До Франция...

 03:45

 Алармата звъни. Изненадващо бързо пробуждане и подготвяне, никаква закуска. Нарами всички чанти, не забравяй нищо.

 04:16

 Най-накрая си в колата. Потегляте. 

 Тъмно, синьо, изсветлява се, виждаш най-красивия изгрев, който си виждала досега. 

 Минавате през поля от слънчогледи, които ти напомнят на Миш, едно поле от лавандула, напомня ти на Синем. 

 След няколко часа спокойно пътуване през родната България, навлизате в непознатата Сърбия. Топла е, добродушна и приветлива. След дълги часове, прекарани по пътищата на горещата страна, започват да ти омръзват сладките къщи и красивата природа, започваш да се чудиш кога ще излезете. Още няколко часа блуждаене, мирис на тор във всяко селище/град и намирате пътя си навън. Дъх на облекчение. 

 Унгария. Най-красивият залез, който си виждала досега. 

 Австрия. Даже не разбираш, че сте влезли, заспала си, няма граница. 

 Студена, тъмна, индустриална страна. Всичко свети, но сякаш няма живот. Но най-вероятно е, защото си уморена, нощ е. 

  Още един изгрев, обикновен. Германия. 

 Струва ти се, че страната има неприветлива атмосфера, студена и лепкава. Дори листата на дърветата и растенията са кафеникави и те отблъскват. Хората изглеждат мили, но не се чувстваш удобно там. Мирише. Нямаш търпение да видиш края и на тази страна. 

  Часът напредва, търпението ти изтича, магистралата е твърде дълга. Задръстването не помага. 

  Атмосферата се сменя, замирисва ти на парфюм, растенията наоколо стават по-зелени. 

  Франция. 

  Сякаш се пробуждаш от дълбок сън, най-накрая си близо до мястото, за което мечтаеш от години. Още едно дълго пътуване ти предстои, но е търпимо. Толкова си близо, мирише приятно навсякъде. На бор и сладък парфюм. 

 Спиш, събуждаш се, спиш, събуждаш се. Чувстваш се сякаш цялата тежест на света е върху клепачите ти. 

 Още по-близо сте до желаното място. 17 километра. 16 километра. 15. Пак заспиваш. Не разбираш къде си, в града ли си вече? Да. Пристигна. 

"Гневът и зората" на Рене Ахдие (или "Болка и ще те хвърля през прозореца")

 Шахризад е просто едно момиче. Момиче, което е готово да пожертва своя живот, само за да може да отмъсти за своята най-добра приятелка, която е загубила живота си поради причина, която никой освен халифът на Хорасан и най-приближените му не знаят. Загубила е живота си, както дузини други момичета, с пристигането на зората. Шахризад е готова на всяка цена да постави край на убийствата и да унищожи чудовището, което е причината за тях.

 Халид е просто едно момче. Халиф на Хорасан само на 18 годишна възраст, владетел на владетелите. Той е принуден да се жени всяка вечер за момиче, което не познава, и е задължен да я убива всяка сутрин. Изпълнението на тази непосилна задача го превръща в тих, жесток и потаен мъж. Но той намира своя лъч светлина в море от тъмнина в лицето на Шахризад.

 Въздух. Това е тази книга за мен. Нуждая се от нея, за да дишам, а преди да я прочета дори не знаех, че ми е толкова необходима. Точно такова динамично и напрегнато произведение ми трябваше, за да успее да ме изкара от моя читателски застой, да накара сърцето ми да пропуска от радост и да ритам и удрям във въздуха заради емоциите, с които е препълнена "Гневът и зората". Окова ме с вериги и не ме пусна, докато не я свърших. 

 Един ден. Да, за един ден успях да прочета "Гневът и сълзите", макар че преди това влачех всяка книга, която започвах. 

 Не разбирате, не може да разберете, огромната любов, която изпитвам към тази книга. Нито една дума не е достатъчно силна, за да опише обичта ми. "Обичам я" и "обожавам я" ми се струват като твърде прости, типични изрази, които са толкова изтрити, тъй като хората ги използват за всичко. Представете си как ви боли сърцето от любов. Представете си, че изгаряте отвътре, защото "Ще плачеш до зората" ви е омагьосала до такава огромна степен, че имате чувството, че ви вози на влакче на хилядите емоции, които не знаехте, че можете да изпитвате заради една, на пръв поглед, проста книга. Това чувствам аз. Бях една топка от гняв, докато четях книгата, защото не можех да намеря правилните думи, не знаех как да образувам достатъчно силно изречение, че да опиша чувствата си. Не знаех как да покажа на всички колко много я ценя и колко много искам да я препрочета отново и отново и отново, макар че не я бях свършила. Ръцете ми сърбяха да пиша в книгата и да подчертавам всичко, но напрежението ме държеше на едно място цял ден и не ми позволяваше да мръдна и за една секунда. От 09:30 до 23:30 мърдах само за да отида до тоалетна, да сменя позицията си на леглото, да изляза навън (за да чета там), да пия вода и да пиша в Общия Чат с капс лок за "Убий ме, но все още не мога да преодолея тази книга". 

