Лято 2018

  Лято на противоречивите чувства и на уроците, които завинаги ще помня. Лято на четене, снимане, обработване, на добра музика. Лято на висоти и низини. Шумно лято. 

  Май забравих да кажа "Здравейте"? Но има ли смисъл вече след като пиша веднъж на година... Добре дошли на поредния пост, който изникна спонтанно в мозъка ми и реших, че е време да пиша нещо в блога, който тъй дискретно изоставих. Но пък от друга страна (a selfish promo approaches) правя клипчета в YouTube. ;) Така че, ако не ме мразите твърде много, кликнете тук. 

  Мисля, че вече позабравих как се правеше това, но нека пробвам все пак. Тук съм с още един пост, който твърде много допуска непознати хора в мислите ми, но... Oh, well. Нямам подходящ и готин преход към темата, така че: ЛЯТО! ЛЯТО 2018! *много дискретно, нали?*

 Каквото и да напиша, няма да бъде достатъчно да опише въртележката, която беше лято 2018. Представете си, че взимате всичките си чувства, добри и лоши, и ги прекарвате през блендер и след това ги поглеждате. Да. Представям ви моето лято. 

  Може да ви звучи сякаш е било лошо лято, но напротив. Може да е било объркано и пълно с... ами, всякакви емоции. Но ще ви кажа нещо: по-щастлива не мисля, че съм била. Тъй като, поне според мен, пътят към щастието е павиран с трудности. 

 

   Не бих могла да съм по-доволна. Първо, лятото ми започна по-рано от на другите, тъй като завърших 12. клас. Хаха, take that. Второ, тоооолкова много добри книги прочетох, слушах прекрасна музика. Но няма да ви лъжа, не гледах почти никакви филми и сериали, тъй като, get ready for this, ме мързеше... Здравейте, аз съм първият и единствен човек, който го мързи да гледа филми. Трето, научих доста неща - най-вече за себе си. 

  Няма нищо по-удовлетворящо нещо от това да научиш повече за себе си, да успееш да промениш неща, които не харесваш, и да се гордееш с човека, в който се превръщаш. 

   Може да не съм писала в блога си, но това не означава, че изобщо не писах. Започнах да пиша поезия: нещо, което никога не мислех, че ще направя. Дължа вдъхновението на прекрасната Мария Донева и стихосбирката й "Щастливи времена". За какво пиша? За себе си, за слънцето, за небето, за хора, които са или са били. 

  Това лято беше толкова сладко и горчиво, но най-вече - ценно. Споменът за него ще живее с мен завинаги. И нека целият свят знае за цялата обич, от която бях заобиколена. 

Няма да получите омразата ми

 Светът ни е разстърсван от трагедии. Хора умират постоянно: заради болести, катастрофи, инциденти, убийства. Но за нас, наблюдаващите, всичко е поредната информация, поредната статистика. 

 Тази мъничка книжка с 80 страници ни показва какво е чувството твой близък да е част от тези чудовищни статистики. "Няма да получите омразата ми" е изповедание на един мъж, който губи своята жена по време на атентата в Батаклан в Париж и остава сам със сина си на 1 годинка. Този мъж не пише професионална книга, а свой дневник на тъгата, в който излива чувствата си и благодарение на това виждаме колко мъка всъщност се крие зад статистиката. 

 Книгата е само 80 страници, но това са най-тежките и най-стойностни 80 страници, които някога съм чела. Такава тъга никога не съм чувствала, нито съм виждала. "Няма да получите омразата ми" е като вълна от мъка, която те удря все по-силно с всяка страница и не преувеличавам като ви казвам, че наистина ревах като бебе, докато я четях. Толкова искрено са предадени емоциите на писателя, че имах чувството, че самата аз съм изгубила свой близък. 

 Освен Антоан Лейри да разказва за своята тъга и как преживява смъртта на своята любов, той повдига и много важни въпроси и засяга тежки и трудни за обсъждане теми. Как се обяснява на едно бебе, че майка му никога повече няма да се върне вкъщи? Как трябва да накараш едно малко дете да разбере, че майка му е убита по време на атентат? Ами как ще му обясниш, че не трябва да мрази атентаторите? Защото намрази ли ги, той също няма ли отчасти да заприлича на тях? Това е тяхната цел. Да предизвикат омраза, страх, да създадат хаос. Антоан Лейри отказва да им даде това, той отказва да им подари своята омраза. Той знае и разбира, че любовта е много по-силна и както самият той казва: "Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света."

 Книгата, разбира се, е написана по прост и лесно разбираем начин. Той силно наподобява дневник на един съсипан от мъка мъж и е точно това, всъщност. Антоан Лейри всяка вечер, след като е заспал синът му, Мелвил, сяда пред компютъра си и излива всичко, което е почувствал през деня. Именно заради това тази книга е толкова силна. Не е просто художествена книга с измислени герои, на които да съчувстваме. Тази е реалност и това я прави тежка и трудна за преглъщане, но не по-тежка от това, което Антоан Лейри и детето му преживяват. 

 И точно това беше, което наистина ме съсипа. Детето. Само на една годинка е, и когато въпросът за това как да му се обясни, че никога повече майка му няма да му чете приказки, няма да му пуска песни, няма да го прегръща и да си танцува с него в ръцете си се появи, тогава вече наистина избухнах в сълзи. Болката на бащата, болката на малкото бебе бяха толкова силни и искрени. Няма как човек да не я почувства през страниците. 

 Смятам, че всеки трябва да прочете "Няма да получите омразата ми", тъй като, освен че книгата е тъжна и мъчителна, тя е и много поучителна. 

