Monday, April 14, 2014

кръв и кости

Тъй като нямаше оплаквания от последния ми пост реших да публикувам още една своя история. 

  Погледнах се в огледалото и въздъхнах. Изглеждах прилично, но не бях достатъчно красива за тази рокля. Майка ми беше доста настоятелна. Искаше да я облека, защото мислеше, че тази вечер е наистина специална. Да, беше специална, но не за мен, а за нея. Все пак беше нейният рожден ден.
  Седнах на леглото си и обух меки пантофки, които не биха наранили краката ми, докато танцувам. Излязох от стаята си и се запътих към стълбите. В къщата беше спокойно и наоколо цареше мъртвешка тишина. Бях накарала родителите ми да тръгнат преди мен, защото исках малко спокойствие. Щях да пристигна сама на бала, но нямах нищо против.
  Шофьорът ме чакаше пред колата и отвори задната врата, за да се кача вътре. Седнах по средата, защото исках да виждам пътя, докато пътувахме. Нито една кола не мина покрай нас. След около 15 минути стигнахме балната зала и шофьорът отвори вратата за мен. Слязох от колата, огледах се наоколо, но не видях никой друг. Беше странно, тъй като важните особи обичаха да закъсняват.
  Тръгнах към огромните двойни врати, но и пред тях нямаше никой. Сама избутах едната настрани. Беше трудно, защото никога преди не бях вършила нищо тежко. Силната миризма, идваща от балната зала ме удари като вълна. Замръзнах на място и не посмях да повдигна главата си. Миришеше на кръв и не се чуваше нито един звук.
  Накрая реших да си вдигна главата и всичко, което видях беше кръв. Кръв и оголени кости. Имаше мъртви тела и отсечени крайници навсякъде. От устата ми се пророни лек стон. Погледнах нагоре и не можах да удържа писъка на ужас, който през цялото време се опитваше да излезе навън. Майка ми беше окачена на грамадния полилей и безжижненото и тяло се полюшваше напред-назад. 
  Чух методични стъпки зад себе си и с облекчение се обърнах назад, очаквайки да е накой друг закъснял гост, който би могъл да ми помогне.
  - Ти не биваше да се появиш толкова рано, скъпа. - Гласът беше груб и принадлежеше на един младеж на моята възраст, който бавно изкачваше стълбите.
  Последното, което видях беше неговата дяволита усмивка и как сатирата в ръката му лети към мен.

По някаква странна причина историите, които завършват със смърт много ме удовлетворяват. хД 
Нядавам се да ви е харесало. И приемам всякакви критики. Чао, my kawaii potatoes.

No comments:

Post a Comment