 Сюжетът е съкровище, сандък със злато, сейф с диаманти, заровен на някой безлюден остров. Не очакваш да е толкова величествено, всяко изречение да е на място, да се прелива в следващото и да те кара да изпитваш емоции на максимум. На пръв поглед, изглежда сякаш ще е поредната книга за момиче, което попада в двор от усойници, но принцът на бял кон е там да я спасява, след като тя е взела някакво импулсивно решение и е изпаднала в опасност. Не, Шахризад си е завършено човешко същество, което не се нуждае от това някой да я допълва. Тя не се нуждае от спасяване, пресметлива е, интелигентна, борбена. Попадне ли в гнездо от усойници, адаптира се и се спасява със силата на думите. Както каза Рахим за нея, тя би успяла да се спаси от екзекуция само със сладки думи. Ако я хвърлиш на вълците, би се върнала начело на глутницата. 

“So you would have me throw Shazi to the wolves?”

“Shazi?” Jalal’s grin widened. “Honestly, I pity the wolves.”

 А Халид, просто едно момче, повелител на повелителите, чудовище, е единсвеното нещо, което боли повече от *СПОЙЛЕРЧЕ* смъртта на Сириус. Най-тъжното в него беше това, че той осъзнаваше какъв е и какво върши, но е принуден да го прави. Принуден е да извърша тези ужасяващи деяния и трябва да търпи омразата на своя народ, да гледа страха в очите на своите поданици. Има трагично минало, както много други герои, които вършат "злини", но той знае, че това не е оправдание за това, което се случва всяка сутрин. Халид е изпълнен с горчивина, вина и омраза към себе си. Импулсивен, тъмен, мистериозен и интелигентен, няма начин да не го заобикнеш. 

"It’s a fitting punishment for a monster. to want something so much—to hold it in your arms — and know beyond a doubt you will never deserve it."

 И второстепенните герои изиграват много важна роля в книгата, като някои от тях получават гледна точка и виждаме света от камък и пясък през техните очи. По принцип много се обърквам като има няколко гледни точки или пък ме дразни това, но Рене Ахдие е успяла да намери баланс, като все още се забелязва кой е главният герой и другите гледни точки не те отегчават. 

 Деспина, това маршмелоу, това пухкаво и красиво същество, което искам да нагушкам и да й шептя "всичко е окей". Искам да я завия в одеялце и да й направя топъл шоколад. Толкова корава, но и толкова мекичка. Разбирате ли колко много обичам и нея? Обичам и Джалал, искам да го ударя, защото е перфектен, обичам и Рахим, и Викрам (раджпутът, има си име). Единственият, който не ми допадна толкова от "положителните" герои беше Тарик, но мога да оценя желанието му за борба и нуждата да спаси жената, която обича. Уважавам го за това, но импулсивните му решения ми идваха твърде много. 

 Искам да благодаря на авторката и за негативните герои, които ни представи, но също така не в напълно отрицателна светлина. Джахандар, бащата на Шахризад, тръгна по грешен път, но решението му да направи това произхождаше от обичта му към своята дъщеря и от безсилие. Това е единственият начин, по който може да помогне на Шази. Съгласна съм, че постъпва неправилно, имайки предвид жертвите, които се изискват, но разбирам мотивите му. 

 Салим, чичото на Халид, от друга страна, ми е толкова противен, че надминава Снейп в класацията ми с неговата фасада, престорена усмивка и неуважение към своя племенник и владетел. Както и бащата на Халид, който, макар и да е мъртъв, успя да ме разгневи ужасно много. 

 И също така искам да благодаря на Рене Ахдие и книгата за азиатските си герои и представянето на културата на тези прекрасни западноазиатски страни. Атмосферата беше отлично предадена с всички непознати думи, традиционни дрехи, титли и т.н. 

 Стилът на писане няма как със сигурност да кажа, че е прекрасен, тъй като аз четох превода на книгата, а не оригинала (и това искам да направя), но си личеше, че е хубав, тъй като нищо не изглеждаше сякаш е излишно. Описанията и диалозите са силните страни на Рене Ахдие и си личеше особено, докато ни даваше детайлите за дрехите и бижутата, които Деспина избираше за Шахризад. 

 "Гневът и зората", една книга, която ви държи будни и гневни до зората (лмао, ай хейт майселф). Една книга, която да ви кара да крещите от яд и болка, да ви кара да подскачате от щастие, да не може да стоите на мястото си от напрежението, което се излива от страниците. Една книга. One book to rule them all. 