"Тайната история" на Дона Тарт

 Един беден младеж, търсещ мястото си в света. Група от петима елитарни колежани, живеещи в класическата древност, вместо съвремието. Едно убийство. Или може би две?  

  От доста дълго време насам се опитвам да прочета "Тайната история", като съм я започвала 2 пъти преди това, но никога не стигах по-надалеч от страница 200. Причината не знам каква точно беше, книгата ми хареса и двата пъти. Може би тогава не бях готова за гротескната картина на реалността, която е "Тайната история". И се радвам, че прочитането ѝ остана за този етап от живота ми, защото смятам, че съм много по-подготвена да смиля съдържанието ѝ. 

 Ако трябваше да опиша "Тайната история" с едно просто изречение, то щеше да е: "Естетика на грозното." Героите ни не са просто в сивата зона, те напълно клонят към черната. Ужасни по характер, водят измъчен и мъчителен живот, но са интересни. Интересни са, и човек понякога забравя какви са всъщност. Чудовища; помощници на чудовища, които също се превръщат в такива; и свидетели на чудовища, които граничат с чудовищност. 

 Но нищо не е толкова просто. В този роман е обрисуван комплексността на човешкия характер, на пропадналият и пропадащият, но същевременно и умствено възвишен, човешки характер, по-точно. Героите са многопластови и личностите им не са разкрити наведнъж. Научаваме все повече и повече за тях с всяка следваща глава, и нещата, които мислим, че знаем, откриваме, че са лъжи или заблуди, докато ни се разкрива друга информация. 

 Това, разбира се, се дължи на факта, че книгата се разказва от името на Ричард Папен, който е герой/човек, на когото не може да се разчита. Ричард има склонност към идолизиране и идеализиране на образите на съучениците и учителя си. Колкото е заблуден, толкова сме заблудени и ние. Каквото знае той, това знаем и ние. Което допринася към изненадващите елементи от романа. 

 Допълнителните разкрития никога не са ни предоставени по очевиден и мързелив начин. Заедно с Ричард сме предизвикани да осъзнаваме стъпка по стъпка информацията, която получаваме, докато всичко се сглоби в една по-голяма картина. 

 В "Тайната история" от самото начало знаем, че се извършва убийство, както и знаем кои са виновниците за това чудовищно деяние. Самата книга според мен не е анализ на това, което се е случило, а следвайки събитията, които са довели до това убийство, анализ се прави на хората, които са способни да извършат нещо подобно. Показва ни се какво води толкова различни по характер лица до убийството на свой собствен съученик. След което и виждаме последствията и отпечатъците, които остават върху душите на героите от престъплението. 

credit: самата аз ;))

  

 Нека се върнем към идеализирането на героите от страна на Ричард - един негов голям недостатък. И тъй като Ричард е нашият източник на информация, не можем да се спрем и ние да заобичаме тези чудовища. Първоначално дори не осъзнаваме техните недостатъци и ги боготворим, смятайки ги за перфектните същества, оживели точно от старогръцките легенди и митове. По стечение на обстоятелствата ни се разкриват истинските им същности, които са били там от самото начало, но ние сме били твърде съсредоточени върху обожанието ни към тях. Което те оставя да си задаваш въпроса: "Дали някога изобщо са носели маски, че да могат да ги свалят по-късно?" Всички знаци, сочещи към разкритията, които Ричард е принуден сам да направи, са там още от самото начало, но е лесно човек да ги пропусне, от начина, по който е разкрасена грозотата им в очите на всички. 

 Не отклонявайки се от темата на необичайното - убийството на Бъни е разкрито още в началото на "Тайната история". Но изненадите не свършват там, има много повече, и дори по-изненадващи, обрати, които  оставят човек с широко отворена уста. Най-вероятно на много хора ще им се стори странно подобно нещо да го научат още от началото, но след прочитането на книгата, е очевидно, че тя изобщо не е за убийството. Тя е за пет много объркани, отвратителни, красиви, гнусни, божествени същества, които спираловидно пропадат морално. Всеки е странен по свой начин, макар и на пръв поглед всички освен Хенри да изглеждат напълно нормални. През повечето време те дори не осъзнават своите грехове. Ричард дори стига до там, че да изтъкне, че не се мисли за лош човек. Напълно са изолирани от света около тях, не живеят в съвремието, понякога и не знаят какво се случва по света. Може би и тази изолираност води до тяхната чудовищност. 

credit: самата аз ;))

 Стилът на писане е цяло едно приключение от само себе си. Още когато започнах да чета книгата написах, че е изживяване. Точно така бих я описала на всеки. Изживяване. Начинът, по който пише Дона Тарт: всяка дума е на мястото си, няма излишни, няма липсващи. Изреченията се вливат едно в друго като реки. Използва думите сякаш гъделичка сетивата ти, осъзнаваш всяка една от тях, като плавно преминават през ума ти. Макар и толкова детайлен, стилът на писане не е претенциозен. Не ни затрупва с метафори в опит да звучи красиво и елегантно. Без колебание казвам, че на Дона Тарт бих ѝ чела и най-простите бележки. 

 Четейки ревюта в интернет, разбрах, че "Тайната история" не е за всеки и че има две много повтарящи се мнения. Или я мразиш, или я обожаваш - няма среден път. Тя абсолютно не е обикновена книга за убийство и след това разследването му. Мислите, че знаете какво да очаквате, но не мисля, че който и да е би могъл да ви подготви за това, което "Тайната история" предоставя на човек. Забелязах, че против моето твърдение, на много хора романът им се струва претенциозен и претрупан с препратки. Но според мен, точно това е красивото в нея. 

