especially a teenager, to have. also, i feel as though i am on the road to a clearer skin because lately it has started clearing up a little and i have cut out a lot of junk food from my diet. and to anyone else who suffers from acne or has a lot of acne scars like me: honey is the shit! i've been using it for like?? 2 weeks? and it has helped a lot of my acne scars fade and a lot my pimples disappear without even letting them fully appear. and to anyone who has reached the end of this massive post: i am sorry for it being so long, i wanted to show people that no one is perfect, i wanted to share these pics, and i wanted to share this story. so, thank you. ♡♡♡

A post shared by ur chubby crush (@chato_yant) on Feb 24, 2017 at 7:10am PST

  Това, което исках да кажа с него е, че дори аз, тази, която се гордее с това, че 99% от времето е body positive, преживявам моменти, в които мисля, че изглеждам ужасно грозно, и се чудя о, защо нямам кожа като другите на моята възраст, защо точно аз трябва да съм прокълната с акне. Но дори това да имам акне ме е научило на някои неща. Мина малко време, откакто постнах тези снимки в инстаграм, но сякаш този акт беше освобождаващ. Чувствам се много по-уверена в кожата си и не ми пука толкова за това, че на лицето ми има акне, най-вече белези, които изглеждат червени и възпалени за дълго време, и трудни изчезват. Бавно-бавно се опитвам да изчистя кожата си, но се харесвам и обичам такава, каквото съм в момента и съм сигурна, че ще обичам също толкова силно бъдещето си аз. 

  Смятам, че човек веднъж научи ли се истински да обича себе си, дори да има моменти, в които всичко това изглежда като лъжа и илюзия, то той винаги намира пътя обратно към любовта. Увереността отваря много врати. 

  А сега, към нещо, за което много хора са ми писали. Но преди това, искам да кажа, че всеки път, когато някой ми пише, че ми се възхищава на увереността, че го вдъхновявам, че го окуражавам, сърцето ми става все по-голямо. Такива съобщения не само оправят деня ми, а ме окуражават мен самата, вдъхновяват мен. Показват ми, че има смисъл в това да споделям с непознати в интернет своите мисли и чувства, че така може би помагам на някое дете, което също плаче заради това, че не му стават всички дрехи, които иска да облече. 

  Но заедно с тези съобщения, много хора ми пишат да им дам съвети и да ги науча. Отговорът ми винаги е, че няма как някой друг освен тях самите да им помогне напълно по този път, че всичко идва отвътре. Но, разбира се, казвам им, че винаги може да направят няколко неща, които да помогнат малко или много (всичко това не произлиза от нищо повече от личен опит). 

• Следването на body positive "icons" и личности по социалните мрежи винаги е много поучително и окуражаващо. Някои от хората, които препоръчвам са: bodyposipanda (велик, велик, велик човек), dounia, beautynotsize. 
• Намерете неща в себе си, които обичате. Фокусирайте се върху тях. Те са ваши, част от вашето тяло са, и са красиви. Всяка една част от вас е красива. 
• Honestly, селфитата всъщност са начин да те накарат да се почувстваш по-добре. Но селфитата невинаги са точно копие на реалността. Може да видите, че на инстаграм поста си горе не изглеждам, както изглеждам на всяка друга своя снимка по принцип, защото не съм се погрижила да е снимана добре. I have unflattering angles and pictures, too. 

  Не, че нещо, но винаги може да ме последвате и мен, макар че не пиша много дълги и вдъхновяващи постове, поради простата причина, че ме мързи: клик.

  Ще оставя тук и този пост, който е един от любимите ми: 

@Regrann from @glitterandlazers - This is my best friend. She's wears the smallest size in this bralette set and I wear almost the largest. We are very very very different. And people often only see our differences. But all I can see when we're together is how similar we are. We both love to dance. We both love to make up elaborate backstories to tell drunken strangers. We both love to play dress up. We both love animals and treat them like people. We both have to keep a weird diet to make sure our bodies feel their best. It makes me sad how many amazing women miss out on knowing each other because they let something so simple as physical appearance cloud who they think a person is. Sure Nikki and I don't look alike. Heck we don't always think alike, but the things that we have in common have bonded us forever and I am so so grateful to have her in my life. Take chances in getting to know others, move past your perceptions, and I promise you will be rewarded with some amazing friendships you never thought possible. 📸by @ashleyflaigphotography #lasvegas #bodypositive #love #friendship - #regrann

A post shared by NONAIRBRUSHEDME ™️ (@nonairbrushedme) on Mar 12, 2017 at 6:10am PDT

  Този блог пост най-вероятно е много разхвърлян, но от дълго време насам исках да излея мислите си някъде, объркани или не. Желая късмет на всички. Love you.