Ето й ревюто, което първоначално написах, когато отворих този празен лист:

Да й еба мамицата на тая книга иди се хвърли през прозореца потко тЪП ХАЛИД БОЛИ МЕ СЯ МАМКА ТИ ОКЕЙ МНОГО ТЕ МРАЗЯ КАК МОЖА ДА МИ ГО ПРИЧИНИШ РЕНЕ АХДИЕ MOTHERFUCKER DOES THIS BOOK HURT DONT READ IT OKAY IT WILL MAKE YOU LIVE YOUR WHOLE LIFE IN AGONY I READ IT IN A DAY BECAUSE IT PUT ITS CHAINS ON ME AND NOW I CAN NEVER ESCAPE I AM UNDER ITS SPELL IVE BEEN MAKING REFERENCES IVE BEEN MAKING FUCKING REFERENCES LOOK AT HOW MUCH I ACTUALLY LOVE THIS BOOK I WANNA BURN IT i also wanna burn with it helpp

Пет причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън"

 Напоследък много популярни станаха постовете с причини, заради които да прочетете даден автор или книга, заради, които сте обикнали някоя книга и т.н. Любимите ми са тези на Вик и на Ева *клик клик*. Тъй като не исках да имам две ревюта едно след друго на блога си и просто не исках на хората да им доскучее заради моето сухо писане на рецензии, реших да поукрася малко нещата с по-свеж пост. Така че, ето ви причини, поради които обичам "Гръцките герои на Пърси Джаксън" и защо вие трябва да я прочетете: 

1. Хумористичният стил на писане на Чичо Рик. 

 Бях позабравила колко е забавно да се чете книга на Рик Риърдън, тъй като не натоварва читателите си с излишни детайлни описания и не ги отегчава със скучни диалози. Напротив, той използва най-доброто си оръжие, хуморът, за да ни кара да се смеем дори, докато четем трагичини истории като тази на Херкулес. 

2. Героите

 Както се забелязва още от заглавието на книгата, главен елемент на книгата са героите от гръцката митология като Язон, Тезей, Херкулес, Персей и т.н. Но освен познатите ни и известни мъжки воини, Рик Риърдън ни осигурява и с информация за силни жени, с възможността да покорят света като Аталанта, Психея, Отрера и Кирена. 

 Рик Риърдън с използването на подигравки и сарказъм успява да ни представи напълно изградени герои в рамките на 20-80 страници, като ме караше да съчувствам за едни заради трагичната съдба, на която е обречен почти всеки гръцки герой, и да се ядосвам на други заради нелогичните и глупашки постъпки. Караше ме да обичам някои, да мразя други. 

3. Оригиналният преразказ на митовете и легендите

 Всички би трябвало да знаем, че митовете и легендите са променяли през годините, тъй като са се предавали от уста на уста и всеки писател ги е описал по различен начин, но при всички тези хора не е било нарочно, а просто заради разнообразните начини на възприемане и разказване. Но целта на Риърдън е да добави по нещичко от себе си към своите преразкази, като се придържа към основните събития, но променя малки детайли, с щипка от хумор и остроумие. Благодарение на това, всяка глава от книгата е приятна, забавна и лека за четене. 

4. Препратките към поп културата

 Типично, в стила на Чичо Рик, изобщо не липсваха всякакви references, препратки към и връзки с най-новите сериали, филми, музика и т.н. Дори имаше шега за Доналд Тръмп, респект (не към Тръмп, разбира се). Авторът правеше препратки дори към другите свои книги. 

5. Пърси Джаксън

 Ето я и главната причина да заобичам тази книга. Бях забравила колко много обичам поредиците "Пърси Джаксън и боговете на Олимп" и "Героите на Олимп", докато не взех в ръцете си "Гръцките герои на Пърси Джаксън". Героят ми е липсвал толкова много, а аз просто си мислех, че вече ми е безразлично за книгите. Но ето, че ме удари носталгията и започнах да копнея отново да прочета двете поредици. 

 Ако не сте разбрали, книгата не се разказва просто от Рик Риърдън, а от неговия най-известен и обичан герой Пърси Джаксън. Който също като обречените на страдания и величие хора, за които разказва, е полубог (син на Посейдон) и гръцки герой.

 "Гръцките герои на Пърси Джаксън" оправдава, че и надвиши, всичките ми очаквания и беше много по-добра, по мое мнение, от предшественицата си "Гръцките богове на Пърси Джаксън". Така че, поздравявам те, Рик Риърдън, че успя пак да спечелиш сърцето ми. 

Благодаря на Егмонт за предоставената възможност да прочета книгата. 

"Алена кралица" на Виктория Айвярд

Червена по ум, Сребърна по сърце.

 Мер Бароу е обикновено момиче, което живее в нищета в Подпорите, краде, за да оцелее, живее ден за ден. Тя е Червена. Цял живот е живяла с идеята, че или трябва да умре, работейки за своя крал, или да умре, биейки се за своята страна. Но всичко се променя за един ден, когато желанието й да спаси своя най-добър приятел, Килорн, води до опустошаващи събития за семейството й. Мислейки си, че дори последната й надежда да спаси хората, които обича е изгубена, тя среща Кал, който я спасява от живота, който води и й осигурява начин да помогне на семейството си. Но всичко се преобръща, когато Мер открива, че не е обикновено Червено момиче, а нещо много повече, и тя се намира сред свят, построен около мистерии, коварство, жестокост и подлост. 