 Този роман е омагьосващ и го препоръчвам на всеки, който е готов да се потопи в живота на хора, които не е осъзнавал, че могат да съществуват, който е готов силно да ги обича и едновременно с това да ги мрази. 

 "Тайната история" е книга, изобразяваща ужасяващата картина на моралния упадък у човека. Книга за група от младежи, за които границата между злото и доброто се е размила. Красивото се превръща в грозно, грозното в красиво. 

 Направих и Spotify плейлист за книгата, ако някой би искал да слуша: 

"Четирите цвята на магията" на В. Е. Шуаб

  Не всичко, което виждаме е това, което всъщност е. Нещо се крие в тъмнината, нещо се таи между гънките и пукнатините, светът не е такъв, какъвто го познаваме. 

 "Четирите цвята на магията" е история за един град, но не съвсем. Познатият ни Лондон от 1800 години си е такъв, какъвто го знаем, но зад тази фасада се крие още нещо - паралелна вселена, в която всичко е напълно различно, освен местоположението и името на града. Съществуват четири паралелни вселени, четири Лондона - Сив, Червен, Бял и Черен. Сивият Лондон е забравил за съществуващата магия, тъне в мъгла и пушек, напълно нормален е. Червеният Лондон е процъфтял и магията се усеща във въздуха, докато градът блести. В Белия Лондон хората се борят за контрол над магията - град на глад, насилие и страдания. А Черният Лондон е изгубеният град - магията напълно го е погълнала и вратата към него е запечатана. 

 Главният герой, Кел, е един от двамата останали магьосници, които могат да пътуват между световете, наречени антари. Той работи за кралското семейство на Червения Лондон, което семейство са го отгледали като свой син. Кел пренася съобщения между трите все още живи града, но зад всичко това крие своя тайна. Той всъщност е контрабандист и писмата и съобщенията не са единствените неща, които пренася между световете. Но всичко се променя и се обърква, когато една вечер пренася, нещо което никога не е трябвало да напуска света, от който е. 

 Делайла Бард е от Сивия Лондон - напълно нормално момиче, но не съвсем. Лайла е известен и търсен крадец, който мечтае да стане пират. Една вечер се натъква на странен млад мъж, и докато рови в джоба му, се натъква на още по-странен предмет. От там следва едно приключение, изпълнено с битки и магия. 

 Нека започна като благодаря на издателство Емас, че издадоха "A Darker Shade of Magic", която чаках да прочета с нетърпение още от момента, в който излезе. И като съм започнала със случайна своя мисъл, нека добавя и, че корицата е напълно омагьосваща и толкова естетически приятна за гледане. 

*

 "Четирите цвята на магията" съм чувала, че я наричат Хари Потър за възрастни, но според мен би било по-точно да я наричаме Хари Потър на стероиди. Книгата е от фентъзи жанра за възрастни, но трябва да отбележа, че за разлика от всички други книги в тази категория, е много по-лека, по-мъничка, и доста по-лесна за четене. В първия момент дори си помислих, че може да е фентъзи за юноши, но по-късно осъзнах, че не е. 

 Историята е поглъщаща и всичко се развива много по-бързо, отколкото очаквах. Тъй като съм свикнала във фентъзи книгите историята да се протаква и да върви бавно, очаквах същото и от "Четирите цвята на магията". Но тук дейтсвието беше уравновесено добре, нямаше моменти, в които да ми доскучаваше или пък да ми идваше твърде много, от което съм напълно доволна. 

 Трябва да призная, че макар че исках да я прочета още от момента, в който я издадоха, така и не научих за какво точно се разказва в нея, докато не започнах всъщност да я чета. Което мисля, че проработи в моя полза, тъй като по този начин нямах очаквания и бях приятно изненадана. Може би имах едно очакване и то беше, че "Четирите цвята на магията" ще е по-забавна и лека като сюжет (не знам защо си мислех така). Но реалността е, че книгата притежава тъмна атмосфера, кървава е. Бих казала, че виси между YA литературата и литературата за възрастни. 

 Героите са очарователни, забавни и симпатични. Кел е от онзи тип изстрадали главни герои със съмнително и мистериозно минало, който не можеш да се спреш да заобичаш и да искаш да го предпазиш от света. Харесва ми, че силата му не е неограничена и че има моменти на слабост дори толкова силен магьосник като него, защото ми е омръзнало от герои, които са непобедими и не показват уязвимост. Към Лайла от друга страна, първоначално чувствата ми не бяха толкова топли и помислих, че няма да ми допадне, но си признавам, че заобичах и нея до края на книгата. Надявам се да е успяла да сбъдне мечтата си. Оплакване имам за това, че според мен нямаше достатъчно Рай, защото съм напълно очарована от неговия герой, както и от (странно, да, но е така) Холанд, вторият антари. Мисля, че и двамата бяха много интересни и интригуващи персонажи, макар и напълно противоположни. 

 Може би единственото ми истинско оплакване от книгата е краят. Смятам, че финалът беше твърде задоволителен, за да има още две продължения. Сигурна съм, че и те са интересни и прекрасни, и нямам търпение да ги прочета, но "Четирите цвята на магията" свърши сякаш е самостоятелна книга, макар че много въпроси бяха оставени неотговорени, и явно по-късно ще получим отговори. Може би всичко беше малко твърде идеално решено. Но това оплакване не ми пречи да обичам книгата и с нетърпение да чакам и другите две. Емас, разчитам на вас. 