Тя е като земетресение в миниатюрен човешки образ, разбиваща всичко по пътя си. // Жестока жива картина, целяща да изложи на показ красотата и блясъка - и силата на едно момиче. 

 Сюжетът на "Алена кралица" е оплетен с мистерии, интриги и предателства. Макар и да е предвидим, все пак всеки обрат успява да изкара въздуха от дробовете ти и да те остави, молейки се това, което се е случило да не е истина. 

 Светът създаден от Виктория Айвярд е интересен, но не е невиждан досега, тъй като доста книги използват тази тропа. Хората тук са разделени от цвета на кръвта си: Червени и Сребърни. Червените са принизени до нивото на слуги, живеят в нищета, работят или се бият за благополучието на Сребърните, осигуряват им малки удобства, които висшестоящите даже не забелязват и всеки ден е битка за оцеляване за тях. Сребърните от друга страна, са богове слезли от небесата, които крачат по тази земя. Притежават (x-men) способности, което за тях означава, че са над Червените, които им позволяват да ги управляват чрез сила, могъщество и страх. Живеят в дворци, създадени от оплетени тайни и прошепнати клюки. 

 Мер е първата и единствената, която успява да прескочи от едното съсловие в другото, благодарение на злополучния си късмет. Заема позиция, която хиляди Червени, дори и Сребърни, биха желали, но единственото, което тя иска е да е със семейството си и да води живот, който не е застрашен от една грешна стъпка. 

Те ме преобърнаха изцяло, като замениха Мер с Марийна, една крадла - за корона, памука - за коприна, Червена за Сребърна. Тази сутрин бях прислужница, тази вечер съм принцеса. 

Във вълшебните приказки бедното момиче се усмихва, когато става принцеса. Точно сега не знам дали някога ще се усмихна отново. 

 Героите бяха свежа глътка въздух сред всичките YA книги, които все не успяват да ми представят достатъчно интересни и силни герои. Мер се превърна в една от любимите ми момичета в литературата със силния си характер, с отказа си да се предаде, с желанието да осигури на всички това, което заслужават. Не можех да пренебрегна моментите, в които ми заприличваше на Селена Сардотиен от "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас, но в Мер имаше нещо повече, макар че не може да владее оръжия и да кара противниците си да треперят от страх само като я видят. За разлика, тя владее думите и мълниите. Тя е буря, затворена в тялото на човек. 

 Двата принца, от друга страна, се нуждаеха от повече дълбочина, макар че заобичах и Кал, и Мейвън. Кал със сериозността си и дълга си на войник и бъдещ крал, които се пречупваха от време на време и виждахме истинското съкровище, което се крие под маската на страховития воин. И Мейвън - нежният принц, сянката на пламъка, който толкова добре си борави с думите, използвайки ги в своя полза. Мейвън, незабележимият син, който толкова много прилича на майка си. 

  И второстепенните герои не отстъпваха на главните. Еванджелин - с бронята й от метал и жестокост, Лукас - винаги усмихнатият и хумористичен воин, Джулиан - винаги готовият да помогне, търпелив мъж с меден глас, Елара - жадна за власт и мощ, всяваща страх в сърцата на хората само с мислите си, Фарли - надеждата на Червените за един нов начин на живот, Килорн - сирак, който е успял да оцелее въпреки опитите на живота да го сломи.

 Единствените недостатъци на книгата бяха опитът на авторката да превърне чувствата (??) между Мер, Мейвън и Кал в любовен триъгълник. Имах чувството, че Мер така и не обикна Мейвън, макар че думите й заявяваха тъкмо обратното. "Любовният триъгълник" беше напълно ненужен и все още си мисля, че дори нямаше (сполучлив) такъв. 

 Също така, и стилът на писане на авторката не беше много отличаващ се, но това е нормално при повечето Young Adult книги, така че няма да я виня за това. Нямаше много дупки в него. И темпото на развитието на събитията беше много последователен - нито твърде бавно, нито твърде забързано. Виктория Айвярд не бързаше да изсипе цялата информация върху нас за една глава и ни я даваше постепенно.

 Намерих и прочетох книгата в момент, в който имах нужда от силни герои, интересен сюжет и преврати, които ме карат да искам да си отскубна косата. Разбира се, не е шедьовър или нещо нечувано и невиждано, но със сигурност се нареди сред любимите ми книги. 

Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

"Писма до мъртвите с любов" на Ава Дилийра

Можех да бъда Мей, онази Мей, смелата, вълшебната. А не себе си - онази, която позволи всичко да се обърка.

 Всичко започва с едно едно домашно по английски. Лоръл има задачата да напише писмо до избран от нея мъртъв човек. Тя избира да сподели чувствата си с Кърт Кобейн и така започва да излива душата си на мъртви хора, които никога няма да издадат тайните й. Лоръл е на 15, току-що започнала да учи в гимназията, загубила сестра си преди няколко месеца. Майка й е взела решението да се премести да живее в Калифорния, баща й не е същият шеговит мъж след смъртта на Мей. Затова единствените, които са готови да изслушат Лоръл са Кърт Кобейн, Хийт Леджър, Джуди Гарланд, Елизабет Бишъп, Ривър Финикс, Амелия Еърхарт и др.. 

 Моментът, който избрах за да прочета тази книга (най-накрая) не можеше да е по-перфектен. Защото бях подхванала "Граф Монте Кристо" и реших нея да я чета през уикенда, а за през седмичните дни - да чета по-леки книги. "Писма до мъртвите с любов" е първата книга, която прочетох тази година и надхвърли очакванията ми. Мислех, че ще е поредната "Вината в нашите звезди", но тя беше толкова повече от това. Имаше моменти, в които ме издразни, но моментите, в които бях влюбена бяха много повече на брой. 

 Стилът на писане обаче не се открояваше много, тъй като беше нормален (??), но това е простимо, тъй като същевременно нямах и проблем с него и затова ми се стори доста "safe". Но интересните герои и бързото темпо на книгата компенсираха. Също и това, че имаше LGBTQ+ герои. Авторката е успяла да се справи със сериозни теми като struggling with one's sexuality & sexual harassment, макар че щеше да е по-добре, ако се беше задълбочила повече в тях, защото само ги докосна леко. Това и беше едно от нещата, които ми харесаха в книгата, тъй като рядко се срещат книги, които да засягат темата за sexual harassment. 
 Но за жалост, на главната героиня й липсваше нещо. Може би беше заради това, че самата тя се затрудняваше с намирането на личността си и с това да разбере самата себе си. Опитваше се да се превърне в сестра си, боготвореше я, и най-накрая когато представите й за Мей бяха променени, тя, въпреки, че очаквах развитие, си остана същата. Сигурно целта на авторката е било да я промени някак, да я отличи с нещо от сестра й в края на книгата. Но ни остави единствено с героиня, която загуби интересните части от характера си, нещата, които я правеха повече човек. Второстепенните герои обаче бяха перфектни в смисъла на думата, че няма какво повече да искам, всичко ми беше дадено. Притежаваха недостатъци, както би следвало да е във всяка книга, но същевременно притежаваха и уникалност. 
 Книгата не ме остави с отворена уста, но наистина ме впечатли и бих я препоръчала на хора, които искат да излязат от някой reading slump.

Любими книги от 2015

"Любими книги от 2015" всъщност трябваше да е видео, което щях да пусна на канала си, но компютърът ми, който беше пред разваляне, най-накрая ме предаде, така че за малко пак ще ви оставя без клипове. А и не пропуснахте много, защото клипът стана доста скучен и не бях изобщо доволна от него. Но, тъй като напоследък пренебрегвам и блога, реших да споделя любимите си книги от тази година под формата на блог пост. 

Tова трябваше да ми е thumbnail-a на видеото. 

 От страна на четене на книги, тази година беше доста разочароваща, защото не прочетох толкова, колкото исках, но от страна на развитие на личността ми и щастието ми, не можеше да е по-добра година.
 Целта ми в GoodReads беше 60 книги и успях да прочета точно толкова, но много от тях ме разочароваха и открих, че тази година съм започнала да гледам на книгите с критично око и да не извинявам всяка грешка, която срещна, дори и книгата да ми е една от най-любимите. Все пак успях да намеря някои книги, които ме плениха изцяло. 

"The Ocean at the End of the Lane" на Нийл Гейман

 Една от най-красивите книги, които съм чела и която успя напълно да ме плени още от първото си изречение и ме държа в ръцете си до последното. Ревюто може да намерите тук. 

"All the Bright Places" на Дженифър Нивен

 Така и не се научих как да обяснявам чувствата си към тази книги, което беше една от причините да не напиша ревю за нея. Една от любимите ми е, макар че да не е нищо специално. 

"The Raven Boys" на Маги Стийвотър

 Ето една книга, която може да ми изкара сърцето пред очите, да го стъпче и да го хвърли през прозореца и аз ще кажа "Благодаря." Абсолютно влюбена съм в "The Raven Boys", в стила на писане на Маги и в героите. Ревюто може да прочетете тук. 

"The Dream Thieves" на Маги Стийвотър, продължението на "The Raven Boys" 

 Абсолютно. Влюбена. В първата книга заобичах героите, но в тази започнах да ги обожавам. 

"Сплавта на закона" на Брандън Сандерсън

 Ако ме познавате добре, или ако просто ме знаете, няма как да не сте забелязали огромната ми любов към трилогията "Мъглороден" и Брандън Сандерсън. Така че беше пълно удоволствие за мен да прочета за света от "Мъглороден" след 300 години. Новите герои са също толкова брилянтни като тези от "Мъглороден" и светът е все още толкова силно строен, което не е изненада, тъй като това са силните страни на Сандерсън. 

"Полулош" на Сали Грийн

 Ето я и другата книга, на която бих благодарила, ако ми изтръгне сърцето, което всъщност направи. Ревюто може да прочетете тук. 