 Препоръчвам книгата на всеки, който обожава да чете фентъзи за юноши и иска да прекрачи към света на по-сложните и по-големи фентъзи книги за възрастни, които могат да бъдат доста страшни на пръв поглед. Мисля, че "Четирите цвята на магията" е прекрасният преход между двете категории, и който и да е читател, би могъл да ѝ се наслади. 

self-love: my journey there and the challenges ahead

 Self-love, body positivity. И двете теми, които да стоплят сърцето ти и да направят деня и живота ти по-красив и слънчев. Навсякъде по социалните медии много нашумя темата за обичта към себе си и тялото си, едно нещо, за което обожавам да говоря и да промотирам. Има стотици личности, които са посветили профилите си в инстаграм или туитър на тези теми, окуражавайки хилядите хора, които ги следват да заобичат себе си. Но, разбира се, нищо не е толкова лесно, колкото звучи. Не става само като кажеш на някого "Обичай се! Заслужаваш го!". 

anyone can wear crop tops after all

  Повечето, които ме следват, където и да е, няма как да не знаят, че съм самоуверен човек, който обича себе си и тялото си, но нищо не е толкова розово и красиво, колкото изглежда. Невинаги съм била толкова самоуверена, все още понякога изобщо не съм. 

   Преди 5-6 години, бях момиченце, което се страхуваше от това да отиде до магазина за дънки и да ги пробва, тъй като знаеше, че трябва да пробва всякакви модели, в продължение на около час, докато очите ѝ не се просълзят, защото му е омръзнало да не му става, който и да е модел. И след този момент, като съм се върнала вкъщи с мама, винаги започвах да се ядосвам на тялото си за това, че не е като стандарта, който обърканото ни и изкривено общество е създало, ядосвах се на тялото си, че не е като момичетата по списанията, онези по телевизията, ядосвах се, че не изглеждам като приятелите си, бях гневна заради това, че не мога да се побирам, в каквито си искам дрехи. Грешно, грешно, грешно. Грешно, изкривено, и тъжно. 

  Никое дете не бива да мисли за подобни грозни неща. Никое момиченце не бива да плаче поради факта, че обществото е толкова гнусно, че мисли, че нейното тяло не бива да съществува, че има само едно "перфектно" тяло. Никой човек не бива да е принуден да се сравнява, с когото и да е, мислейки, че неговото тяло е грозно. Не казвам, че всички тела са красиви, само защото искам да се почувствате добре, не. Казвам го, защото наистина е така. Наистина смятам, че всяко тяло е красиво по свой начин, и най-вече, и най-важното, е, че трябва да е красиво за своя собственик.

   Но само защото някой е a body positivity icon, не означава, че и той няма моменти, в които изобщо не се чувства body posi. Понякога ми се случва и аз да гледам намъщрено към коремчето си, към бедрата си, към кутрето на левия ми крак, което е криво. Напоследък най-много ме притесняват и си играят със самочувствието ми пъпките. Всъщност скоро разказах една историйка в този мой пост в инстаграм:

i'm gonna talk about something i'm a little nervous about and which bothers me: acne. i first got acne when i was around 12? i think?? since then i've always had a very mild form of acne which wasn't that bothersome at all. but ever since the summer of 2016 my acne has gotten so much worse (on my cheeks in particular). i don't know what triggered it. maybe it was the sheet mask i tried out during the summer after which i broke out (it was most likely it). but since then i haven't been able to recover and my skin has been trash. most of you probably know that i am a person who has a very high self-esteem and is extremely body positive but acne is no joke, man. it can really play with a person's self-esteem. i am still very confident but there are times where i get very nervous about how my face looks. i feel like people are staring at my cheeks, i feel as if it will never go away, i feel like it makes me look ugly. none of which are true, but what i wanted to say is that even a person who is very confident has moments in which their confidence sways a lot. i have deleted pictures because my acne was too obvious in them, something i've never done before. i wanted to share this story because i've learned that having acne feels like a journey on your own entirely. people don't talk about acne even though it's something so normal for everybody, especially a teenager, to have. also, i feel as though i am on the road to a clearer skin because lately it has started clearing up a little and i have cut out a lot of junk food from my diet. and to anyone else who suffers from acne or has a lot of acne scars like me: honey is the shit! i've been using it for like?? 2 weeks? and it has helped a lot of my acne scars fade and a lot my pimples disappear without even letting them fully appear. and to anyone who has reached the end of this massive post: i am sorry for it being so long, i wanted to show people that no one is perfect, i wanted to share these pics, and i wanted to share this story. so, thank you. ♡♡♡

A post shared by ur chubby crush (@chato_yant) on Feb 24, 2017 at 7:10am PST

  Това, което исках да кажа с него е, че дори аз, тази, която се гордее с това, че 99% от времето е body positive, преживявам моменти, в които мисля, че изглеждам ужасно грозно, и се чудя о, защо нямам кожа като другите на моята възраст, защо точно аз трябва да съм прокълната с акне. Но дори това да имам акне ме е научило на някои неща. Мина малко време, откакто постнах тези снимки в инстаграм, но сякаш този акт беше освобождаващ. Чувствам се много по-уверена в кожата си и не ми пука толкова за това, че на лицето ми има акне, най-вече белези, които изглеждат червени и възпалени за дълго време, и трудни изчезват. Бавно-бавно се опитвам да изчистя кожата си, но се харесвам и обичам такава, каквото съм в момента и съм сигурна, че ще обичам също толкова силно бъдещето си аз. 

  Смятам, че човек веднъж научи ли се истински да обича себе си, дори да има моменти, в които всичко това изглежда като лъжа и илюзия, то той винаги намира пътя обратно към любовта. Увереността отваря много врати. 