"Къде си, Бернадет" на Мария Семпъл

 Обикнах простия начин, по който тази книга беше написана и как не разчиташе само на динамика и романтика, както много от книгите напоследък правят. Ревюто може да прочетете тук. 

"Нощният цирк" на Ерин Моргънстърн

 Една ужасно специална за мен книга, която ме кара да се чувствам сякаш съм в някоя топла вана и пия горещ шоколад, докато ароматни свещи горят около мен и слушам някоя бавна песен. Ревюто може да прочетете тук. 

"Езерното момче" на Павел Вежинов

 Една от книгите, които ценя много и която е много важна за мен. За доста дълго време никнейм-а ми в аск.фм беше "езерното момиче" заради нея. 

"Жътварят" на Тери Пратчет

 Това беше първата книга на Тери Пратчет, която прочетох и която също така пуснах за Travelling Book Project. На някои места съм се смяла със смях и уважавам книгите, които успяват да ме накарат да се засмея. 

"Carmilla" на Joseph Sheridan Le Fanu

 Обичам уеб сериала, макар че не съм гледала втори сезон, но книгата я заобичах още повече. По едно време постоянно повтарях на всички да я прочетат. 

"The Song of Achilles" на Madeline Miller

 Всъщност в момента я чета, но отсега знам, че ще е със сигурност една от любимите ми, защото не ме е разочаровала нито веднъж досега. Точно заради нея всъщност пише в GoodReads, че съм прочела 59/60 книги, но тъй като знам, че ще я свърша най-късно до 26, направо я смятам за прочетена за този пост. 

Злото е живо в "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз

 Добре дошли на Островът на изгубените, където цари нещастието и хората не познават радостта. Добре дошли на Островът на изгубените, където преди години са били прокудени всички злодеи: Злодеида, Джафар, Круела де Вил, Злата Кралица, Майка Готел и т.н.. Добре дошли на Островът на изгубените... където злото е живо. 

Благодаря на издателсто "Егмонт" за предоставената възможност да прочета книгата преди издаването й. 

 Мал, дъщерята на Злодеида, е най-добрата и най-плашещата ученичка в Дракон Хол, която твърде много обожава зеленото и лилавото. Единственото нещо, което Мал желае най-много на този свят е да докаже на майка си, която някак е успяла да вземе управлението на острова в свои ръце, че е наистина зла и може да върши ужасяващи дела. Затова, когато лоялният гарван на Злодеида, Диабло, се появява един ден и съобщава на господарката си, че скиптърът й е на острова, Мал е решена да го намери и да се докаже на майка си. 

 Джей е син на Джафар, който е достоен съперник на Мал в кражбата и двамата от дълго време се съзтезават в нея. Баща му винаги е разочарован от плячката на Джей и постоянно го упреква, че не успява да намери хубави и полезни неща, които да продават в магазина си. Джей мисли, че гарванът на Злодеида напълно е откачил, и че няма начин скиптърът й да се намира на острова, но след поредния упрек на баща си за плячката, е решен да намери Окото на дракона и да нанесе Големия удар, който баща му очаква от години. 

 Карлос, синът на Круела де Вил, е на практика нейна слуга, който е задължен да се грижи за нея и да чисти след нея. Живее в стая подобна на килер, в която си има само един-единствен стар матрак, на който да спи. Той е изключително интелигентен, креативен и мозъкът на операцията. Успява да създаде джаджа, която пробива дупка в купола над острова, и която, поставена на правилната честота, може да хване канали от Съединените щати на Аурадон. 

 Иви е дъщеря на Злата кралица, която на шестия си рожден ден прави грешката да не покани Мал на своето парти и бива завинаги заточена в една студена пещера, и живее там, без да си показва главата навън, в продължение на 10 години. Майка й един ден решава, че най-накрая е време да излезе навън и да отиде за първи път на училище в "Дракон Хол", където Иви се среща с Мал, която все още не е забравила "изгубената" си покана за рождения й ден. Иви, също като Карлос, е ужасно умна, което е проблем за нея, тъй като единственото нещо, за което й пука на майка й е състоянието на външността й. 

 Книгата е една свежа и забавна приказка за мрачната страна на любимите и познатите ни Дисни филми. Перфектна е за четене през уикенда, защото се чете много бързо и лесно и не натоварва четящия.  Стилът на писане на Мелиса де ла Круз малко се губи в превода, но по някои изречения си личи, че е много красив. Авторката се справя с темата за емоционалното насилие от страна на родители и с това, че децата искат одобрението на родителите си, колкото и ужасни да са те. Книгата е детска, така че я аплодирам, че включва такива сериозни теми. 

 Първите 80 страници не успяха да ме привлекат, но след това книгата стана много интересна и не можех да я оставя, защото исках да разбера какво се случва в следващите глави. Единственото нещо, което ми дойде малко в повече, и сякаш беше ненужно, бяха главите от гледна точка на принц Бен, защото не бяха никак интригуващи и трудно ми задържаха вниманието. 

 Още от малка злодеите във филмите на Дисни са ми били по-интересни, така че тази книга беше много удовлетворяваща за мен и я препоръчвам на всеки, който е по-заинтригуван от мотивите и миналото на злодеите, отколкото от щастливия край на принцесите. 

 "Островът на изгубените" на Мелиса де ла Круз е една мрачна, забавна и красива приказка за това какво се случва на злото след "и заживели щастливо". 

 Книгата излиза днес, така че тичайте към книжарниците да си я вземете. 

"Океанът в края на пътя" на Нийл Гейман

 Съсекс, Англия. Един 40-годишен мъж се завръща в дома си от детството. Привлечен е от фермата в края на пътя, където когато е бил малък се е запознал с едно забележително момиче, Лети, и нейната майка и баба. Не е мислил за Лети от години, но докато седи до океана (който всъщност е езерце), забравеното минало нахлува обратно. И е твърде страшно и странно, за да се е случило наистина, камо ли на едно малко момченце. 

 Никога преди не бях чела нищо на Нийл Гейман, така че нямах никакви впечатления или очаквания, които да са високи, или дори ниски. Не знаех нищо за самата книга. Не знаех, също така, че ще ме смая толкова силно, и че ще се превърне в една от любимите ми. 

 Нийл Гейман има много красив начин на писане, който може да превръща най-обикновеното в магия и чудо. Понякога пише с топлота и те сгрява отвътре навън, а понякога пише с такава студенина, че те лазят тръпки и започваш да мислиш дали си взел правилното решение, като си помислил, че е добра идея да четеш тази книга вечерта, сам в стаята. 
 Героите са абслютно прекрасни и интересни. Главният безименен герой е на 7 години и въпреки това, Нийл Гейман успява да създаде една интригуваща история, която би се понравила на хора от всяка възрастова група. Безименният герой е ужасно умен, мил и смел, макар и да е само на 7, и обожава да чете книги и да се пренася във въображаемия свят.

I lived in books more than I lived anywhere else. 

Books were safer than other people. 

 Мога да кажа, че връзката ми с тази книга е ужасно силна, и че завинаги ще я обичам, защото ми е много специална. Главният герой може и да е на 7 години, но докато четях книгата, имах чувството, че сме един и същ човек. Нямам търпение да прочета още книги на Нийл Гейман, защото той със сигурност знае как да те омае с думи, така че да се влюбиш в книгата му и тя завинаги да има малка част в сърцето ти. 

"I couldn't get you the ocean," she said. "But there was nothing stopping me bringing the ocean to you." 

"Nothing's ever the same," she said. "Be it a second later or a hundred years. It's always churning and roiling. And people change as much as oceans." 

"Кралицата на Тиърлинг" на Ерика Йохансен

 "Кралицата на Тиърлинг" е описана с тези думи: "приключение и тъмна магия, мистерия и романс", макар че в книгата напълно липсва тъмна магия, романс и мистерия, а приключението е 1/3 от книгата и просто закарването на кралицата до кралството. 

 Това е повече дискусия, отколкото ревю, така че ще съдържа малки спойлери.

 Първо, нека си поговорим за сюжета на книгата. Разказва се за момиче на 19 години, която през целия си живот е виждала максимум 5 човека, трима от които само за няколко минути, и която е "подготвяна" за кралица на страната Тиърлинг. "Подготовката" й включва лъжи, четене на книги, вършене на домакинска работа и напълно игнориране на историята между страната й и врага й. Книгата се развива през 24. век, което би трябвало да я направи антиутопия, нали така? Но не, според авторката е фентъзи. Под фентъзи всички разбираме митология, магия, измислени светове, а под антиутопия разбираме бъдещето на настоящия ни свят. Според авторката след 3 века целия напредък, който сме извършили напълно ще се загуби и ще се върнем 15 века назад във времето. Ще носим рокли от 5. век; ще се придвижваме пеша, с каруци, или на коне; ще се бием с мечове, брони, лъкове и стрели; изведнъж от никъде ще се появи магия, която в книгата е две, понякога блестукащи, колиета, вода, падаща от небето, коне, тичащи по вода и светкавици; ще има рязко повишаване в сексизъм, расизъм, хомофобия и т.н,; единствената религия, която ще съществува ще е християнството и всички ще я мразят и ще мислят, че религиозните хора са глупаци. 

 Едно нещо ми хареса в книгата: стилът на писане на авторката. Изреченията й не бяха еднотипни и разнообразяваше и мисля, че можеше да се справи много по-добре, защото има потенциал. 