  А сега, към нещо, за което много хора са ми писали. Но преди това, искам да кажа, че всеки път, когато някой ми пише, че ми се възхищава на увереността, че го вдъхновявам, че го окуражавам, сърцето ми става все по-голямо. Такива съобщения не само оправят деня ми, а ме окуражават мен самата, вдъхновяват мен. Показват ми, че има смисъл в това да споделям с непознати в интернет своите мисли и чувства, че така може би помагам на някое дете, което също плаче заради това, че не му стават всички дрехи, които иска да облече. 

  Но заедно с тези съобщения, много хора ми пишат да им дам съвети и да ги науча. Отговорът ми винаги е, че няма как някой друг освен тях самите да им помогне напълно по този път, че всичко идва отвътре. Но, разбира се, казвам им, че винаги може да направят няколко неща, които да помогнат малко или много (всичко това не произлиза от нищо повече от личен опит). 

• Следването на body positive "icons" и личности по социалните мрежи винаги е много поучително и окуражаващо. Някои от хората, които препоръчвам са: bodyposipanda (велик, велик, велик човек), dounia, beautynotsize. 
• Намерете неща в себе си, които обичате. Фокусирайте се върху тях. Те са ваши, част от вашето тяло са, и са красиви. Всяка една част от вас е красива. 
• Honestly, селфитата всъщност са начин да те накарат да се почувстваш по-добре. Но селфитата невинаги са точно копие на реалността. Може да видите, че на инстаграм поста си горе не изглеждам, както изглеждам на всяка друга своя снимка по принцип, защото не съм се погрижила да е снимана добре. I have unflattering angles and pictures, too. 

  Не, че нещо, но винаги може да ме последвате и мен, макар че не пиша много дълги и вдъхновяващи постове, поради простата причина, че ме мързи: клик.

  Ще оставя тук и този пост, който е един от любимите ми: 

@Regrann from @glitterandlazers - This is my best friend. She's wears the smallest size in this bralette set and I wear almost the largest. We are very very very different. And people often only see our differences. But all I can see when we're together is how similar we are. We both love to dance. We both love to make up elaborate backstories to tell drunken strangers. We both love to play dress up. We both love animals and treat them like people. We both have to keep a weird diet to make sure our bodies feel their best. It makes me sad how many amazing women miss out on knowing each other because they let something so simple as physical appearance cloud who they think a person is. Sure Nikki and I don't look alike. Heck we don't always think alike, but the things that we have in common have bonded us forever and I am so so grateful to have her in my life. Take chances in getting to know others, move past your perceptions, and I promise you will be rewarded with some amazing friendships you never thought possible. 📸by @ashleyflaigphotography #lasvegas #bodypositive #love #friendship - #regrann

A post shared by NONAIRBRUSHEDME ™️ (@nonairbrushedme) on Mar 12, 2017 at 6:10am PDT

  Този блог пост най-вероятно е много разхвърлян, но от дълго време насам исках да излея мислите си някъде, объркани или не. Желая късмет на всички. Love you.  

7 години с Хари Потър

 Нека започнем този пост с едно кратко и ясно обяснение: бях в читателски застой преди около месец. Да, да, знам, аз кога не съм в читателски застой, нали? True. Но този път, не помня защо и как, реших, че е време да се сложи край на поредния slump. И както всеки един човек, който като малък е прочел Хари Потър или е част от света на тези магически книги, разбира се, избрах точно тях с надеждата, че ще ме спасят. Нека отбележа, че съм чела тази поредица нааааай-малко 10 пъти, и има хора, които могат да потвърдят, защото всеки път ги осведомявах. 

 Започнах аз да си чета my beloved books и ми хрумна: вече съм 11. клас. Което означава... За първи път прочетох Хари Потър, когато бях между 4.-5. клас... Което! Означава! Минали са 7 години... Седем години с Хари Потър.

 Много хора казват, че са пораснали, четейки Хари Потър, докато книгите са били издавани една по една, така че са се развили заедно. При мен нещата не стоят точно така. Първо гледах филмите, пуснах си първия една вечер and before I knew it, до сутринта бях изгледала всичките. Знаех какво трябва да направя сега: да си купя книгите, колкото се може по-скоро. И така, изчетох ги за около 2-3 седмици, докато ги купувах една по една. (До ден днешен се хваля с това, че съм прочела "Орденът на феникса" за 3 дни.) Приятели от 5.-7. клас могат да потвърдят, че постоянно идвах при тях и казвах "Пак чета Хари Потър", носех книгите с мен на училище, и те ме топлеха отвътре. Пораснах, препрочитайки Хари Потър. 

 Защо тези книги са толкова специални за мен, че съм се заела да пиша отделен блог пост за тях, който не е ревю (, а нещо като признание в любов)? Хари Потър дава надежда (ъгх, клише), и то не само на мен, на всякакви деца около света. Помня колко самотна се чувствах в периода, в който ги четях и препрочитах, но четейки ги се чувствах по-щастлива и не толкова самотна. Благодарение на Хари Потър започнах да чета книги като цяло (което пак не се отнася само до мен, а към много читатели около света). Преди тези книги не знаех, че можеш да четеш за своя наслада, за свое удоволствие, макар че винаги ми е харесвало да чета. Всяко четене на Хари Потър те стопля сякаш си седиш в уютната къща на баба и дядо, сякаш си се прегърнал с любим човек, сякаш пиеш топъл шоколад или чай от мента. Всяко завръщане към тези книги е сякаш си се завърнал вкъщи след много дълго и изтощително пътуване. Хари Потър никога не ти омръзва, всеки път откриваш нови неща в поредицата, в зависимост от това на каква възраст я четеш. 