 Всички герои ми бяха неутрални и най-вече - много глупави. Келси, кралицата на Тиърлинг, върши абсурдни неща, които би трябвало напълно да разрушат кралството й, ако авторката поне малко разбираше от политика и как нещата работят. Кралицата на Мортмийн, врагът на Тиърлинг, която е толкова плашеща и опасна, и която иска да управлява света, изведнъж не иска да завладява Тиърлинг, а комуникира с някакъв демон в огнището си, гледа през прозореца си и размишлява и прави секс. Вуйчото на Келси, който иска толкова много да я убие, не прави и най-малкия опит да я убие, когато тя се появява в двореца и казва, че тя вече е кралицата, а просто си става от трона и си тръгва. Гвардията на кралицата са пълни идиоти, които не знаят как да я пазят и как да се държат с една кралица, а вместо това постоянно я лъжат и се опитват да крият от нея, колкото се може повече за кралството й и за майка й. "Любовният интерес", Феч, е крадец и убиец, от който всички ги е страх, а Келси се влюбва в него от първия поглед и после отказва да помогне на гвардията си да го арестуват, макар че е тероризирал толкова много хора. О, и споменах ли, че със сигурност е с над 20 години по-възрастен и не се интересува и грам от нея? Келси непрекъсното прави коментари за това как е жалко, че грозни хора се чувстват добре в кожата си, и че най-накрая има някой по-грозен от нея и очаквах повече от нея поне по тази тема, защото тъкмо тя знае какво е чувството да не се харесваш. 

 Макар й да не се е отдалечавала повече от един път от къщата в гората, в която е израстнала, Келси знае всичко за хората и за света и най-вече - винаги ги съди по външността, а нека си спомним, че е живяла с двамата си приемни родители цял живот и само веднъж е виждала една жена с децата си и то за няколко минути. 

 И авторката е решила, че макар и медицината да е на нулево ниво и да нямат лекарства за нищо, ще има пластични хирурзи (??) и хората ще използват хероин. Makes sense.

 Напълно липсва world building и единствената информация, която получаваме за света е, че е 24. век, но сме се върнали назад във времето и има малко магия. Никога не ни е разказано за Прехода, през който уж е преминал сегашният ни свят, за да се превърне в такъв, какъвто е в книгата. И единствената информация, която получаваме за огромната и страшна битка между Тиърлинг и врага им, Мортмийн, е разказана под формата на приказка на самата кралица, която не знае нищо, от един крадец, защото явно поданиците й я мразят и са дали обет никога нищо да не й казват за миналото на страната и изобщо за страната. 

 Въпросите, с които ме остави книгата: 

 Защо кралицата на Мортмийн, която е толкова опасна и иска да завладее целия свят, изведнъж се отказва от това да превземе Тиърлинг, като й се удава перфектната възможност да го направи? Защо вуйчо й, който също е толкова "опасен" и я иска мъртва, не я атакува, докато бяха под един и същ покрив и има само 10 войника на своя страна, а не цялата армия? Защо гвардията на предишната кралица е толкова лоялна към нея, като се има предвид, че са я мразили и е била отвратителен владетел? И защо са лоялни на Келси? Защо всички около нея са дали обет да не й разказват за миналото на страната и хората й? И това ли е така наречената "мистерия" в книгата? Как сме загубили целия напредък, който сме постигнали през вековете? Как е изчезнала технологията и медицината, но книгите на Толкин и Роулинг са оцелели? Всичко свързано с технологията и медицината ли сме унищожили? Ако не сме унищожили тези неща, то какво ги е унищожило? Защо и дрехите се връщат с години назад и жените* носят само рокли? Защо не могат да си носят панталони и тениски? И дрехите ли са били унищожени? Защо са построили замъците и защо сме се върнали на монархии? Кой е решил да се случи това нещо? И как и защо Келси успя да вземе властта от вуйчо си, като просто каза, че тя е кралицата? Защо той се предаде толкова лесно, като беше наел убийци да я преследват и да я намерят? Защо хората я приемат толкова лесно и на секундата, като се има предвид, че половината мислят, че е мъртва и всички не са я виждали нито веднъж в живота си? Ако имат брони, защо мечовете им са дървени? Защо като 15 гвардейци я пазеха, построени в кръг около нея, някой успя да забие нож в гърба й? Защо Келси не е била обучена да управлява? Щом има нови езици, защо няма нови религии? Защо има само християнство и защо то е мразено? И защо последователите на християнството са представени като зли и глупави хора? Ако книгите на Роулинг и Толкин са оцелели, защо не са оцелели книги свързани с медицината и технологията? Защо тази толкова ужасяваща кралица на Мортмийн иска всичко да е просто мирно и спокойно? Защо никой не каза на Келси, че ако освободи робите, които биват изпращани в Мортмийн за данък, ще бъде нападната от Мортмийн, и че те имат пълното право да я нападнат? И най-важният въпрос от всички - защо кралицата на Мортмийн, наричана още Червената кралица, се подписва с червено мастило и навсякъде ли го носи със себе си, в случай, че ще подписва мирен договор, или се подписва с магия, или създава мастилото с магия? 

 Като цяло книгата няма смисъл, защото през цялото време няма никаква цел и накрая не води доникъде и най-вече - няма и логика, защото през повечето време всичко си противоречи. Малко съм обидена, че изобщо са сравнили "Кралицата на Тиърлинг" с "Игра на тронове".