credit: http://novemberthe3rd.tumblr.com/

 Тази поредица ни учи на жертвоготовност; че може би не е толкова зле да не си специален, защото си винаги специален за някого на този свят; че дори и да си специален, това не означава, че ще ти е лесно; че приятелството и любовта нищо не може да ги унищожи; че да си особен не е лошо; да се противоставяш и да не мислиш точно като приятелите си е окей; и момчетата плачат, чувстват, и на тях може да им е тежко; момичетата са силни, умни и уникални; че хората не се разделят просто на зли и добри, не всичко е толкова черно и бяло.

credit: http://aeyon.tumblr.com/

 Героите изобщо не са перфектни (може би с изключението на Джини). Те също правят грешки, имат своите слаби моменти, в които нямат никаква надежда, ядосани са на света около тях, ревниви са, твърдоглави, несериозни, може би не знаят как да изразят чувствата си, изживяват предателства, самите те извършват предателства. Също така, повечето не са и чаааак толкова добри ученици, така че е утеха за малките дечица, които твърде много се тревожат за оценки. (Но както споменах, Джини е перфектна, няма по-добър човек от Джини Уизли, тя заслужава обич и заслужава да я ценят.)

credit: http://nanlawson.tumblr.com/

 Колкото и flawed (в добрия смисъл на думата) да са някои герои, всеки един от тях е важен. Важен е за историята, важен е за другите герои, важен е за хората, четящи поредицата. Всеки един от тях е Герой. Всеки един от тях помага по някакъв начин със спасяването на магьосническия свят (или може би се старае да го унищожи, и с това може да е важен), всеки един се бори. Хари заема главна роля, той е отговорен за окончателното спасяване на света им, но той никога не би успял без помощта на приятели, познати, и дори непознати. Ето още един урок от Хари Потър - всички сме важни. Всички играем роля в събитията, случващи се около нас. 

credit: http://tasiams.tumblr.com/

credit: http://ra-ro81.tumblr.com/

 И така, вече усещам, че съм към края на поста, тъй като изчерпах всичко, което имах да казвам. Но да отговорим за последно на един въпрос: защо написах този пост? Може би за да изразя чувствата на много читатели, може би за да изразя своята любов към поредицата, може би за да покажа на всички колко е важна за мен (, а може би, защото съм нямала какво друго да пиша, оппа). Може да е всичко, но искам да благодаря. Да благодаря на Дж. К. Роулинг, да благодаря на Хари Потър. Благодаря. 💖

 И нека приключим с: Глупак! Медуза! Дреболия! Щипване! Благодаря!

До Франция...

 03:45

 Алармата звъни. Изненадващо бързо пробуждане и подготвяне, никаква закуска. Нарами всички чанти, не забравяй нищо.

 04:16

 Най-накрая си в колата. Потегляте. 

 Тъмно, синьо, изсветлява се, виждаш най-красивия изгрев, който си виждала досега. 

 Минавате през поля от слънчогледи, които ти напомнят на Миш, едно поле от лавандула, напомня ти на Синем. 

 След няколко часа спокойно пътуване през родната България, навлизате в непознатата Сърбия. Топла е, добродушна и приветлива. След дълги часове, прекарани по пътищата на горещата страна, започват да ти омръзват сладките къщи и красивата природа, започваш да се чудиш кога ще излезете. Още няколко часа блуждаене, мирис на тор във всяко селище/град и намирате пътя си навън. Дъх на облекчение. 

 Унгария. Най-красивият залез, който си виждала досега. 

 Австрия. Даже не разбираш, че сте влезли, заспала си, няма граница. 

 Студена, тъмна, индустриална страна. Всичко свети, но сякаш няма живот. Но най-вероятно е, защото си уморена, нощ е. 

  Още един изгрев, обикновен. Германия. 

 Струва ти се, че страната има неприветлива атмосфера, студена и лепкава. Дори листата на дърветата и растенията са кафеникави и те отблъскват. Хората изглеждат мили, но не се чувстваш удобно там. Мирише. Нямаш търпение да видиш края и на тази страна. 

  Часът напредва, търпението ти изтича, магистралата е твърде дълга. Задръстването не помага. 

  Атмосферата се сменя, замирисва ти на парфюм, растенията наоколо стават по-зелени. 

  Франция. 

  Сякаш се пробуждаш от дълбок сън, най-накрая си близо до мястото, за което мечтаеш от години. Още едно дълго пътуване ти предстои, но е търпимо. Толкова си близо, мирише приятно навсякъде. На бор и сладък парфюм. 

 Спиш, събуждаш се, спиш, събуждаш се. Чувстваш се сякаш цялата тежест на света е върху клепачите ти. 

 Още по-близо сте до желаното място. 17 километра. 16 километра. 15. Пак заспиваш. Не разбираш къде си, в града ли си вече? Да. Пристигна. 

"Гневът и зората" на Рене Ахдие (или "Болка и ще те хвърля през прозореца")

 Шахризад е просто едно момиче. Момиче, което е готово да пожертва своя живот, само за да може да отмъсти за своята най-добра приятелка, която е загубила живота си поради причина, която никой освен халифът на Хорасан и най-приближените му не знаят. Загубила е живота си, както дузини други момичета, с пристигането на зората. Шахризад е готова на всяка цена да постави край на убийствата и да унищожи чудовището, което е причината за тях.

 Халид е просто едно момче. Халиф на Хорасан само на 18 годишна възраст, владетел на владетелите. Той е принуден да се жени всяка вечер за момиче, което не познава, и е задължен да я убива всяка сутрин. Изпълнението на тази непосилна задача го превръща в тих, жесток и потаен мъж. Но той намира своя лъч светлина в море от тъмнина в лицето на Шахризад.

 Въздух. Това е тази книга за мен. Нуждая се от нея, за да дишам, а преди да я прочета дори не знаех, че ми е толкова необходима. Точно такова динамично и напрегнато произведение ми трябваше, за да успее да ме изкара от моя читателски застой, да накара сърцето ми да пропуска от радост и да ритам и удрям във въздуха заради емоциите, с които е препълнена "Гневът и зората". Окова ме с вериги и не ме пусна, докато не я свърших. 

 Един ден. Да, за един ден успях да прочета "Гневът и сълзите", макар че преди това влачех всяка книга, която започвах. 

 Не разбирате, не може да разберете, огромната любов, която изпитвам към тази книга. Нито една дума не е достатъчно силна, за да опише обичта ми. "Обичам я" и "обожавам я" ми се струват като твърде прости, типични изрази, които са толкова изтрити, тъй като хората ги използват за всичко. Представете си как ви боли сърцето от любов. Представете си, че изгаряте отвътре, защото "Ще плачеш до зората" ви е омагьосала до такава огромна степен, че имате чувството, че ви вози на влакче на хилядите емоции, които не знаехте, че можете да изпитвате заради една, на пръв поглед, проста книга. Това чувствам аз. Бях една топка от гняв, докато четях книгата, защото не можех да намеря правилните думи, не знаех как да образувам достатъчно силно изречение, че да опиша чувствата си. Не знаех как да покажа на всички колко много я ценя и колко много искам да я препрочета отново и отново и отново, макар че не я бях свършила. Ръцете ми сърбяха да пиша в книгата и да подчертавам всичко, но напрежението ме държеше на едно място цял ден и не ми позволяваше да мръдна и за една секунда. От 09:30 до 23:30 мърдах само за да отида до тоалетна, да сменя позицията си на леглото, да изляза навън (за да чета там), да пия вода и да пиша в Общия Чат с капс лок за "Убий ме, но все още не мога да преодолея тази книга". 

 Сюжетът е съкровище, сандък със злато, сейф с диаманти, заровен на някой безлюден остров. Не очакваш да е толкова величествено, всяко изречение да е на място, да се прелива в следващото и да те кара да изпитваш емоции на максимум. На пръв поглед, изглежда сякаш ще е поредната книга за момиче, което попада в двор от усойници, но принцът на бял кон е там да я спасява, след като тя е взела някакво импулсивно решение и е изпаднала в опасност. Не, Шахризад си е завършено човешко същество, което не се нуждае от това някой да я допълва. Тя не се нуждае от спасяване, пресметлива е, интелигентна, борбена. Попадне ли в гнездо от усойници, адаптира се и се спасява със силата на думите. Както каза Рахим за нея, тя би успяла да се спаси от екзекуция само със сладки думи. Ако я хвърлиш на вълците, би се върнала начело на глутницата. 

“So you would have me throw Shazi to the wolves?”

“Shazi?” Jalal’s grin widened. “Honestly, I pity the wolves.”

 А Халид, просто едно момче, повелител на повелителите, чудовище, е единсвеното нещо, което боли повече от *СПОЙЛЕРЧЕ* смъртта на Сириус. Най-тъжното в него беше това, че той осъзнаваше какъв е и какво върши, но е принуден да го прави. Принуден е да извърша тези ужасяващи деяния и трябва да търпи омразата на своя народ, да гледа страха в очите на своите поданици. Има трагично минало, както много други герои, които вършат "злини", но той знае, че това не е оправдание за това, което се случва всяка сутрин. Халид е изпълнен с горчивина, вина и омраза към себе си. Импулсивен, тъмен, мистериозен и интелигентен, няма начин да не го заобикнеш. 

"It’s a fitting punishment for a monster. to want something so much—to hold it in your arms — and know beyond a doubt you will never deserve it."

 И второстепенните герои изиграват много важна роля в книгата, като някои от тях получават гледна точка и виждаме света от камък и пясък през техните очи. По принцип много се обърквам като има няколко гледни точки или пък ме дразни това, но Рене Ахдие е успяла да намери баланс, като все още се забелязва кой е главният герой и другите гледни точки не те отегчават. 

 Деспина, това маршмелоу, това пухкаво и красиво същество, което искам да нагушкам и да й шептя "всичко е окей". Искам да я завия в одеялце и да й направя топъл шоколад. Толкова корава, но и толкова мекичка. Разбирате ли колко много обичам и нея? Обичам и Джалал, искам да го ударя, защото е перфектен, обичам и Рахим, и Викрам (раджпутът, има си име). Единственият, който не ми допадна толкова от "положителните" герои беше Тарик, но мога да оценя желанието му за борба и нуждата да спаси жената, която обича. Уважавам го за това, но импулсивните му решения ми идваха твърде много. 

 Искам да благодаря на авторката и за негативните герои, които ни представи, но също така не в напълно отрицателна светлина. Джахандар, бащата на Шахризад, тръгна по грешен път, но решението му да направи това произхождаше от обичта му към своята дъщеря и от безсилие. Това е единственият начин, по който може да помогне на Шази. Съгласна съм, че постъпва неправилно, имайки предвид жертвите, които се изискват, но разбирам мотивите му. 

 Салим, чичото на Халид, от друга страна, ми е толкова противен, че надминава Снейп в класацията ми с неговата фасада, престорена усмивка и неуважение към своя племенник и владетел. Както и бащата на Халид, който, макар и да е мъртъв, успя да ме разгневи ужасно много. 

 И също така искам да благодаря на Рене Ахдие и книгата за азиатските си герои и представянето на културата на тези прекрасни западноазиатски страни. Атмосферата беше отлично предадена с всички непознати думи, традиционни дрехи, титли и т.н. 

 Стилът на писане няма как със сигурност да кажа, че е прекрасен, тъй като аз четох превода на книгата, а не оригинала (и това искам да направя), но си личеше, че е хубав, тъй като нищо не изглеждаше сякаш е излишно. Описанията и диалозите са силните страни на Рене Ахдие и си личеше особено, докато ни даваше детайлите за дрехите и бижутата, които Деспина избираше за Шахризад. 

 "Гневът и зората", една книга, която ви държи будни и гневни до зората (лмао, ай хейт майселф). Една книга, която да ви кара да крещите от яд и болка, да ви кара да подскачате от щастие, да не може да стоите на мястото си от напрежението, което се излива от страниците. Една книга. One book to rule them all. 

Ето й ревюто, което първоначално написах, когато отворих този празен лист:

Да й еба мамицата на тая книга иди се хвърли през прозореца потко тЪП ХАЛИД БОЛИ МЕ СЯ МАМКА ТИ ОКЕЙ МНОГО ТЕ МРАЗЯ КАК МОЖА ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ РЕНЕ АХДИЕ MOTHERFUCKER DOES THIS BOOK HURT DONT READ IT OKAY IT WILL MAKE YOU LIVE YOUR WHOLE LIFE IN AGONY I READ IT IN A DAY BECAUSE IT PUT ITS CHAINS ON ME AND NOW I CAN NEVER ESCAPE I AM UNDER ITS SPELL IVE BEEN MAKING REFERENCES IVE BEEN MAKING FUCKING REFERENCES LOOK AT HOW MUCH I ACTUALLY LOVE THIS BOOK I WANNA BURN IT i also wanna burn with it helpp

Пет причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън"

 Напоследък много популярни станаха постовете с причини, заради които да прочетете даден автор или книга, заради, които сте обикнали някоя книга и т.н. Любимите ми са тези на Вик и на Ева *клик клик*. Тъй като не исках да имам две ревюта едно след друго на блога си и просто не исках на хората да им доскучее заради моето сухо писане на рецензии, реших да поукрася малко нещата с по-свеж пост. Така че, ето ви причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън" и защо вие трябва да я прочетете: 

1. Хумористичният стил на писане на Чичо Рик. 

 Бях позабравила колко е забавно да се чете книга на Рик Риърдън, тъй като не натоварва читателите си с излишни детайлни описания и не ги отегчава със скучни диалози. Напротив, той използва най-доброто си оръжие, хуморът, за да ни кара да се смеем дори, докато четем трагичини истории като тази на Херкулес. 

2. Героите

 Както се забелязва още от заглавието на книгата, главен елемент на книгата са героите от гръцката митология като Язон, Тезей, Херкулес, Персей и т.н. Но освен познатите ни и известни мъжки воини, Рик Риърдън ни осигурява и с информация за силни жени, с възможността да покорят света като Аталанта, Психея, Отрера и Кирена. 

 Рик Риърдън с използването на подигравки и сарказъм успява да ни представи напълно изградени герои в рамките на 20-80 страници, като ме караше да съчувствам за едни заради трагичната съдба, на която е обречен почти всеки гръцки герой, и да се ядосвам на други заради нелогичните и глупашки постъпки. Караше ме да обичам някои, да мразя други. 

3. Оригиналният преразказ на митовете и легендите

 Всички би трябвало да знаем, че митовете и легендите са променяли през годините, тъй като са се предавали от уста на уста и всеки писател ги е описал по различен начин, но при всички тези хора не е било нарочно, а просто заради разнообразните начини на възприемане и разказване. Но целта на Риърдън е да добави по нещичко от себе си към своите преразкази, като се придържа към основните събития, но променя малки детайли, с щипка от хумор и остроумие. Благодарение на това, всяка глава от книгата е приятна, забавна и лека за четене. 

4. Препратките към поп културата

 Типично, в стила на Чичо Рик, изобщо не липсваха всякакви references, препратки към и връзки с най-новите сериали, филми, музика и т.н. Дори имаше шега за Доналд Тръмп, респект (не към Тръмп, разбира се). Авторът правеше препратки дори към другите свои книги. 

5. Пърси Джаксън

 Ето я и главната причина да заобичам тази книга. Бях забравила колко много обичам поредиците "Пърси Джаксън и боговете на Олимп" и "Героите на Олимп", докато не взех в ръцете си "Гръцките герои на Пърси Джаксън". Героят ми е липсвал толкова много, а аз просто си мислех, че вече ми е безразлично за книгите. Но ето, че ме удари носталгията и започнах да копнея отново да прочета двете поредици. 

 Ако не сте разбрали, книгата не се разказва просто от Рик Риърдън, а от неговия най-известен и обичан герой Пърси Джаксън. Който също като обречените на страдания и величие хора, за които разказва, е полубог (син на Посейдон) и гръцки герой.

 "Гръцките герои на Пърси Джаксън" оправдава, че и надвиши, всичките ми очаквания и беше много по-добра, по мое мнение, от предшественицата си "Гръцките богове на Пърси Джаксън". Така че, поздравявам те, Рик Риърдън, че успя пак да спечелиш сърцето ми. 

Благодаря на Егмонт за предоставената възможност да прочета книгата.